Грег Беър
Фондацията и Хаосът (28)

29

Клиа се събуди от леко почукване на вратата и бързо се облече. Когато отвори, отначало се разочарова, а после се зарадва, когато откри, че не са изпратили Бран да я извика, а друг младеж — не беше далит и изобщо не можеше да се мери с Бран по хубост.

Беше дребничък и очевидно не го свърташе на едно място — мизароец с дълъг нос и кожа с тежки белези от мозъчна треска. Освен това беше ням и се обясняваше с езика на знаците на Гилдията на заемниците — език, който Клиа знаеше прилично.

„Казвам се Камък — каза й той, като сви юмрук и го удари в дланта си, за да подчертае името си. — Ела да говориш с Безликия“ — той и се усмихна, когато забеляза, че тя разбира поне част от онова, което й казваше със знаци.

Безликия? Клиа направи двойния отсечен знак за озадачаване над очите си, докато следваше дребосъка.

Той й продиктува с пръсти името буква по буква и тя разбра. Щеше да се срещне с Плусикс, но, разбира се, нямаше да го види. Никой никога не го виждаше.

 

 

Плусикс не говореше скрит зад стена, както тя донякъде бе очаквала. Клиа стоеше в малко помещение с гладки стени, в което имаше лъскъв цилиндър близо до едната стена и един-единствен корав стол до отсрещната. В другите две стени имаше врати. Едната от тях тихо се затвори, когато Камък си тръгна с леко изсумтяване и кимване.

Цилиндърът се изпълни с бледо сияние и вътре се образува фигура — добре облечен мъж на средна възраст с чуплива кестенява коса, подстригана ниско, с приветлив и любезен, донякъде загадъчен израз на лицето. Кожата му беше червеникава, устните — много тънки, почти аскетични.

Клиа беше виждала телемимика във филмокнигите и в други развлечения. Където и да се намираше всъщност Плусикс, тази фигура робски щеше да следва движенията му. Тя, разбира се, не можеше да използва уменията си върху подобен образ.

Не обичаше измамата, а това тук не беше изключение. Седна на твърдия стол и скръсти ръце.

— Ти знаеш кой съм — каза фигурата и седна на призрачен стол вътре в цилиндъра. — Ти се казваш Клиа Асгар от Дал. Правилно ли съм информиран?

Тя кимна.

— Идваш при нас по съвет на Калусин. За хората като тебе става много трудно да оцелеят без помощ сега на Трантор.

— Предполагам — отвърна тя и присви устни.

— Тук би трябвало да се почувстваш уютно. В тези складове има много очарователни неща. Като нищо можеш да прекараш тук целия си живот само в изучаване на историята на всичко онова, което внасяме.

— Не обичам история — каза Клиа.

Плусикс се усмихна.

— Историята е нещо много по-голямо от онова, което можем да използваме лично.

— Вижте, наистина дойдох тук по своя собствена воля…

— Съществува ли подобно нещо според тебе?

— Разбира се — отвърна Клиа.

— Разбира се — повтори след нея Плусикс. — Моля те, прости ми, че те прекъснах.

— Смятах да кажа, че всичко това ми се струва малко зловещо. Складовете, начинът, по който се криете — малко е зловещо. Мисля, че може би бих искала да продължа сама.

Плусикс кимна.

— Разбираемо желание. Но няма да бъде изпълнено, след като вече си тук по причини, които съм убеден, че разбираш.

— Според вас мога да кажа на другите къде сте. На жената, която ни преследва.

— Това е една от възможностите.

— Но аз няма да го направя, заклевам се!

— Оценявам твоята прямота, Клиа Асгар, и се надявам и ти да оцениш моята. Ние тук водим нещо като война. Ти искаш да надживееш последиците от ирационална сила, упражнявана от нещо неизвестно. Аз си имам средства и цели. Ти и твоите братя и сестри тук сте моите средства. Целите ми не са зли, нито унищожителни. Те са свързани със свободната воля и упражняването на свободата, което съм убеден, че ще ти се стори иронично при тези обстоятелства.

Клиа отметна назад коса и стисна челюсти.

— Да — процеди тя.

— Чувала си всичко това и преди — в гласа на Плусикс нямаше и следа от ирония или хумор, изобщо почти не се долавяха чувства. Думите на мъжа бяха ясни, точни и общо взето малко студени.

— Така говорят всички тирани — каза Клиа.

