Грег Беър
Вечност (26)

24.

Гея

 

Еламите Багдад беше тънещ в разруха град, завладян от месопотамците при една директна атака на техните бронирано-механизирани орди, докато Ойкумения се занимаваше с поредния граничен инцидент, предизвикан от либийците. Наглостта на нашествениците не спря дотук: след като затвърдиха позициите си и изтребиха почти цялото местно население в името на своя кръвожаден бог, те изпратиха посланици в Александрия, настоявайки Клеопатра да бъде покръстена в тяхната вяра. Макар смешна и нахална, „молбата“ не беше. за подценяване, особено когато страната беше заплашена да се озове между двама могъщи противници. Така че Нейно Императорско Величие пристигна скоропостижно в Багдад, където беше своевременно въздигната в култ, а след това от Ойкумения към древния град потекоха реки от пари и кервани с машини. В замяна на това месопотамците обещаха да охраняват северните граници на Ойкумения от Хунската република и Северна Рус.

Джамал Атта не смяташе, че в Багдад ще им създадат някакви проблеми, и наистина, след близо тричасов полет от Дамаск, те бяха посрещнати любезно от обслужващия персонал на летището и получиха не само гориво, но и карти на Казакските, Киргизките и Узбекските райони на Северна Рус.

От Багдад поеха право на север и благодарение на попътния вятър само след два часа се приземиха в Раки. Наричан някога Рагае, той беше град, затворен от яки крепостни стени, построен върху цветущ и мирен остров сред море от хаос и беззаконие. Орезиас проведе кратък разговор с управителя на летището, който го осведоми, че от Александрия все още няма никакви новини и че поръчаните два въздухолета — един стар транспортен кораб и летящият танкер, са готови да ги придружат.

Оттук нататък маршрутът преминаваше през наистина опасни територии. Преди около хиляда и петстотин години персианците и Оикуменската империя били прогонени на запад, а сетне отвъд южните-граници на Средно и Приденианско море, благодарение на съвместните усилия на алонайци и хунийци, номадски племена, които сключили съюз с тевтонците и създали огромна армия от свирепи войни. Така между бреговете на Галия и Кимбрия възникнала нова империя, толкова разнородна по характер и език, че само след петдесетина години рухнала сред пожарища и кървави междуособици и в опразненото пространство нахлули скитите и русите, Аварите и алонайците успели да задържат само земите на изток от Каспианско море, докато хунийците взели териториите на север от него. Близо хиляда години по тези земи царял хаос, докато накрая се появили ордите на егейските туркменойци, пирати и опустошители на Елас.

Туркменойците, диви племена със страст към моретата, първо сложили ръка на цялото Каспианско крайбрежие и продължили да разширяват влиянието си на север, като не се покорявали пред никого и нищо. И до ден днешен страната им беше във вражески отношения със съседите, което означаваше, че наложи ли се да се приземят на туркменойска територия, не биваше да чакат милост. За щастие възможността да бъдат свалени принудително от туркменойци беше почти изключена, поради невероятната военна изостаналост на последните.

Под тях се нижеха все безводни, лишени от растителност планини, които пробуждаха усещане за самота. Докато гледаше острозъбите върхове, Рита се замисли за различията между човешките култури, за неразрешимите на пръв поглед противоречия между отделните народи, които не подлежаха на картографиране също като тези върхове и зъбери, и за това, че човечеството едва ли някога ще повярва в една обща и универсална истина. Което означаваше или че не съществува такава истина, или че човечеството ще изчезне от лицето на Гея преди да я открие… И двете възможности я потискаха,

Възбудата й отпреди няколко часа беше преминала в мрачно безпокойство. Чувстваше се изморена, краткият сън по време на полета, придружен от грохота на двигателите, не й донесе чаканата отмора. Стомахът й беше свит, но тя не изпитваше глад. А ги чакаше още път…

Заредиха във въздуха над северната граница на Туркмения. След като приключиха, танкерът напусна формацията и пое обратно към Раки. Сега вече ги придружаваше само транспортният въздухолет. Поне експедицията вървеше според плана.

Планините отдолу постепенно отстъпваха място на жълтеникави равнини.

