Райнер Мария Рилке
Давид пее пред Саул

I

Царю, чуй мойта песен как ехти,

отхвърля изведнъж далечините

и ние с теб летим срещу звездите

да паднем като дъжд над равнините,

там дето утре всичко ще цъфти.

 

Девиците с цъфтяща красота

днес са жени и в миг ме прелъстяват;

момчетата пред тайната врата

стоят, но тя затворена остава.

 

Дано ти върнат нещо мойте песни,

макар че в тях несигурност трепти.

Царю, сластта на твойте нощи бесни

смаляваше делата й чудесни,

но хубави тела прегръща ти.

 

Аз знам, че в твоя спомен ще остана,

досещам се, но кой акорд да хвана,

та само сладък тон да проехти?

II

Царю, на теб света се подчинява,

под твойта сянка вехна всеки ден^[1],

потиска ме могъщата й слава,

счупи й арфата, счупи и мен

та песента ми да не те смущава.

 

Тя е дърво, но без листа сега,

а ти от него плодове събираш,

през клонките му бъдеще прозира

и аз предвкусвам своите блага.

Край арфата да спя не ме оставяй,

че може нежно моята ръка

да свири и по тялото в октави —

Не мислиш ли, царю, и ти така?

III

Царю, дори да се укриеш в мрака,

не ще убегнеш ти от мойта власт.

Виж, песента ми тръпнеща те чака,

просторът става по-студен край нас.

Сърцата ни са тъй осиротели,

под облака на своя гняв са спрели,

макар и да са в яростна атака

едно сърце са пак и в тоя час.

 

Копнежът в нас не се ли обновява?

Царю, дъхът скръбта ще победи.

Щом връзката ни помежду е здрава,

ти — старец, аз — младеж, едва тогава

ще закръжим подобно две звезди.

1905–1906