Грег Беър
Фондацията и Хаосът (1)

1

Хари Селдън стоеше по сандали и облечен с плътната зелена одежда на учен на закрития парапет на горната ремонтна кула и гледаше от височина двеста метра тъмната алуминиево-стоманена повърхност на Трантор. Небето над този Сектор тази вечер беше съвсем ясно, само няколко леки облачета се носеха над седефените талази и звездите като призрачен огън.

Под това зрелище и отвъд редиците изящно извити куполи, скрит и смекчен от нощта, се простираше открит океан. Плаващите му алуминиеви покрития бяха разкрити на стотици хиляди хектари. Откритото море излъчваше бледо сияние сякаш в отговор на небето. Не си спомняше името на това море: Мир, Мечта или Сън. Всички скрити океани на Трантор имаха такива древни имена, детски утешителни имена. Сърцето на Империята имаше нужда от утеха, както и Хари; от утеха, но не и от истина.

Топлият нежен въздух се вихреше около главата и раменете му — идваше от един отдушник в стената отзад. Хари бе открил, че по-чист въздух в Стрилинг няма вероятно защото го изтегляха директно отвън. Температурата зад пластмасовия прозорец сочеше два градуса — мраз, който добре си спомняше от единствената си злополука горе преди десетилетия.

Беше прекарал такава голяма част от живота си на закрито, изолиран от студа, както и от цялата свежест, новост, също както числата и уравненията на психоисторията го изолираха от грубата реалност на живота на отделните хора. Как може един хирург да работи сръчно, ако усеща болките в плътта, която реже?

Реално погледнато, пациентът вече беше мъртъв. Трантор, политическият център на Галактиката, бе умрял преди десетилетия, а може би и преди векове и сега очевидно вече започваше да се разлага. Макар че огънчето на неговата личност щеше да угасне много преди жаравата на Империята да се превърне в пепел, чрез уравненията на Проекта той ясно виждаше болезненото вкочанясване, вцепеняващото се лице на трупа на Империята.

Това ужасно видение му беше донесло извратена слава и беше направило теориите му известни в цял Трантор и на много места в Галактиката. Наричаха го Селдън Гарвана, предвестник на кошмарната орис.

Разлагането щеше да продължи още пет века — проста и бърза ерозия според най-мащабните му уравнения… Кожата общество щеше да се пропука, а после и да се стопи върху стоманените кости на Секторите и общините на Трантор…

Колко ли човешки истории щяха да изпълнят този колапс! За разлика от труповете империите продължават да изпитват болка и след смъртта. Въз основа на най-незначителните си и ненадеждни уравнения, искрящи на екраните на мощния му „Прайм рейдиънт“, Хари почти можеше да си представи милиони милиарди лица, слели се в огромен калкулус, изпълващ площта под низходящата крива на Империята. Ускоряването на гниенето, белязано от всяка човешка история почти толкова, колкото са точките в равнината… Неподлежащо на проумяване, ако не беше психоисторията.

Надеждата му беше да подпомогне раждането на нещо по-добро и по-устойчиво от Империята и беше близо до успеха… според уравненията.

И все пак напоследък чувството, което го обхващаше най-често, беше студеното съжаление. Да живее в светъл, младежки период, когато Империята е била най-велика, стабилна и преуспяваща — за това би дал и високото си положение, и постиженията си!

Да можеше да си върне осиновения си син Райх и Дорс — тайнствената, прекрасна Дорс Венабили, под чиято скроена плът и тайна стомана се таеше страст и преданост колкото за десет герои… Да можеше само да ги върне, би умножил в геометрична прогресия признаците на собствения си разпад, болните крайници, нездравите вътрешности, замъгленото зрение.

Тази вечер обаче Хари бе близо до покоя. Костите не го боляха много. Не усещаше толкова остро червея на скръбта. Можеше да се отпусне и да очаква с нетърпение края на този труд.

Натискът върху него стигаше твърда сърцевина. Процесът щеше да започне след месец. Беше относително сигурен какъв ще е изходът. Това беше пиковият момент. Всичко, за което бе живял и работил, скоро щеше да се изпълни, плановете му щяха да се придвижат към следващата крачка — и към слизането му от сцената. Завършек в развитието, спирки по течението.

