Грег Беър
Вечност (81)

79.

Пътят

 

От мястото, където я наблюдаваха, поточната станция на джартите приличаше на огромен триъгълник, нанизан върху сингуларната. Краищата му проблясваха с разноцветни светлини. Корженевски и Ри Ою разглеждаха станцията с любопитство, но Олми не се откъсваше от пулта за управление, макар да осъзнаваше, че сега джартът е поел диригентската палка и се опитва да подаде най-верния тон към бдителните уши на дебнещата отсреща сила.

— Трафикът тук е невероятно интензивен — обади се по едно време Олми. Корженевски проследи стълбовете пиктирана информация от поточните датчици — на протежение от две хиляди километра пред тях бяха отворени най-малко дузина врати. Всичките, изглежда, се намираха в обсега на поточната станция. Инженерът хвърли многозначителен поглед на Ри Ою и извади ключицата от калъфа.

— Това е район с „геометрични колоди“ — обясни той. Намираме се в непосредствена близост до мястото, където Патриша Васкес отвори своята врата.

— Която след това е била заличена от звездната плазма — подхвърли Олми.

— Но все е останала някаква следа… нещо, което джартите са могли да засекат — рече Корженевски. — Нали? Олми се консултира с джарта.

— Действително биха могли да го сторят.

— Й сигурно така е станало — веднъж използвана, вратата винаги привлича внимание към себе си — продължаваше да разсъждава на глас Корженевски.

Една врата към свят, заселен с човеци, ще е изключително полезна за командните наблюдатели, произнесе джартът вътре в Олми.

— Може и да са я открили — рече развълнувано Олми и погледна въпросително Ри Ою. — Така ли е?

— Не зная — вдигна рамене Ри Ою. — За съжаление не ми е известно всичко. И жалко, защото иначе работата ни щеше да е много по-лесна.

Корженевски отново прегледа информацията за непосредственото пространство пред тях. Четири от вратите бяха отворени постоянно и движението около тях изглеждаше доста оживено.

Постепенно триъгълникът изпълваше целия хоризонт пред тях. Инженерът почувства рязка промяна в заобикалящата ги среда — вероятно преминаваха през някакъв местен еквивалент на тракционно поле или инерционно-поглъщаща система.

Поточният кораб проникна в черния триъгълник на станцията гладко като копие, пронизващо водна повърхност. Незабавно ги обгърна непрогледна тъмнина, сякаш триъгълникът беше кутия с черна боя, поглъщаща всякаква светлина и информация.

Джартът на Олми нямаше никаква представа какво ги очаква нататък. Неговият свят очевидно бе претърпял огромни промени от момента на залавянето му: твърде малко от онова, което бяха видели, му се струваше познато, включително и конструкцията и формата на поточната станция.

Ри Ою доплува до Корженевски и се сви на топка до него.

— Това е регионът, в който трябва да потърся света на Патриша — каза той. — Дължа й поне това, но за да я открия по-бързо, ще ми е нужно копие от нейната Загадка…

— Как? — попита Корженевски. На кораба не разполагаха с необходимата апаратура.

— С това поне мога да се справя и сам — обясни Ою. — Затвори очи, ако обичаш.

Портопроходецът дори не го докосна. През следващите няколко секунди по тялото на Корженевски се разля вълна от приятна топлина, последва кратко изтръпване и всичко приключи. Корженевски отвори очи. Не се чувстваше никак променен.

— Това е само копие — напомни му тихо Ри Ою. Мракът пред носа на кораба внезапно се разтвори и те видяха поредния сегмент от Пътя, с дължина около триста километра. Вътрешността на сегмента бе блокирана от черно, нащърбено по края сияние, чийто диаметър достигаше петдесет километра. Стените на Пътя в непосредствена близост до странното образувание бяха съвсем гладки.

Няма да ни позволят да преминем, съобщи джартът на Олми. Това е бариера, която защитава управлението.

