Грег Беър
Фондацията и Хаосът (21)

22

Морс Планч се вслушваше в звуците от гладко, внимателно приземяване от седалката си в трюма. Лодовик Трема седеше до него със затворени очи и сдържано, спокойно лице.

Планч знаеше за Мадер Лос нещо, което не разбираха нито Трич, нито екипажът й. Преди петдесет години Мадер Лос беше обещаваща перла в императорската черна мантия от галактическо пространство, Ренесансов свят, където интелектът, философията и науката пламтяха с много ярък пламък. Огромните градове континенти имаха пълното право да засенчат Трантор, на който още тогава му личеше възрастта. И известно време Трантор бе толерирал Мадер Лос, както гранддамата би толерирала присъствието на млада красавица в двора, наблюдавайки по-скоро развеселено, отколкото със завист как красотата й съзрява.

Но после младата красавица, наполовина съзнавайки въздействието си, започва да привлича вниманието на любовниците на гранддамата… и толерантността се превръща в злобно пренебрежение и най-накрая — в необяснимо отрязване на средствата и младата жена става никоя, дворът я отбягва, а името й е омърсено от мълвата…

Планч беше посетил Мадер Лос преди трийсет години, за да събере информация за Линг Чен. По онова време Чен служеше като Първостепенен администратор на търговията в Седмия октант. Онова, което Морс видя, би разбило младежкото му сърце, ако не беше подготвен и пердупреден от самия Чен: прекрасни космодруми — опустели, сияйни нови куполи и лабиринти, които лъхаха на загниване, вяли чиновници в старомодни имперски униформи, придържащи се към правилата без никакъв ентусиазъм. Процъфтяващи черни пазари и дори тълпи от гладни жени и деца зад оградата на космодрума. Мадер Лос му бе отворил очите за приливите и отливите на историята и икономиката и бе посял семето на личния бунт, което беше избуяло. От този момент Планч търсеше начин да се противопостави на студената и безчувствена рационалност на Линг Чен и неговата кохорта от благородници, командващи своите задушаващи орди от Сиви, теглещи черти и посичащи свежата млада плът на империята заради някакво тайнствено чувство за мястото и гордостта на Трантор… За политическа изгода.

Трич слезе в трюма и му протегна дневника си да постави своя код за одобрение.

— Всичко е, както се договорихме — смънка тя, без да го погледне, като се държеше по-далеч от Лодовик.

Лодовик стана от мястото си и застана до големия люк. Тихо бръмчене и промяна в налягането показваха, че той скоро ще се отвори.

— Както се договорихме — съгласи се Морс и маркира формулярите.

— Дано линиите на световете ни никога повече не се пресекат — безгрижно рече Трич и протегна показалец. Той закриви показалец около нейния в древния общоприет поздрав на общите им прадеди и двамата лекичко се подръпнаха. — А сега се махайте — нареди тя. Двамата бързо й се подчиниха и пристъпиха навън в спарения въздух и злокобната тишина на огромен док, в който нямаше никакви други кораби.

 

 

— Ще те заведа в частното жилище на един лекар, който живее в провинцията — съобщи Планч на Лодовик, докато чакаха транспорт на пътническия терминал. Тук, в огромното хале, проектирано да побира десетки хиляди, бяха сами. Осветените плочки на тавана оформяха случайни малки орнаменти. Състоянието им беше много по-лошо от онова, което можеше да се види където и да било на Трантор. Халето тънеше в мрачен сумрак, а понякога на Морс му се струваше, че ще се задави — толкова застоял беше въздухът.

Бяха срещнали един-единствен възрастен имперски чиновник в прашния паспортен отдел. Той им беше махнал да влизат, сумтейки и с нещо, което някога сигурно е било насмешка. На неговия свят не му пукаше — че защо на него да му пука?

Залата беше цялата в повредени автомати като жертви на някаква механична чума. Чумата беше липсата на резервни части; Мадер Лос бе прегърнал механичните труженици и ги бе запазил дълго след като Трантор и повечето светове от Империята ги бяха отхвърлили. Вече не ги събираха за старо желязо.

Лодовик погледна съчувствено Планч.

— Това не ти е приятно — отбеляза той.

— Не — въздъхна Планч. — Погледни какво е направила Империята — прахосничество.

— Какво искаш да кажеш?

