Райнер Мария Рилке
Алкестида ^[0]

Сред тях внезапно пратеникът влезе,

подхвърлен там като подправка нова

към изобилието от блюда.

И пиещите даже не разбраха,

че между тях е влязъл тайно богът^[1].

Той своята божественост бе скрил,

прилепнала към силното му тяло

подобно гънките на мокра дреха.

Помислиха го за един от тях,

участник в пиршеството. Но когато

към младоженеца се приближи,

един от гостите съгледа слисан

как младия стопанин като жегнат,

внезапно пребледнял, обзет от страх,

подскочи изведнъж от свойто място.

Веднага пълна тишина настъпи;

на дъното потъна сякаш всичко —

останки от покварен смях и шум,

пиянски песни и зловонен мирис.

И те познаха кой е богът строен,

в задачата си тъй неумолим,

почти разбраха за какво е тук.

Ала вестта все пак ги порази:

„Адмет, ти ще умреш!“ — „Кога?“ — „Сега!“

 

Съвзет за миг, той своя страх надмогва,

начупва го на мънички парчета,

и посред тях ръцете си простира,

започва с бога да се пазари:

„Ще ми дадеш ли няколко години,

поне година, месеци, недели,

не месеци, недели — дни, а, не,

не дни и нощи, дай ми само нощ

и нека бъде тази нощ последна!“

Обаче богът всичко му отказа.

И той нададе вик неудържим —

Тъй както неговата майка е крещяла,

когато му е давала живот.

 

А тя пристъпва, възрастна жена,

и неговият стар баща я следва,

те изведнъж така са остарели;

в тях викащият втренчено се взира,

задъхано преглъща свойта слюнка

и с трепет към баща си се обръща:

„Татко,

все още ли животът ти е мил,

остатък, който само те задавя?

Хвърли го зарад мен! Ти, стара жено,

матроно,

защо стоиш, нали си ме родила?“

И той ги сграбчва с двете си ръце,

държи ги като жертвени животни.

Но изведнъж ги пуска и отблъсква

и просветлен крещи: „Креон! Креон!“ —

и нищо друго, името му само.

Ала лицето му не премълчава

неказаното, свети от надежда

и той над масата сред безпорядък

горещо гледа своя млад приятел:

„Ти виждаш ли ги, тия старци мои,

те са износени, не са за откуп,

но ти с момчешката си красота…“

 

Ала приятелят му е избягал.

Потръпва той, но ето че жена му

пристъпва лека и опечалена.

Защо така смалена му изглежда

под бялата си булчина премяна?

Подобно улица са всички гости

и между тях минава бавно, бавно,

той сякаш всеки миг ще я прегърне.

Очаква я. Но тя говори с бога

и странникът внимателно я слуша.

Словата й към него всички чуват:

 

„Не може с друг да бъде заменен.

Това ще сторя само аз, защото

съм най-подготвена за тая жертва.

Какво ще съм на този свят без него?

В това е смисълът на мойта смърт.

Не ти ли каза Тя^[2], преди да тръгнеш,

че брачното ни ложе в тоя дом

принадлежи на сенките там долу?

Самата аз отдавна се простих,

тъй както никой смъртен. Тук дойдох,

за да поема бремето от тоя,

когото съм избрала за съпруг.

За него аз умирам. Отведи ме!“

 

И както вятър своят път мени,

така към нея богът се отправя,

но не като към жива, а към мъртва,

и вече е далече от съпруга,

комуто с таен знак дарява младост

за още сто живота на земята.

Към тях ръце прострял, мъжът се втурва,

а те са на самия праг, където

жените се притискат в куп и плачат.

И той се взира в нейното лице,

с усмивка от надежда в миг огряно,

и в него обещание личи,

че от смъртта ще се завърне зряла

Към живия…

                И паднал на колене,

закрива той очите си с ръце,

да вижда само нейната усмивка.

1907