Грег Беър
Вечност (36)

34.

Рита

 

Преди споменът за залавянето й да избледнее напълно, заслепена от фалшивото Родоско слънце, тя попита младежа до себе си:

— Къде са моите приятели?

— Съхранени — отвърна й той. Тя се помъчи да продължи с въпросите, но не й позволиха. Мислите й се движеха в определени отвън направления. Единственото, което осъзнаваше, бе, че всичко наоколо е илюзия. „Не съм свободна“ — повтаряше си отчаяно тя. Завладя я ужас. Знаеше със сигурност, че не е сред сънародниците на Патрикия. Наместницата щеше да й разкаже за тези ужасни неща…

Къде беше тогава?

Едно не разбираше — как можеше да е някъде и същевременно да не бъде там? Не сънуваше, всичко бе твърде реално, ала същевременно нямаше никакъв контрол над обкръжаващата я действителност,

Тя се спусна по каменните стъпала към къщата, където беше живяла Патрикия. Усещаше хладината на камъните с босите си ходила. Надникна в първата стая, после във втората. Вече знаеше, че искат да научат от нея всичко за наместницата. Не биваше да им позволява. Непрестанно се мъчеше да прогони мисълта за Патрикия. Но колко още щеше да издържи? Изглеждаха достатъчно силни и настоятелни.

Рита реши да не обръща внимание на младежа. Престана да отговаря на въпросите му. Нямаше никакъв начин да определи дали малкото, което й казваше, отговаряше на истината.

За миг съзнанието й се помрачи от гняв и библиотеката на Патрикия изчезна от погледа й. Когато зрението й се възстанови наново, на пода бе положен един от Инструментите. Беше ключицата, в нейния специален калъф.

— Това е прибор за преминаване от Пътя в други светове. Ти привлече вниманието ни, като го използва върху една от вратите.

Рита хвърли поглед през рамо. Младежът отново бе зад нея. Лицето му изглеждаше все така равнодушно.

— Откъде го взе? — попита той.

— Вече знаете.

— А откъде го е взела баба ти? Тя затвори очи, но изображението на ключицата не изчезна. Не искаше да отговаря.

— Нямаме намерение да те измъчваме — продължи младежът. — Тази информация ни е нужна, за да те отведем там, където си тръгнала.

— Искам да си ида у дома — въздъхна тя.

— Ти не си направила този прибор. Нито баба ти. Вашият свят не познава подобна техника. Любопитни сме откъде се е взел. Може би някога сте били свързани с Пътя?

— Патрикия. Нали вече ви казах. — Какво им е казала? Нали трябваше да внимава.

— Да. Вярваме ти.

— Тогава престанете да ме разпитвате! — Тя се обърна към младежа и гневът отново замъгли погледа й. Всеки път, когато се ядосваше, те сякаш узнаваха повече. Ах, защо ли не можеше да умре!

— Няма от какво да се боиш. Ти не си мъртва. Нито пък ранена.

Лицето на младежа внезапно изгуби резки очертания и краищата му потънаха в мрак. Когато отново се появи, имаше съвсем обикновени черти, черна коса и наскоро поникнала брада. Приличаше на най-обикновен жител на Родос.

— Приемам тази форма, защото ти не си привикнала с нас.

— Значи вие не сте човекоподобни?

— Не. За разлика от вас, хората, ние притежаваме много и най-различни форми. Ние сме съединени и същевременно различни. — Той се засмя. — Ето защо, моля те, приеми ме такъв, какъвто ме виждаш.

Изглежда, бяха решили да сменят тактиката, за да направят измамата по-приемлива. Рита му обърна гръб. Стараеше се да не гледа към ключицата.

— Моля те, пусни ме. Искам да си ида у дома.

— Няма да крия от теб истината. В момента твоят свят е подложен на промени, за да го направим по-продуктивен.

— Не разбирам за какво говорите.