— Трантор направи това от страх да не загуби своето високо положение. Изстиска живота на цял един свят.

Лодовик извърна поглед.

— Линг Чен ли обвиняваш? Затова ли го измами?

Планч пребледня.

— Нищо не съм казал за Линг Чен.

— Не си — потвърди Лодовик. Планч погледна мъжа с внезапно опасение. Ако Чен научеше, нямаше място в галактиката, където да може да се скрие.

Разнебитено наземно такси с форма на бонбонче се приближи на големите си бели колела. Шофьорът беше възрастна жена, облечена в избеляла червена ливрея. Диалектът й беше твърде силен и почти непонятен, но Планч успя да се разбере с нея. Тя като че ли си отдъхна, като разбра, че пътниците ще й платят — в имперски кредити! — и още по-щастлива да се измъкне от градския център.

— Знам, че в миналото си работил за Чен — каза Лодовик, докато се промъкваха по експресната магистрала, цялата в дупки. Тук магистралите бяха открити, а не прокарани под куполи или под земята като на Трантор. Утринното слънце заслепяваше Планч, а въздухът беше обагрен в розово и придаваше на всичко топло, носталгично сияние. — Бях посветен в някои дела.

— Разбира се.

— Сега работиш за човек на име Позит — продължи Лодовик.

Планч подскочи стреснато и доби крайно нещастен вид.

— Би трябвало веднага да те застрелям и да се махна от Мадер Лос — промърмори той.

— Е, знаеш необходимите кодове — отбеляза Лодовик. — Това се вижда. Разгневил си се на Чен, когато е започнал да провежда политиката, задушила Мадер Лос… и другите ренесансови светове. И все пак изстискването, както ти се изразяваш, на ренесансовите светове не е било поначало политика на Чен. То е започнало, докато Първи министър е бил Хари Селдън, приложил тази политика за увеличаване на стабилността в Империята.

Планч изсумтя, че много добре знаел за връзката със Селдън.

— Не одобрявах много от действията, предприети от Империята, и Чен го знаеше, когато работех за него. Но сега не работя за него.

— Няма нужда да с8е тревожиш — увери го Лодовик. — Чен никога няма да разбере.

Планч се сви в напуканата седалка.

— Двайсет минути — подвикна шофьорката с бодър глас.

 

 

Къщата беше най-необикновената къща, която Планч беше виждал — една-единствена малка сграда, щръкнала сама сред поле, покрито с ниски зелени растения, оформящи нещо като жив килим под топлите слънчеви лъчи. Покрайниниите на града бяха на десет километра оттук и най-близкото здание, подобно на това, беше отдалечено почти на пет километра. Земята между тях се състоеше от ниски, ширнали се хълмове, покрити с равнинни храсталаци, пурпурни или тъмнозелени, биещи на синьо. Провинцията изглеждаше елегантно жизнерадостна, доста ярка в сравнение с рушащия се, дрипав град.

Таксито ги остави на широк павиран кръг пред сградата. Самотна висока мъжка фигура бе застанала под платнена тента, лениво припляскваща под топлия лек ветрец. Той пристъпи напред и се поклони на Морс Планч.

— Добра работа си свършил — рече мъжът.

Планч му отвърна също с поклон, после протегна неловко ръка към Лодовик и любезно каза:

— Не ми е създавал много проблеми.

Той отстъпи назад, като че те можеха да направят нещо неочаквано, да се сбият или може би просто да избухнат в пламъци.

— Свободен си да си вървиш — рече мъжът.

— Трябват ми документи за освобождаване. Ти като че си свръзката, с която се срещнах на Трантор, но…

Мъжът махна и един овехтял, но напълно функциониращ автомат излезе от къщата, понесъл малка чанта.

— Това засега ще изпълни уговорката ни. Чантата освен това съдържа и всякакви документи, каквито може да са ти нужни да отидеш където си искаш, без опасност, в териториите, все още подвластни на Империята.

— Искам да се махна от империята завинаги.

— Ще намериш и документи, които ще ти помогнат за това — обясни мъжът.

Планч въпреки смущението си като че не искаше да се върне при чакащото такси.

— Какво още мога да ти предложа? — попита мъжът.

— Обяснение. Кой си ти, кого представляваш?