— Да. Но моят вид тирания си има и добрите страни. Ядеш редовно, няма нужда да крадеш и да мамиш, за да живееш, и не пресичаш пътя на хора, които биха искали да ти причинят зло — засега, докато станеш готова.

— Готова за какво?

— От твоя гледна точка да се върнеш при онези, които са провалили живота ти.

— Не ми пука за тях. Може би ще замина с другите и ще напусна тази планета завинаги.

Плусикс се усмихна едва-едва.

Лицето на Клиа се изчерви. Беше се надявала на облекчение; всичко, с което се сблъскваше тук, както й се струваше, беше нов вид натиск. Досега тя беше тичала пред вълната; тук беше приклещена между вълната и очевидно неподатливата повърхност: Плусикс.

— Моля те, помисли, и не бързай. Тук има приятелски настроени добри хора. Задълженията са леки. Възможностите за образование и самоусъвършенстване са много. Физическа подготовка, продължаване на обучението — наистина много възможности.

Докато Плусикс говореше, Клиа прочете в тона му удоволствие, спокойно и естествено присъствие за първи път от началото на краткия им разговор.

— Ти учител ли си? — попита тя.

— Да, своего рода — отвърна Плусикс.

— От имперските училища?

— Не — отвърна Плусикс. — Никога не съм преподавал в имперските училища. А сега мога ли да ти задам няколко важни въпроса?

Клиа се загледа в тавана и не отговори; после се почувства глупаво.

— Естествено. Давайте.

— Откога знаеш за способностите си да убеждаваш?

— Карам я някакси. Само това правя.

— Моля те. Калусин ме уверява, че ти си сред най-талантливите, които е срещал.

— От съвсем малка. Не помня откога. Допреди няколко години не знаех, че другите не са като мен.

— Баща ти е вдовец?

— Мама почина, когато бях четиригодишна. Липсва ми. — „И защо разказваш на този призрак за чувствата си?“

— От колко години си сама?

— От три.

— Работила си за различни хора. Била си куриер, издирвала си информация… Друго? Незаконни сделки, понякога и неетични, под твоето равнище?

Клиа извърна поглед от изображението и стисна ръце в скута си.

— Изкарвах си хляба. Дори давах на баща си пари. Не ги отказваше.

— Не, разбира се, че не. Дал преживява трудни времена. Срещала ли си и други като тебе?

— Понякога. Бран например.

— Бран е забележителен и е различен от тебе, както си забелязала. Срещала ли си жената, която помага на полицията да издирва такива като тебе?

Клиа преглътна.

— Никога не съм я виждала. Усещала съм я — най-вече по начина, по който всички мръсници хукват да бягат.

— Усещала ли си я в съзнанието си?

— Като перце. Като Бран може би, само че по-силна. Ти убедител ли си?

— Не е важно. Вярваш ли, че щеше да си по-добре без твоите дарби?

Клиа рядко се беше замисляла над тази възможност. По-скоро да я бяха питали по-добре ли щеше да е без уши или без пръсти.

— Не. Е, понякога си мисля… — тя млъкна.

— Да?

— Бих искала просто да съм нормална. Обикновен човек, като другите.

— Това е разбираемо. Вярваш ли в роботите, Клиа?

— Не — отвърна тя. — Сега не. Може би някога, преди е имало автомати и тям подобни. Но никога не съм вярвала, че съществуват и сега. Това е лудост.

Плусикс кимна и вдигна ръка.

— Благодаря, че се видя с мен. Мога да направя график за подобни разговори за по-нататък, на редовни интервали, за да ме осведомяваш как напредваш и какво е душевното ти състояние. Може би няма да мине много време, преди нещата да се променят. Вярвам, че дотогава ще си подготвена.

— Ами ако продължа да моля да напусна?

— Иска ми се ти да можеше да летиш като волна птичка, Клиа Асгар. Но всички ние тук си имаме задължения. Както казах, първоначално само леки задължения и обучение, но с времето можем да станем наистина много важни. Моля те, опитай се да разбереш.

Клиа не каза нищо, но се зачуди как Плусикс би могъл да очаква от някого да разбере, когато предоставяше толкова малко информация. „Току-що се хванах в друг вид капан!“

Образът избледня, вратата се отвори и там застана Камък, който я гледаше с присвити очи. Той каза със знаци:

— Упражнения и закуска. Може ли да седна до тебе?

Клиа го огледа съмнително, после даде знак: да.

Но мислеше за Бран и се чудеше какво ли прави сега — и с кого ли е.