— Сега ще ти обясня. Състоянието, в което се намираш, малко наподобява сън, само дето съзнанието ти е пазено напълно. Целта на нашите изследователи е да те запознаят с твоя нов живот. Аз съм нещо като старши офицер на изследователската група. Току-що пристигнах, за да разговарям с теб. Допреди малко разговорът водеше един младши офицер. За разлика от него, аз познавам по-добре вашата раса. Дотук ясно ли е?

— Мисля, че да — каза Рита.

— В това състояние се намираш вече няколко години от вашето време. Тъй като не ни заплашваш по никакъв начин и вече узнахме от теб всичко, което ни е необходимо, реших да ти позволя да се събудиш. Когато си готова, ще можеш да използваш своето истинско тяло и средата около теб ще е съвсем реална. Разбра ли?

— Не желая да постъпвате както си искате с мен — отвърна тя. Години? Чак сега започна да осъзнава смисъла на казаното. Нищо чудно да е била мъртва, убита в момента на залавянето. Двете с Патрикия бяха отворили кутията на Пандора, но все още нямаше представа какво е излязло отвътре. Години!

„Аз бях твърде млада. Откъде можех да зная? Дори Патрикия не знаеше. Дали и нейният свят е мъртъв?“

Някъде в периферията на съзнанието й изникнаха странни, добре познати болезнени тръпки. Илюзията за Родос постепенно избледняваше. Тя отвори очи и откри, че лежи на твърда топла повърхност под ярко светещ кехлибарен правоъгълник. Кожата я сърбеше, сякаш беше покрита със солен пясък. Ръцете й наистина бяха зачервени като от слънчево изгаряне.

Точно отвъд завесата от светлина се виждаше човешка фигура. Наоколо цареше непрогледен мрак. Рита не се чувстваше добре.

— Болна съм — прошепна тя.

— Ще ти мине — увери я сянката.

— Вие джарти ли сте? — попита тя и се опита да седне. Досега не беше посмяла да зададе този въпрос. Беше се надявала да узнае отговора сама. Но до нея беше само сянката.

— Опитвам се да определя значението на тази дума. Възможно е да сме джарти, макар нито ти, нито Патрикия някога да сте срещали джарти. За нас думата „джарти“ няма никакво значение, а човеците, които Патрикия е познавала, не са говорели нашия език… Може би е дошла от други раси, с които хората са контактували. Но отговорът е „да“.

— Тя ми каза, че вие сте воювали с хората. Сянката не отговори на скрития въпрос.

— Ние сме много и различни, можем да променяме формата си според необходимостта и желанията си, а също и функциите си.

Рита се почувства малко по-добре — физически, но не и душевно. Сега отчаянието й бе заменено от вледеняващ страх. Наоколо изгряха нови светлини, като далечни сияния.

— На Земята ли съм?

— Ти си вътре в мястото, което наричате Пътя. Дъхът й секна. Тя сподави възклицанието си. Можеше ли да им вярва?

— А спътниците ми живи ли са?

— Те са тук с теб.

Още един уклончив отговор.

— Живи ли са? — настоя тя.

Сянката пристъпи напред и лицето й се озова в пределите на светлинния сноп. Рита се отдръпна. Знаеше, че онова, което вижда, е напълно реално, а не илюзия. Лицето носеше мъжки черти, но беше някак неодушевено, с гладка мургава кожа и присвити очи. Лице, което би забравила веднага в тълпата. Не беше нито божествено, нито чудовищно. Съществото носеше кожено яке и панталони съвсем като тези, с които бяха облечени войниците от нейната група… преди години, ако това беше вярно.

— Желаеш ли да говориш с тях?

— Да — рече тя и задиша учестено. Вдигна ръка и опипа лицето си. Изглеждаше непроменена, а и какво друго да очаква? Дори похитителите й се стараеха да поддържат човешки облик.

— С всичките ли? — попита я джартът.

Тя сведе уморено поглед и прошепна едва чуто:

— Само с Деметриос и Орезиас.

— Ще ни е нужно малко време. Тук са. Ние не изхвърляме нищо.