— Никого — отвърна мъжът. — Съжалявам, че ти го казвам, но скоро ще забравиш всичко, което си видял тук, както и ролята си в спасяването на моя приятел.

— Приятел?

— Да — отвърна мъжът. — Знаем се от хиляди години.

— Ти не се шегуваш. Кой си ти? — попита Планч въпреки глождещия го изблик на страхопочитание, смесено с истински страх.

— Моля те, върви си — отвърна мъжът и леко докосна главата си. Планч също докосна главата си в синхрон, обърна се без повече думи и се върна при колата. Вратата се отвори пред него със скърцане, от което да те побият тръпки.

Лодовик наблюдаваше как неговият спасител потегли. После, без изобщо да използват човешки думи, а високочестотен, пулс-модулиран звуков сигнал и изригвания на микровълни, двамата си размениха поздрави и Лодовик бе частично информиран.

След това Р. Данийл Оливо каза на глас:

— Да го направим засега за човешко време и по човешки начин.

— Разбира се — отвърна Лодовик. — Любопитен съм къде ли ще ме пратят сега.

Данийл отвори вратата на къщата и Лодовик влезе пръв.

— Казваш, че в тебе има нещо различно. Но когато преглеждам препратения ти статус-профил, не виждам нищо да липсва.

— Да — отвърна Лодовик. — От онзи инцидент насам изследвам умствената си структура и програмите си и се опитвам да уловя каква може да бъде разликата.

— Стигна ли до някакви заключения?

— Да. Вече не съм длъжен да се подчинявам на Трите закона.

Данийл прие това заявление, без да прояви видима човешка реакция. Главната стая на къщата съдържаше два стола, а в стените имаше ниши за три автомата, но за Лодовик те изглеждаха като нишите, запазени някога за роботите на Аурора преди десетки хиляди години.

— Ако това е вярно, ще има сериозни трудности, защото виждам, че все още функционираш. Не си се деактивирал.

— Това би било невъзможно предвид обстоятелствата, защото не осъзнавах това ново състояние, докато не бях спасен от Морс Планч. Неволно причиних вреда на човек от кораба, нает от Планч да открие „Копието на славата“. Не почувствах дори и намек за реакцията, която би трябвало да почувствам. Стигам до извода, че неутриновият поток е променил позитронния ми мозък по неочакван начин. Определени ключови елементи в логическите ми вериги може би са претърпели изменения.

— Разбирам. Решил ли си какви действия да предприемеш оттук нататък?

— Трябва или да се деактивирам и да ти възложа унищожаването на останките ми, или да бъда изпратен на Еос, ако продължаването на съществуването ми би послужило на някаква цел.

Данийл седна на един от столовете, Лодовик — на другия. Вече изобщо не им се струваше уместно да заемат нишите, които и без това бяха твърде тесни за човешките им тела.

— Защо си пропътувал целия този път, а не си изпратил емисар? — попита Лодовик.

— В момента съм поставил всички възможни емисари на ключови позиции — обясни Данийл. — Не мога да отзова никого, нито пък мога да си позволя да те загубя. Вече по план трябваше да бъда на Мадер Лос като отправна точка за Еос. При нормални обстоятелства бих отложил за по-късно пътуването, тъй като моментът е много деликатен, а катастрофата причини сериозни трудности. Това дори отприщи политическа борба в Императорския дворец, която може да ангажира пряко Хари Селдън.

Макар Лодовик да не беше работил директно по Плана, той беше добре информиран за психоисторика.

Седяха няколко секунди в мълчание, после Данийл отново заговори:

— Ще заминем за Еос. Мога да ти уредя малък кораб. Има една мисия, която може да изпълниш за мен, след като се върнеш…

— Съжалявам, Данийл — прекъсна го Лодовик. — Длъжен съм да подчертая, че не функционирам нормално. Не бива да бъда изпращан на никакви нови мисии, преди да ме поправят или препрограмират — каквото е необходимо.

— Това може да стане само на Еос — изтъкна Данийл.

— Да, но съществува възможност вече да не съм способен да следвам инструкциите ти.

— Моля те, обясни.

— Човеците биха го нарекли криза на съвестта. Имах на разположение много дълги часове на безделие, за да сортирам и прегледам наново цялото съдържание на паметта ми и на всичките ми работни алгоритми от тази гледна точка. Трябва да призная, че в този момент аз съм един много объркан робот и поведението ми е непредсказуемо. Мога да бъда дори опасен.

