Грег Беър
Вечност (31)

29.

Гея

 

Киргизът с черния вълнен ямурлук седеше с кръстосани крака в средата на кръга, оформен от неговите войници, Орезиас, ДжамалАтта, Деметриос и Луготорикс. Рита остана с другите пленници извън кръга. Жените очевидно бяха аномалия за една военна експедиция и никой не искаше да повярва, че тя е от водачите.

Доведоха преводач: дребен, с къдрава коса, облечен в размъкната военна униформа, която вероятно беше постоянно на мода в Северна Рус, широки копринени панталони и черни ботуши. Едрият киргиз избоботи нещо и преводачът повтори след него на добре разбираем елински.

— Аз съм Батур Чингиз. Аз управлявам тукашните степи от името на моите господари от Азовианска Рус. Вие сте проникнали незаконно на наша територия. Искам да знам причината, за да докладвам по радиото на моите господари. Можете ли да ми я съобщите?

— Ние сме научна експедиция — отвърна Орезиас. Докато предаваше думите му, преводачът се усмихна, Батур също се засмя, показвайки два реда жълти зъби.

— Не съм глупак. Не виждам защо е трябвало да предприемате подобен риск, вместо да помолите за същото Нашите учени хора.

— Въпросът не търпеше отлагане.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се киргизът към Атта.

— Същото.

— Ах, така значи. Ще докладвам, че лъжете, а моите господари ще наредят да ви убия или може би да ви изпратя до Мискна в клетка. Да не сте бегълци от бунта в Аскандергул? Става дума за Александрия — поясни преводачът.

— Не разбирам — каза Орезиас.

— Питам, не бягате ли от вашия дворец? Може би искате политическо убежище?

— Не знаем почти нищо за този бунт,

— Ние също получихме новината едва преди няколко часа. — Киргизът вдигна рамене и ги загледа проницателно. — Тук не обичаме да бъбрим празни приказки Иска да каже, че не са варвари — поясни отново преводачът. — Имаме радио и поддържаме постоянна връзка с нашите главни сили. Дори се къпем, когато реката придойде или се върнем в лагера.

— С цялото си уважение пред великия киргизки народ и неговите руски господари — поде тържествено Атта като погледна Орезиас, — ние наистина се озовахме незаконно във вашите земи и смирено молим за прошка. Чувствам, че великият Батур Чингиз, който денем се надбягва с вятъра, а нощем е страшилището на степта, ще ни дари тази милост. — Орезиас присви гневно очи, но предпочете да премълчи този опит за изграждане на дипломатически отношения.

— Приятно ми е да чуя подобни слова. Виждам, че започвате да разбирате положението си. Но не аз мога да ви дам прошка. Защото, както казахте, аз съм само един войник. Стига за това. Я да чуем сега, ще кажете ли нещо повече за тази ваша експедиция, преди да ви изпратя нататък?

Рита потрепери. Бяха й отнели ключицата в момента на залавянето и тя нямаше никаква представа за състоянието на вратата. Смрачаваше се. Ставаше все по-хладно. През последните няколко часа имаше възможността да осъзнае няколко факта, за които досега не си беше давала сметка. Първо — че можеше да умре. Тези хора щяха да ги избият, без да им трепне окото. Луготорикс не можеше да я защити, макар че сигурно би направил опит, ако имаше поне малка възможност,

Тя беше причината да са тук. Не можеше да прехвърли вината върху Патрикия. Сама се съгласи да дойде с експедицията, освен това знаеше какво ще бъде решението на Клеопатра, когато й отнесе новината за съществуването на вратата.

Отново заваля и прекъснаха преговорите. Киргизите ги изтикаха под дъжда, недалеч от отрупаните в безпорядък припаси от въздухолетите. „Живи няма да се измъкнем оттук“ — промърмори Атта. Малко по-късно киргизите опънаха въже около пленниците и разположиха постове. Диваците ги оглеждаха свирепо и от време на време размахваха допотопните си пушки, за да покажат, че ще застрелят първия, който се опита да избяга. Рита приседна в калта и разтърка уморено лицето си. Всички мускули я боляха, беше изтощена от дългите часове на постоянна уплаха. Ужасно й се ходеше по нужда, но не смееше да се отдели от групата, а и се опасяваше, че може да ядоса пазачите. Знаеше, че няма да издържи дълго.