Олми забави скоростта на поточния кораб до неколкостотин километра в час и попита „Ще ни посрещнат ли?“ Появата на членове на управлението толкова далеч > на юг < е необичайна.

Олми снижи скоростта съвсем. Сега корабът буквално пълзеше върху потока, а черната завеса постепенно изпълваше целия хоризонт на север. От центъра на окръжността излизаха зелени линии и се извиваха към периферията и повърхността на Пътя.

— Струва ми се, че ни забелязаха — съобщи Олми. Някои от линиите се обърнаха по протежение на потока, протегнаха се към тях като гигантски пипала и внимателно ги обгърнаха. Огромни прозрачни мехури опряха в стените на кораба — изглеждаха пълни с мътна разпенена течност.

— Това вече със сигурност е местният еквивалент на тракционни полета — промърмори Корженевски. — Ще могат ли да разговарят с нас?

— Те не знаят нито един от нашите езици… — отвърна Олми.

От пулта се разнесе непознат глас:

— Приветстваме пратениците на потомственото управление. Моля следвайте посоката на нашите транспортни съдове.

— Ами че това си е чист английски — произнесе пресипнало Корженевски. В същия миг съобщението бе повторено на испански, а след това на китайски и гръцки. Последваха още няколко езика, нито един от които не им беше познат. В края на предаването мехурите се подредиха в пръстеновидна формация пред носа на кораба.

Олми почувства, че джартът отново поема контрола. Извънземният изпрати нов сигнал към бариерата с помощта на вътрешния предавател. След това премести Олми в прозрачния купол и зачака. Една от зелените линии неочаквано засия и озари в светлина вътрешността на купола, Олми бе обгърнат от някакви призрачни огньове и по тялото му преминаха няколко последователни конвулсии. Корженевски бе преполовил разстоянието до своя приятел, когато странните сияния също така неочаквано изчезнаха. Олми завъртя глава и се засмя.

— Проверка — рече той. — Все още не ни се доверяват напълно.

— Успешна? — вдигна вежди Корженевски.

— Поне засега.

— Доста са напреднали — възхити се Ри Ою. На Корженевски му се стори, че долавя ирония.

— Отдалечете кораба от потока — последва не след дълго заповед на английски. Олми приближи пулта и инструктира кораба да се разкачи с потока.

— Прехвърлете се на мехура, който се намира най-близо до вратата.

Олми и Корженевски поставиха коланите с тракционните сфери и приближиха входния люк. В момента, в който преградата на люка се отмести встрани, мехурът отвън се опря в стената, херметизирайки вътрешната си атмосфера, и бавно се разду, докато диаметърът му достигна четири метра. Черната течност вътре мигновено се втвърди, създавайки платформа за стъпване.

— Ето го и файтона — обяви Корженевски и последва Олми на платформата. Въздухът тук миришеше странно, сякаш някой бе разлял бира. Отнякъде полъхваше слаб ветрец. Мехурът бавно се отлепи от стената, затвори се и ги понесе сред джунглата от зелени ленти към една точка непосредствено пред центъра на бариерата, където потокът променяше цвета си в оранжев.

В същото време четири гигантски дъги обградиха кораба и го насочиха към стената на Пътя. Олми проследи отдалечаващия се кораб с чувство на тъга — той беше последната брънка, свързваща ги с Хексамона. Скръстил ръце, Корженевски разглеждаше мрачно и замислено бариерата, към която се носеха. На лицето му отново бе застинало онова странно изражение, което Олми помнеше от Патриша Васкес — изглежда, младата жена постепенно вземаше връх в съзнанието, което двамата споделяха.

Ри Ою постави ръка на рамото на Инженера.

— На младини — подхвърли той — щяхме да го наречем голямо приключение.

— Когато аз бях млад — рече натъртено Корженевски, — винаги предпочитах мисленето пред приключенията.