— Преминаваме над южните райони на Хунийската република — обясни Орезиас.

Около двайсет минути летяха съвсем ниско над все още неравния терен. Атта изглеждаше обезпокоен и непрестанно надничаше през илюминатора. Твърдеше, че тук някъде имало наблюдателни кули, но така и не забелязаха никакви следи от отбранителни съоръжения, или може би бяха твърде дребни, за да ги открият.

— Още един час — каза най-сетне Орезиас. Двигателите заработиха на по-ниски обороти и Рита реши, че сега е най-удобният момент да подремне. Мъжете наоколо седяха неподвижно като статуи, с равнодушни лица, и се поклащаха равномерно в такт с полюшването на машината. Рита постепенно започна да се унася, но неочаквано Орезиас постави ръка на рамото й.

— Близо ли сме? — попита я той. Тя потърка уморено очи и извади ключицата. Глобусът беше значително уголемен и покрит с някакви странни символи и абстрактни очертания, които не й говореха нищо. Кръстът си беше на мястото, трепкащ, яркочервен.

— Трябва да намалим — рече тя. — И да се спуснем още. Колкото можем.

— Петдесет разтега — рече Орезиас. — Не повече. Ще я видиш ли?

— Не зная. Може да не е толкова голяма… ще ти кажа, когато сме там.

Двете „пчели“ намалиха скоростта и бавно се снижиха, а транспортният въздухолет остана да кръжи на по-голяма височина. Рита се съсредоточи върху степта под тях, опитвайки се да съчетае пейзажа отдолу с онова, което възприемаше чрез ключицата…

— Ето — извика внезапно тя. — Стигнахме я. — По някакъв все още неясен и неопределен начин ключицата Я беше информирала, че вратата е точно под тях. „Пчелата“ направи широк завой и по указанията на Рита се озова отново над мястото — тук степта беше покрита с гъсти шубраци, между които се провираше тясно поточе. Самата врата не се виждаше с просто око, но ключицата непрестанно я уверяваше, че е на мястото си.

— Кацаме — нареди Орезиас на първия пилот. „Пчелите“ се снижиха на височина петдесет разтега, поддържайки непрестанна връзка помежду си, обърнаха бавно пропелерите нагоре и се спуснаха върху разлюляната трева.

— Стоп машини — нареди ядосано Атта. — Необходима ни е тишина. Появихме се тук като орда пияни дракони. И глухите ще ни чуят.

— Има ли подходящо място за транспортния въздухолет? — попита Орезиас. Рита го погледна объркано — откъде би могла да знае? — после се сети, че ключицата ще й каже. Тя съсредоточи вниманието си върху изображението, поиска максимално увеличение и разгледа терена наоколо. На около стотина разтега североизточно имаше удобно равно място.

— Сто разтега североизточно — каза тя. — Степта е съвсем гладка, макар вероятно да има малки дупки…

— От коя посока? — вдигна вежди Орезиас.

— Трябва да приближат от юг. Ще я видят — достатъчно широка е.

— Дано да имат късмет. Опасно ли е да излизаме?

— Не виждам защо — сви рамене Рита. Все още беше обезпокоена от факта, че вратата не се различава с просто око. Единственото, което знаеше, бе точното й местонахождение.

Вдигнаха люка и отвън нахлу влажен и студен вятър. Миришеше на трева и конски изпражнения. И на още нещо — вероятно на хумус.

Степта се простираше от единия хоризонт до другия, безкрайна и еднообразна, потънала в дремещо величие. Почвата тук беше плодородна, имаше достатъчно вода и почти през цялата година грееше слънце. Небето беше безоблачно и синьо, с няколко по-ярки звезди, които се виждаха и денем,

Въздухолетът се спусна бавно към посоченото от Рита място, подскочи няколко пъти и накрая замря. Всички членове на експедицията излязоха навън и спряха край стълбата, загледани мълчаливо в блатистата, обрасла с храсталак низина. Може би се радваха, че бяха успели да се озоват при целта на пътешествието без никакви трудности. Ако се съдеше по-лицата им, не очакваха кой знае какви сериозни премеждия и за в бъдеще. Само Атта непрестанно поглеждаше със съмнение към хоризонта.

