Грег Беър
Фондацията и Хаосът (22)

23

Кандидатите за Втората Фондация не се срещаха тайно. Вместо това си бяха намерили приемливо прикритие: клуб по интереси, който се занимава с историята на определени хазартни игри, почти неразличаващ се от другите хобисти по цял Трантор. Хобитата заливаха планетата отегчително редовно и дори след като на някое му минеше времето, малки групи от привърженици му оставаха верни.

Кандидатите менталици, които можеха да съставят част от предложеното селище на Края на звездата се срещаха с официално одобрение два пъти седмично в обществена зала в едно от недотам тузарските общежития в покрайнините на университета Стрилинг. В тези олющени сгради студентите, дошли на Трантор от по-непривилегированите светове, не им обръщаха никакво внимание.

Залата не беше оборудвана с апарати за подслушване; Уанда сама беше убедила един пазач да й каже за по-старите сгради, където „бръмбарите“ или не работеха, или бяха премахнати.

Уанда стоеше до съпруга си, Стетин Палвър, в претъпканата зала и чакаше сто и тримата кандидати да се настанят по местата си. Дежурният затвори вратата и я заключи, а трима чувствителни застанаха на пост, за да са сигурни, че не ги подслушват.

В тази група ядро от менталици — единствената, за която знаеше Уанда, може би единствената, съществувала някога — почти нямаше нужда да се призовава към ред или от някакви други формални устни сигнали; групата като че спазваше дисциплината без особено видимо нервничене. Помисли си жално, че това няма нищо общо с учтивостта. От началото в тяхната общност бяха възникнали голям брой частични бунтове, но при нейните хора безредиците се проявяваха по по-друг начин.

Стетин вдигна ръка. Групата вече беше утихнала. Всички бяха обърнали напред измамно спокойни лица. Менталиците рядко изразяваха истинските си емоции, без съмнение не и в присъствието на равни тям.

Уанда усещаше малки вълни на неконтролирано убеждение — от тях я засърбя вратът. Можеше да отдели няколко отличаващи се нишки в тъканта като миризми в пикантна гозба: потоци от социално и сексуално напрежение, съсредоточена загриженост, дори и некоординирани опити да се надделее над господството на Стетин. При менталиците не само съзнанието внушаваше убеждение. „Моите хора — помисли си тя. — Да ме пазят небесата от моите хора!“

— Нужни са ни рапортите на екипите ни по вербуване — тихо каза Стетин. — След това ще ви изложа доклада си за обучението по математика и психология — за да успеят нашите кандидати да догонят останалите групи, подготвящи се за мисията — и най-накрая ще обсъдим изхабяването.

— Убийствата трябва да обсъдим веднага! — обади се млада историчка с гъста черна коса, подстригана на широк венец. Гледаше Стетин и Уанда с пламнали зелени очи.

Уанда потисна автоматично ударната доза убеждение, изпратена от жената. Вратът я сърбеше жестоко.

Жената продължи — гласът й беше спокоен, но вътрешно бушуваше:

— Всеки вербуван през последните три месеца…

— Сред нас има предател — прекъсна я един мъж в дъното.

Стетин мрачно присви устни и отново вдигна ръка.

— Знаем кой е така нареченият предател — каза той тихо. — Нейното име е Вара Лизо.

Тълпата мигом утихна. Уанда огледа вълните от смут и спокойствие с напрегнат, ала някак хладен интерес. „Такива сме ние. Дядо ни избра, защото сме такива — нали?“

— Може би вече знаем името й — обади се младата историчка — но какво от това? Тя е по-силна от всеки от нас тук. — Едва я чуваха.

— Нея никой не може да убеди — обади се друг глас. Уанда не можеше да различи от коя част на тълпата идва.

— Надушва ни като ловджийско куче!

— Трябва да я погубим…

— Да убедим някого да я убие!

— Някой, когото можем да жертваме…

Стетин изчака предложенията да престанат. Тълпата отново стана неестествено тиха. Дори и вълните от убеждение като че утихнаха. Цял живот тези хора бяха използвали дарбите си, за да си пробиват път в живота. Най-накрая се намираха сред свои, сред равни, и техният „късмет“ тук беше обезпокоително неефикасен.

— Уанда помоли професор Селдън за помощ — каза Стетин. — И той лично отиде при императора… но все още не знаем изхода от неговото посещение. Трябва да предвидим възможността за неуспех. Може да се наложи да извършим нещо, което досега сме опитвали само веднъж.

— Какво? — попитаха неколцина.

— Групово усилие. Ние с Уанда веднъж неволно обединихме талантите си с успех… но беше срещу нормален.

„Съдия — спомни си Уанда. — Когато дядо си навлече неприятности с младоците.“

— Според мен е възможно десет-двайсет души от нас, обучени да действат в съюз, да действат ефективно срещу тази жена.

Тълпата от кандидати възприемаше това в продължение на няколко секунди.

— Да я убием? — обади се чернокосата историчка.

— Може да не стане нужда — отвърна Уанда. По-рано същата вечер двамата със Стетин бяха спорили за това доста разгорещено. Стетин твърдеше, че само ако убият Вара Лизо, ще бъдат в безопасност. Уанда също толкова убедено твърдеше, че убийството би могло да обезсили каузата им, да ги насъска един срещу друг. И без това равновесието между толкова много „убедители“ вече беше деликатно.

Дори и собственият й брак беше преизпълнен с трудности. Двама убедители, живели редом години наред, интимни в продължение на часове, можеха да намерят много уникални начини да се дразнят и да си пречат взаимно.

— Няма да убия друг човек, още повече — такъв като мен — заяви твърдо историчката с прочувствен поглед. — Без значение колко ни застрашава.

Стетин стисна челюсти.

— Това би било последното средство. Трябва да започнем да обучаваме доброволци за подобно усилие. Разполагам със списък на тези, чиято работа ги поставя на места, където биха могли да срещнат Лизо…

Уанда слушаше как Стетин чете имената. Назованите пристъпваха напред като виновни деца. Стетин ги заведе в отделна стая.

— Ние, останалите, имаме други въпроси за обсъждане — рече Уанда с надеждата да ги разсее. — Има още въпроси за пътуването, на които трябва да се отговори — здравни въпроси, семейни и финансови положения за уреждане и, разбира се, обучение по Селдъновите дисциплини…

Групата се успокои и се съсредоточи върху тези въпроси с известно облекчение — радваха се, че засега се откъсват от проблема с Лизо. Нямаха търпение да погледнат по другия начин.

Всички те бяха като деца, помисли си Уанда — всеки поотделно и групата като цяло: не по-добри от нескопосни юноши, препъващи се през живота, притежаващи сили, които едва са започнали да опознават, за първи път напълно осъзнали слабостите, с които досега никога не им се е налагало да се сблъскват.

Слабости, скрити под убеждението.

„Ние сме сакати! — запази лицето си спокойно, но вътрешностите й горяха при мисълта за предстоящите конфликти, толкова много и толкова опасни. — Как можа Хари да избере толкова странна и неорганизирана група за страж на цялата човешка история!“

Понякога Уанда се чувстваше така, сякаш броди в сън. В такива моменти дори и Стетин не можеше да й вдъхне увереност и тя беше почти отчаяна.

Разбира се, никога не го признаваше на Хари.