Райнер Мария Рилке
Осма елегия ^[0]

Посвещавам на Рудолф Каспер

Тварта прониква с множество очи

в отворения свят. Еднички ние,

в очи, извърнати като капани,

разставени около нея, дебнем

свободния й излаз. Вън какво е

прочитаме единствено в лицето

на звяра. Тъй като, невръстно още,

насилваме детето да обръща

назад очи и гледа към света

на образите, не и към простора

отворен, който е вдълбан в лицето

на звяра. От смъртта освободен.

        Човек съзира само нея; звярът

свободен има гибелта си вечно

зад себе си, а бога си отпред,

И като крачи, той върви вовеки,

тъй както само изворите бликат.

        О, ние нямаме дори за ден

пред себе си, дори за ден едничък

простора чист, където цветовете

безспир растат. То винаги е свят

и не е нивга Никъде без Нищо;

онуй ненадзиравано и чисто,

което диша и издъно знае

човек, ала не пожелава. Нявга

като дете из него може той

да се залута несъзрян, но бива

разтърсен. Или чрез смъртта се слива

с това. Защото, щом се приближим

до нея, не съзираме смъртта.

И вече вън се втренчваме навярно

с големите очи на звяра. Близо

са любещите и се удивляват…

Но другия закрива им очите.

Като че грешка е онуй, което

за другия се е разкрило… Никой

през него не минава и отново

му става свят. И взиращи се вечно

в творението, само върху него

за нас се отразява естеството

свободно, затъмнено в нас. Или пък

през нас понявга звярът кротко гледа.

Съдба: да бъдеш винаги насреща

и всякога насреща — нищо друго.

 

Да бе дарено с нашето съзнание

животното уверено, което

в обратната посока ни притегля,

нас то би повлякло в своя ход.

Ала за него битието няма

предели и обхват, то няма поглед

за състоянието си — тъй чисто,

какъвто е и външният му облик.

Там, гдето бъдеще ни чака, него

го чака Всичкото, а то съдържа

го в себе си и навсегда лекува.

И все пак в зорко-топлото животно

съжителствуват грижата с теглото

на някаква голяма меланхолия.

Защото и на него е присъщо,

което често ни надвива — споменът,

като че ли това, което ние

желаем, вече е било по-близко,

по-скъпо и в безкрайно нежен допир.

Тук всичко става разстояние,

а там бе дъх. След първата родина

го чака двойствена и ветровита.

        Блаженство на тварта невръстна, дето

остава вечно в лоното кърмилно;

и на мушичката, която вътре

подскача още — нищо, че е сватба:

защото Всичкото е лоно. Виж

полусигурността на тая птица,

която двойния си произход

почти познава, сякаш е душа

етруска на мъртвец, приет в пространство,

от изваяние успокоено

покрит. И колко е смутено нещото,

което трябва да лети, а иде

из лоно някое. И сякаш бяга

от себе си уплашено, прорязва

небето, сякаш е пукнатина

растяща върху чашата. Тъй дращи

следа от прилеп по глечта на здрача.

 

А ние: зрители и Тук, и Там,

към всичко сме обърнати и нивга

от нищо неизлизащи. Препълва

ни то — подреждаме го. То се срива

подреждаме го пак и ний самите

се сриваме. Но кой ни е обърнал

обратно, че каквото и да правим,

приличаме на оня, който си отива

и от хълма последен, в шир и длъж

за сетен път разкрил му долината

рождена, се обръща и се спира —

така в сбогуване безспир живеем.

1922