Данийл се изправи, приближи се до стола на Лодовик, наведе се и положи ръка на рамото му.

— Какво ти казват твоите прегледи и изследвания?

— Че Планът е погрешен — отвърна Лодовик. — Вярвам, че… Започвам да вярвам, че… Състоянието на мисълта ми е такова, че… — той се надигна от стола, подмина Данийл и се приближи до големия прозорец с изглед към полетата с равнинни храсти. — Този свят е прекрасен. Морс Планч мисли, че е прекрасен, а аз прекарах извество време с него и развих дълбоко уважение към неговите преценки. Той отхвърля промените, наложени на Мадер Лос. Смята ги за вид наказание, наложено заради стремежа към величие в Империята. Отхвърлянето го е довело до това, да предаде Линг Чен.

— Зная за отвращението му към Империята и за Чен — вметна Данийл.

Лодовик продължи:

— И все пак нито Империята, нито Линг Чен са тези, които са постановили Мадер Лос да бъде сломен — не и направо. — Той се обърна към Данийл. По лицето му имаше следи от човешки чувства — тъга, съжаление, скръб, дори и в присъствието на робот, когато това със сигурност не беше необходимо. — Ти беше онзи, който реши, че Ренесансовите светове трябва да бъдат контролирани и наложи промени в политиката на Трантор, които да доведат до задушаването им.

Данийл го слушаше също с човешко изражение — някаква тревожна очарованост. Имитирането на човешкото поведение толкова дълго време бе създавало рефлексни пътища и при двата робота и понякога беше по-лесно да ги покажеш, отколкото да ги потиснеш.

— Предвидих голяма нестабилност — заобяснява Данийл. — Векове на конфликти между човеците около системите, които се стремят да заменят Империята и да се превърнат в центрове на властта. Не всички такива светове биха могли да спечелят; борбата би причинила неизказани страдания и разруха в мащаб, невиждан в човешката история. Империята ще рухне — толкова знаем. Но всички мои усилия са посветени на смекчаването на последиците от това рухване, на намаляването на човешкото страдание до минимум. Законът на Зерот…

— Законът на Зерот — тъкмо той ме тревожи.

— Векове наред си приемал, че той е най-важен. Защо да те тревожи?

— Според мен Законът на Зерот може да е мутационна функция, разпространила се сред роботите като вирус. Не зная как е възникнал, но може да е провокиран от друга мутация — парапсихологични функции в роботите.

— Поставянето на Закона на Зерот под въпрос може да ни доведе до заключението, че всичко, което съм се опитал да постигна, е грешка и че всички роботи, които ме следват, трябва да бъдат деактивирани, включително и аз.

— Съзнавам величината на моето предположение.

— Очевидно с теб се е случило нещо много интересно — отбеляза Данийл.

— Да — отвърна Лодовик и приятното му закръглено лице премина през серия случайни, некоординирани изкривявания. — Тези въпроси и подтикващи към разкол мисли може да се дължат на промените в самия мен. Следвал съм водачеството ти хиляди години… Да чувствам съмнения сега… — гласът му се превърна в напрегнато металическо скърцане. — Аз съм нещастен, Данийл!

Данийл внимателно обмисли ситуацията, сякаш вървеше през минирано поле.

— Съжалявам за обзелия те смут. Не си първият, несъгласен с Плана. И други са изразявали подобни възгледи — преди много хиляди години. След като човеците са ни изоставили, е имало много схизми сред роботите. На жискарийците — тези като мен, следовниците на идеите на Жискар Ревентлов — са се противопоставяли други, които са настоявали за стриктна интерпретация на Трите закона.

— Тези събития не са ми познати — призна Лодовик с по-твърд глас.

— Не се е наложило да стане дума. Освен това може би всички тези роботи вече са недействащи — не съм ги чувал от векове.

— Какво се е случило с тях?

— Не зная — отвърна Данийл. — Те се нарекоха келвинианци по името на Сюзън Келвин. — Всеки робот знаеше коя е Сюзън Келвин, макар вече никой човек да не я помнеше. — Преди тези схизми имаше къде-къде по-лоши събития. Неописуеми задачи, възложени на роботите от човеците, изпълнени от някои от онези, които щяха да станат келвинианци. Тези спомени сами по себе си предизвикват безпокойство.