Тя вдигна отчаян поглед към звездите и почувства студените струйки на дъжда по лицето си, „Те не знаят, нито пък ги интересува“ — помисли си с огорчение.

Ето че и боговете значеха нещо само в земите, където ги почитаха. С какво би могла да им помогне тук нейната покровителка Атине? Все пак молитвите винаги й действаха успокояващо и тя реши да се помоли.

— Не мога повече, трябва да се изпикая — промърмори накрая. Джамал Атта, седнал близо до нея, я погледна учудено.

— Аз също. Ако опитаме…

Рита не му обърна внимание, загледана в нещо странно над главата му. Дълга светеща зелена лента, която се носеше беззвучно съвсем близо над земята.

— …да направим кръг — довърши Атта.

Лентата премина над тях и в този момент се появи още една. Изглеждаха съвсем близо.

Вратата. Нещо ставаше с вратата.

Двете ленти изчезнаха. Наоколо цареше обичайната за големи лагери глъчка — войниците разговаряха, смееха се, чуваше се тропот на ботуши, вятърът свистеше в тревата. Миришеше на влажна пръст и уплашени мъже.

Атта вече беше приключил с подреждането на хората в импровизирана тоалетна. Рита влезе в кръга, събу панталоните и се облекчи. Няколко мъже я погледнаха крадешком, използвайки момента — въпреки отчаяното си положение — да зърнат гола женска плът. Рита закопча панталоните, напусна кръга и потърси другарите си. Седяха наоколо, отпуснали отчаяно глави, със замислени, разтревожени лица.

Знаеше какво си мислят — че са в безизходица. Сега вече Рита наистина се надяваше нещо да дойде през вратата. Това можеше да е едничкият им шанс за спасение.

Истински ли бяха тези зелени светещи ленти, или само й се привидяха?

Тя бръкна в джобовете на якето си, опитвайки се да стопли ръцете си. Небето беше съвсем черно, огромен мрачен облак заплашваше да скрие луната. Видимостта рязко намаля.

Дъждът се усили. Едва сега Рита осъзна, че в степта е настъпила необичайна тишина. Изчезнали бяха всички доскорошна звуци. Само мрак и плющенето на дъжда. Луната надникна от другия край йа облака. Луготорикс се беше изправил до Рита, огромен и неподвижен. Без да каже дума, той я докосна по рамото и посочи оградата вляво. Точно отвъд ограденото място, на не повече от разтег над степта плуваше някакво странно сияние с форма на полумесец или острие на сабя, широко колкото разперени ръце. Краищата му потрепваха като платно на вятъра. Бързо и съвсем безшумно сиянието пресече отсамния край на лагера и се изгуби от погледа. „Прилича на смъртта“ — помисли си Рита.

— Киргизите? — попита тихо Луготорикс.

— Не вярвам — отвърна тя.

— Аз също. — прошепна той. Рита се огледа за Атта и Орезиас, но в тъмното не можеше да ги разпознае сред тълпата. Внезапно въздухът се разцепи от страхотен, оглушителен трясък, който сякаш идеше от всички страни на лагера. Палатките рухнаха, освобождавайки пътя за някаква. Невидима сила. Рита стоеше като парализирана, абсолютно неспособна да помръдне. В гърба й се забиха нечии остри нокти и тя почувства, че дъхът й спира. Луготорикс скимтеше като ранено куче. Никога досега не беше чувала човек да издава подобни звуци. Главата й се люшна назад, устата й увисна безпомощно разтворена и тя отново видя блестящите зелени ленти.

Нещо я повдигна. Струваше й се, че тревата е пораснала до неимоверни размери и е.станала метална: целият лагер беше покрит с танцуващи и святкащи стоманени остриета, чиито неравни краища се плискаха подобно на крайбрежни вълни, а на върха си имаха гладки зелени каски или качулки. Гърбът й беше вдървен, навсякъде усещаше непоносима болка, но не успя да изкрещи, защото мускулите й бяха парализирани. Все още можеше да вижда, но затова пък постепенно губеше способността си да разсъждава.