Скоро щеше да се срещне с младия Гаал Дорник, важна фигура в неговите планове. Математически Дорник далеч не му беше непознат; и въпреки това досега те не се бяха виждали.

А Хари вярваше и че отново е видял Данийл, но не беше сигурен. Данийл не би искал той да бъде сигурен; но може би Данийл искаше от него да подозира.

Голяма част от онова, което на Трантор минаваше за история, сега вонеше на мизерия. В края на краищата в държавническото изкуство объркването беше мизерия. — а понякога мизерията беше необходимост. Хари знаеше, че Данийл има още много работа в сянка; но никога — никога — не би го казал на който и да било друг човек. Данийл се беше погрижил. И по тази причина Хари не можеше да каже пълната истина за Дорс, истинската история на странната и практически съвършена връзка, която бе имал с тази жена, която не беше жена, не беше човек дори, ала беше негова приятелка и любима.

В умората си Хари се съпротивляваше, но не можеше да потисне сантименталната тъга. Възрастта бе покварена, старците бяха преследвани от загубата на любими и приятели. Колко велико би било, ако можеше пак да навести Данийл! Беше му лесно да си представи как би преминало това посещение: след радостта от повторното събиране Хари щеше да излее част от гнева си върху ограниченията и изискванията, които му беше поставил Данийл. Най-добрият приятел, най-строгият началник.

Хари примигна и се съсредоточи в гледката зад прозореца. Напоследък беше твърде склонен да се унася в блянове.

Прекрасното сияние на океана само по себе си също беше разлагане — вече почти четири години биолуминисцентните водорасли се разрастваха все по-буйно и унищожаваха посевите в кислородните ферми. Въздухът бе леко застоял дори и на студа навън. Засега не съществуваше още заплаха от задушаване, но докога?

Адютантите, охраната и говорителите на Императора само преди няколко дена бяха обявили предстоящата победа над красивата водораслова чума и бяха засели океана с изкуствени фаги, които да контролират цъфтежа. Океанът тази вечер наистина изглеждаше по-тъмен, но може би необичайно чистото небе го засенчваше.

Смъртта може да бъде сурова и прекрасна едновременно, помисли си Хари. Сън, мечта, покой.

 

 

На половин галактика оттам Лодовик Трема пътуваше в дълбините на един имперски астрофизически изследователски кораб. Беше единственият пътник на борда. Седеше сам сред уюта на офицерската ложа и гледаше някакво лековато представление с явно удоволствие. Екипажът на кораба, внимателно подбран от класата на гражданите, преди да потегли на своята мисия, която би могла да го откъсне за месеци от цивилизованите пристанища, се бе запасил с хиляди от тези представления. Офицерите и капитаните, най-често произхождащи от баронската аристокрация, предпочитаха не чак толкова популистки филмокниги.

На вид Лодовик Трема беше четирийсет-четирийсет и петгодишен, набит, но не пълен, с лице, грозно по приятен начин, и големи длани с пръсти като наденички. Едното му око сякаш беше фиксирано в небето, а плътните му устни бяха извити надолу, като че постоянно беше склонен към песимизъм или в най-добрия случай — към спокойна неутралност. Където имаше коса, я носеше късо и равно подстригана; челото му беше високо и не познаваше бръчки, което правеше лицето му по-младо в контраст с бръчките около устата и очите.

Макар Лодовик да представляваше най-висшата имперска власт, той бе успял да спечели симпатиите на капитана и на екипажа; зад сухите, целенасочени или конкретни изказвания като че ли се криеше мил и наблюдателен ум; той никога не говореше много, макар че понякога би могъл да бъде обвинен, че говори твърде малко.

Извън корпуса на кораба геометричната фистула от хиперпространство, през която корабът минаваше по време на Скоковете, беше извън пълно наблюдение дори и за компютрите. И човеци, и машини, роби на статуса пространство-време, просто си убиваха времето до изплуването.