Луготорикс и останалите войници заобиколиха Рита. Всички до един бяха въоръжени, с напрегнати лица.

Рита вдигна ключицата.

— Тук е — каза тя. После преглътна уплашено и добави; — Аз ще я доближа първа. Никой да не идва… само той. — Тя посочи келта. Не можеше да го спре, за него щеше да е смъртна обида, ако я изостави в такъв опасен момент.

— И аз искам да дойда с теб — извика Деметриос. — Нали затова ме взехте… иначе за какво съм?

— Добре — съгласи се Рита. — Значи само вие двамата с Луготорикс. — Опасяваше се, че ще има и други желаещи, но се излъга. Орезиас и Атта стояха в самия край на низината и поглеждаха боязливо надолу.

Рита бавно вдигна ключицата и я последва. Виждаше съвсем ясно вратата, на не повече от пет разтега пред тях, озарена в червено сияние.

— Затворена ли е? — попита Деметриос.

— Ето я — посочи я тя. Най-сетне можеше да я забележи и с просто око, нищо повече от мътно петно с равни очертания, което плуваше ниско над земята. Приличаше на лупа. Ключицата непрестанно я засипваше с информация, която почти не беше в състояние да възприеме или да разбере. На няколко пъти поиска да й повторят отделни пасажи и така научи, че това е незавършена врата, която изисква минимална енергия за своята поддръжка, и че е създадена с изследователска цел — за вземане на проби, — а след това вероятно е била занемарена и изоставена. Отворът едва стигаше колкото да се пъхне човешка ръка, но дори и той в момента беше непроходим.

Тя преразказа наученото на Деметриос. Двамата я заобиколиха, а келтът остана зад тях, като се озърташе бдително.

„Дали ще успея да я отворя?“ — питаше се тя.

Ключицата побърза да я информира, че съществува възможност вратата да бъде разширена от тази страна, но подобно действие несъмнено ще предизвика интереса на онзи, който я е създал и я държи под наблюдение. Който и да е той.

Знаеш ли кой е отворил тази врата?

Не, отвърна ключицата. На този стадий всички врати си приличат.

Тя се върна при Орезиас и Атта и каза:

— Вратата е твърде тясна, за да се мине през нея. Ако се опитам да я разширя, от другата страна ще узнаят, че сме тук.

Орезиас и Атта размениха няколко думи така, че никой да не ги чуе.

— Добре, ще обмислим всичко довечера — рече и Орезиас. — Връщайте се при корабите. Ще вдигнем лагер.

Слънцето вече клонеше към хоризонта и небето над степта притъмняваше. Рита отново се загледа към лупата и забеляза размазаните очертания на някаква звезда зад нея.

— Да вървим — кимна тя на Деметриос.

Войниците вече покриваха „пчелите“ с камуфлажни мрежи. Орезиас и Атта обсъждаха нещо с капитана на товарния кораб. Рита се излегна в приготвения й хамак и известно време подслушваше разговора им. Из въздуха се носеха с тихо бръмчене мухи, миришеше приятно на свежа трева и тя постепенно задряма. Малко по-късно Деметриос й донесе канче топла супа, тя я изгълта и отново се отпусна. „Защо точно тук? — питаше се непрестанно. — Защо тук са я отворили? Кой би могъл да проследи Патрикия до Гея и защо би го сторил?“

От два дни не беше откривала никакви послания в компанела. Тази вечер го включи отново и най-сетне забеляза поредната бележка. Патрикия естествено не беше пророк — отново я съветваше как да се оправя сред интригите в Александрия, проблеми, които вече не я вълнуваха. Рита прочете писмото и затвори облекчено очи. Понякога я измъчваше подсъзнателното усещане, че Патрикия е жива и надзърта през рамото й. Но сега вече се увери, че и наместницата е смъртна — също като нея.

Свърши с четенето, изключи компанела и се заслуша в тишината на степта. Чуваше се само вятърът и шумът на поклащащите се треви — сигурно на хиляди стадии наоколо нямаше друга жива душа освен тях,