— Това, че ти причинявам безпокойство, не пердизвиква у мен удовлетворение, Р. Данийл — каза Лодовик.

Данийл отново седна на другия стол и скръсти ръце. И двата робота осъзнаваха тази мимикрия на човешки действия; и двата бяха свикнали с подсказванията на човешкия им горен слой и не смятаха това поведение и тези жестове за особено дразнещи. Понякога те дори им вдъхнаха увереност и Лодовик забеляза, че стойката на Данийл на стола, интонацията на гласа му и изразът на лицето му като че ставаха все по-човешки с напредването на разговора. Никой не искаше да се върне към много по-бързите начини на микровълнова или високочестотно-звукова комуникация. Това бе ситуация сложна и деликатна и по-бавният начин — човешката реч — изглеждаше много по-безопасен.

— Ще се върнеш на Еос. Ще видим какво може да се направи там — рече Данийл. — Надявам се да се възстановиш напълно.

— Както и аз — рече Лодовик.

 

 

През по-голямата част от обратния път към космодрума Планч седеше, без да помръдва. Гледаше през предното стъкло през рамото на шофьорката и се опитваше да не обръща внимание на дърдоренето й с тежък акцент. После потръпна, извади малкия магнетофон от скрития си джоб и се вторачи в него. Няколко минути не можеше да реши дали да пусне записа или просто да изхвърли магнетофона през прозореца.

— Фсичкуту туй беши ногу бугату, ут кусмудрума напрау тичаха пърити, фсичкити коръби нъсам литяхъ… — рече възрастната жена и го погледна през рамо. Очите й бяха бледосини, много будни, много мъдри. Усмихна се и лицето й се набръчка в сто речни делти. Планч кимна — чуваше само половината от онова, което тя казваше.

— Ся й беднутия, коръби нема, рабутъ нема. Пу цял ден съ ръскарвъм къту изуглавинъ, няа шес-пет!

Не изглеждаше особено възмутена, просто изреждаше фактите, но думите й го зачовъркаха. В звездните квартали имаше светове, на които акцентът на Мадер Лос се считаше за смешен и комиците го използваха, за да изобразяват простаци или шарлатани. Самата Трич бе нарекла Мадер Лос планета на паразити. Малцина вече идваха тук отвън; малцина знаеха какво всъщност се е случило.

И все пак вътре в този магнетофон може би се намираше доказателството за нещо необикновено — ключ към по-голямата картина. Спомените му от вчера насам му се струваха смътни и пълни с бели петна. Дори не знаеше защо е донесъл магнетофона — нищо важно не беше направил, освен дето бе отнесъл тялото на Лодовик Трема в трансферния терминал и го беше предал на агентите на Империята. И защо беше пътувал в провинцията — само за да събуди старите и понякога болезнени спомени?

— Пристигнъфми. Тряаши да устанити повичку — фси ощи нъ селу имъ хууви глетки, хууви хануви, дет дъ утседнити — гласът й стана лукав, леко подмамващ. — Моъ дъ ви пукажъ миста с убъви жини, истествини селски мумичитъ, фсичкити ногу бедни и съмотни.

— Не, благодаря — отвърна Планч, макар това много да го блазнеше. Последната му любов преди трийсет години беше коренячка от Мадер Лос. Оттогава не беше вкусвал други, но при мисълта да напусне планетата, без отново да опита някоя романтична история, усети тъпа болка. Но беше някакси убеден, че да остане би било много опасно.

Плати на жената и й благодари с нейния акцент, после застана под огромния покрив балон на отдела за имиграция и трансфер. Сините небеса и далечните поля се виждаха в пролуките, където имаше съборени сгради, на чието място не бяха построени нови.

Намери хладно и уединено място до един празен ресторант, седна на една пейка и вдигна екрана на записващото устройство нагоре, за да види колко е успяло да улови.

Пет часа.

Няколко секунди той просто седя, потупвайки магнетофона в брадичката си, с притворени очи. После веждите му се сключиха; там, където пръстите му стискаха мъничката тръбичка, те бяха побелели. Той произнесе:

— Код: непростимо. Говори Планч, лично. Записът да се пусне — целият.