Лодовик винаги бе предпочитал по-бързите — макар и някакси не по-малко мъчителни — мрежи от червееви тунели, но тези свръзки бяха опасно занемарени и през последните няколко десетилетия много от тях бяха рухнали като неукрепени тунели в метро, а в някои случаи бяха засмукали и транзитните станции, и очакващите пътници… Вече ги използваха рядко.

Капитан Картас Толк влезе в каютата и за миг застана зад креслото на Лодовик. Останалата част от екипажа се суетеше около уредите, наблюдаващи машините, които задържаха кораба цял по време на Скоковете.

Толк беше висок, вълмо руса до бяло коса покриваше главата му, кожата му беше пепеляво-кафява, а той имаше патрицианска осанка, каквато нерядко имаха кореняците саросанци. Лодовик го погледна през рамо и кимна за поздрав.

— Още два часа след последния ни Скок — каза капитан Толк. — Би трябвало да пристигнем по разписание.

— Това е добре — отвърна Лодовик. — Нямам търпение да се заема с работа. Къде ще се приземим?

— В Голяма Сароса, столицата. Там се пазят архивите, които търсите. После, както ни е наредено, ще изтеглим колкото се може повече фаворизирани фамилии от списъка на Императора. Корабът ще бъде претъпкан.

— Представям си.

— Разполагаме може би със седем дни, преди ударният фронт да достигне покрайнините на системата. После само с осем часа, преди да погълне Сароса.

— Твърде близо е, за да се чувствам спокойно.

— Ще минем на косъм заради имперската некомпетентност и погрешно ръководство — рече Толк, без да се опитва да скрие огорчението си. — Имперските учени знаеха още преди две години, че звездата на Кейл се активизира.

— Информацията, предоставена от саросанските учени, далеч не беше точна — отвърна Лодовик.

Толк сви рамене; нямаше смисъл да отрича. Вината беше достатъчно, че всеки да поеме част от нея. Миналата година звездата на Кейл се беше превърнала в свръхнова; избухването u бе наблюдавано чрез телеприсъствие девет месеца по-късно и оттогава… Много политиканстване, пренасочване на оскъдните ресурси и най-накрая тази плачевно неадекватна мисия.

Капитанът имa нещастието да го изпратят да гледа как неговата планета умира и да спаси почти само имперския архив и няколко привилегировани семейства.

— В добрите времена — рече Толк — имперската флота можеше да построи щитове и да спаси поне една трета от населението на планетата. Можехме да изпратим цели флотилии имиграционни кораби да евакуира населението, дори милиарди… Достатъчни за възстановяване, за да се запази характерът на света непокътнат. Величествен свят, ако позволите — дори и сега.

— Така съм чувал и аз — отвърна тихо Лодовик. — Ще направим всичко възможно, драги капитане, макар че това удовлетворение може да бъде само сухо и кухо.

Устата на Толк се изкриви.

— Не ви обвинявам лично вас — рече той. — Вие проявихте симпатия и честност и преди всичко експедитивност. Съвсем различен сте от обичайните пълномощници. Екипажът ви смята за приятел сред негодници.

Лодовик поклати предупредително глава.

— Дори и простите оплаквания срещу Империята могат да бъдат опасни — рече той. — По-добре не ми се доверявайте твърде много.

Корабът леко трепна и в стаята иззвъня малка камбанка. Толк затвори очи и машинално се вкопчи в облегалката на креслото. Лодовик просто обърна лице напред.

— Последният Скок — каза капитанът и погледна Лодовик. — Доверявам ви се достатъчно, съветник, но на собствените си умения имам повече доверие. Нито Императорът, нито Линг Чен могат да си позволят да губят хора с моята квалификация. Все още знам как да поправям части от двигателя, ако се повреди. Малцина капитани вече могат да се похвалят с това.

Лодовик кимна; проста истина, но не особено силна броня.

— Изкуството да се използват важни човешки ресурси, без да се злоупотребява с тях, също може би вече е загубено, капитане. Честно ви предупреждавам.

Толк се намръщи.

— Разбрах ви. — Обърна се да излезе, после чу нещо необичайно. Погледна Лодовик през рамо.

— Усетихте ли нещо?

