Грег Беър
Вечност (70)

68.

Началото на Пътя

Корженевски бе поел на сантиментално пътуване. Искаше му се да докосне с ръка повърхността на Пътя преди окончателното му унищожаване. За Инженера Пътят бе много повече от свидна рожба. Възприемаше го като част от себе си и да преустанови съществуванието му беше също като да извърши самоубийство.

Докато се спускаше в асансьора на Седма кухина, той нагласи параметрите на индивидуалната тракционна сфера и зачака отместването на масивната стоманена врата, зад която сякаш започваше един приказен свят.

Ако се изключеше времето, в което бе съществувал под формата на няколко разпокъсани частични, той бе живял не повече от четиридесет години. Според представите в Хексамона все още бе младеж, но във всеки случай беше много по-млад от собственото си творение, каквато и скала за времеизмерване да се приложеше за Пътя.

Помпите приключиха с изсмукването на въздуха от кабината на асансьора. Вратата се плъзна встрани и Корженевски впери поглед в зейналата паст на чудовището, което веднъж вече бе погълнало него, Хексамона, джартите и още дузина раси, творението с изградена мрежа от търговски канали между отделните светове, отделните времена и дори отделните вселени.

На десетки километри наоколо се простираше обгореният, черен, лишен от живот, скалисто-метален под на Седма кухина. Отвъд тази безжизнена зона започваше Пътят, бронзов на цвят и съвсем не толкова негостоприемен. Корженевски знаеше, че ако доближи очи до повърхността му, ще забележи миниатюрни черни и червени петънца, наподобяващи дребни мехурчета, а всъщност живителната субстанция на самото пространство-време.

Широката петдесет километра бронзова тръба се извиваше и изчезваше в далечината. Корженевски вдигна глава нагоре, към отраженията на плазмената тръба, която свършваше заедно със Седма кухина, и за миг почувства замайване, сякаш наистина бе станал неделима част от изкривената до неузнаваемост пространствена геодезия, описваща невъзможното съществуване на Пътя.

Тук вече го очакваше малка персонална совалка. Щом се качи на борда й, совалката се вдигна на десетина метра над повърхността, пресече границата на Седма кухина и спря едва когато навлязоха на тридесетина километра в Пътя.

Корженевски се спусна по стълбата, увисна само на сантиметри от голата повърхност и изключи участъка от тракционно поле под краката си. Сега вече стоеше върху самия Път. Свали едната си обувка и опипа с крак повърхността му — не беше нито топла, нито студена. Единственото й физическо качество бе нейната материалност. Повърхността на Пътя нямаше никакво отношение към законите на термодинамиката.

Корженевски се наведе и я потърка с длан.

Изведнъж се изправи, почувствал нечие присъствие — Загадката на Патриша Васкес, която сякаш надничаше през рамото му. „Пътят е и нейно създание — помисли си той, — Наше създание, едновременно прекрасно и чудовищно.“

— Нищо не е толкова чисто, колкото теб — обърна се той към Пътя. — Ти си олицетворение на осъществената мечта. Ние не знаехме колко много ще значиш за нас. Ти ни позволи да поживеем в страна на прекрасни сънища. А сега трябва да те убия.

Той се изправи, загледан в равнодушната, нереална повърхност на Пътя, после се върна в совалката и нареди да го откара в Седма кухина.