Корабът внезапно завибрира отново, този път с пронизително разтегливо скърцане, от което им настръхнаха косите. Лодовик се намръщи.

— Усетих го. Какво беше?

Капитанът наклони глава и се вслуша в далечния глас, който бръмчеше в ухото му.

— Някаква нестабилност, нередовност при последния Скок — рече той. — Не е непознато като явление при приближаване към звездна маса. Може би трябва да се върнете в каютата си.

Лодовик изключи прожекторите в ложата и стана. Усмихна се на капитан Толк и го потупа по рамото.

— От всички на служба при Императора аз най-много бих желал да ви поверя превеждането ни през плитчините. Но сега трябва да прегледам какви възможности имаме. Подбор, капитан Толк. Максимизация на онова, което можем да вземем с нас, в сравнение с онова, което може да се складира в подземни хранилища.

Лицето на Толк потъмня, той сведе очи.

— Собствената ми семейна библиотека в Алос Куад е…

Алармените системи на кораба ревяха, сякаш огромни животни ревяха от болка. Толк вдигна ръце в инстинктивна самозащита и закри лице…

Лодовик скочи на пода и се сви на две невероятно сръчно…

Корабът се завъртя като пумпал в съвсем непредвидено фракционно измерение…

И сред отвратителна мъгла от бедствени импулси и с рев на умиращо чудовище той направи непредвиден, асиметричен Скок.

Изплува отново сред пустия безкрай на статусната геометрия — нормално, неразтегнато пространство. Гравитацията на кораба сдаде в същия миг.

Толк се издигна на няколко сантиметра от пода. Лодовик се разгъна и се пресегна към облегалката на креслото, в което седеше само преди малко.

— Излязохме от хиперпространството — рече той.

— Няма съмнение — отвърна Толк, — но, в името на прокреацията, къде?

Лодовик вмиг разбра онова, което капитанът не бе разбрал. Заливаше ги междузвездна приливна вълна от неутрино. Никога за векове живот той не бе преживявал подобна яростна атака. Сложните и свръхчувствителни пътеки на позитронния му мозък усещаха частиците неутрино като рехав облак от бръмчащи насекоми; и все пак те минаваха през кораба и човешкия му екипаж като безбройни парченца нищо. Едно-едничко неутрино, най-изплъзващата се частица, можеше да премине през олово, дебело цяла светлинна година, без то да я спре. Наистина, те много рядко взаимодействаха с материята. Но в сърцето на свръхновата на Кейл огромни количества материя бяха компресирани до неутроний и бяха произвели по частица неутрино на всеки протон — повече от достатъчно, за да взривят външните обшивки още преди година.

— Намираме се в ударния фронт — обяви Лодовик.

— Как познахте?

— Поток от неутрино.

— Как…? — кожата на капитана посивя. Пепелявият u оттенък сега се виждаше още по-ясно. — Предполагате, разбира се. Логично предположение.

Лодовик кимна, макар и нищо да не предполагаше. След час капитанът и екипажът щяха да бъдат мъртви.

Дори и толкова далеч от звездата на Кейл разширяващата се сфера от неутрино би била достатъчно силна, за да видоизмени няколко хилядни от процента от атомите на кораба и техните тела. Неутроните щяха да се превърнат в протони в достатъчно количество, за да променят незабележимо органичната химия, да причинят натрупване на отрови и да накарат нервните сигнали ненавреме да навлязат в сляпа улица.

Срещу потока от неутрино не съществуваха ефективни щитове.

— Капитане, не е време да се мамим — рече Лодовик. — Не беше догадка. Аз не съм човек; усещам пряко въздействието.

Капитанът впери неразбиращ поглед в него.

— Аз съм робот, капитане. Известно време ще оцелея, но това не е кой знае какво щастие. Дълбоко съм програмиран да се опитвам да предпазвам хората от вреда, но с нищо не мога да ви помогна. Всички човеци на този кораб ще умрат.

Толк се намръщи и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Всички полудяваме — рече той.

— Още не — отвърна Лодовик. — Капитане, моля ви, придружете ме до мостика. Може би все още можем да спасим нещо.