Бариерата погълна мехура и отново ги обкръжи тъмнина. Олми щеше да се чувства много по-спокоен, ако джартът продължаваше да разговаря с него, но извънземният неочаквано бе замлъкнал. Олми вее още го чувстваше в себе си, както някоя мида би долавяла присъствието на пясъчно зрънце…

Озоваха се от другата страна на бариерата и всичко, свързано с човечеството, остана далеч зад тях. Мехурът увисна над обрасла с гъста зелена гора равнина. На стотина метра по-нататък подът бе преграден от още една светлозелена стена. Не се виждаше таван, само млечно-бяло, безформено пространство.

— Сега ще се срещнете с членовете на управлението — произнесе отново странният глас.

— Чудесно — кимна Корженевски и се усмихна напрегнато. — Да свършваме вече.

Зелената стена се разтвори като завеса и мехурът премина през нея. Едва сега Олми почувства, че джартът вътре в него показва признаци на активност — той сякаш променяше формата си, намирайки нови опорни точки за контакт между двамата.

— Днес е велик ден за моя спътник — обяви Олми, — Дойде време да докладва пред началството.

Излязоха на нещо като булевард, от двете страни на който бяха подредени съвършено еднакви скулптури на хромирани скорпиони. Издължените им като опашки коремчета бяха сраснали със зеления подиум, поддържайки блестящите им туловища, а предните им крачета бяха вдигнати в нещо като тържествен поздрав.

Около и между статуите се носеха не по-големи от юмрук оранжеви и зелени огнени топки.

— Това пък какво са? — попита Корженевски, сочейки скулптурите.

— Не зная — отвърна Олми. — Моят гид мълчи.

Корженевски направи кисела гримаса и промърмори:

— Дори в архитектурата им има нещо агресивно. Проклети да сме, че стигнахме чак тук.

Олми можеше само да се съгласи. От друга страна, не бяха ли живели прекалено дълго в един спокоен и лишен от каквито и да било противоречия свят. Къде останаха мечтите им за вълнуващи изпитания? Не, това, от което се боеше сега, не беше смъртта, а нещо безименно, нещо, което олицетворяваше абсолютната противоположност на живота и човешкото присъствие, антитезата на всичко, в което вярваше, опасението, че то ще се окаже също толкова истинско и неподлежащо на съмнение и по такъв начин ще го принуди да изгуби и малкото солидна почва под краката си.

Вече се бяха сблъскали веднъж със странните представи на Мирски и Ою, но все пак тези призраци не криеха, че са далечни потомци на човечеството. В какво трябваше да се превърне Ри Ою, за да убеди джартите?

Булевардът на скулптурите завършваше с широк кръгъл площад, заобиколен от бледозеленикави прозрачни контейнери. Вътре в тях плуваха някакви черни мембрани, следвайки еднакъв ритъм, сякаш бяха знамена, полюшвани от вятъра.

Точно отпред се виждаше открита платформа, която се издигаше на около метър над площада. На платформата ги очакваха три вероятно органични създания с продълговати масивни тела, загърнати в същите черни мембрани…

Членовете на управлението единствени притежаваха телесна обвивка, която се доближаваше максимално до оригиналната форма на носителите. Ако се съдеше по това, което виждаха, очевидно съществата, от които произхождаха, бяха еволюирали на някоя изключително опасна и отровна планета. Първото впечатление бе за невероятна жизненост и устойчивост — тези създания несъмнено умееха да оцеляват при всякакви враждебни условия на околната среда: крайниците им наподобяваха черни заострени копия, гърдите и коремите им бяха солидно бронирани. Точно отпред главите им бяха разделени от дълбока бразда, а муцуните завършваха с остри завити бивни. Не се виждаха нито очи, нито каквито и да било сензорни апарати.

„Колко приличат на тялото, което видях в Пета кухина — помисли си с изненада Олми. — Сякаш принадлежат към същия вид, но са преминали още един, доста продуктивен етап на еволюция и са значително по-напреднали. Сигурно мъртвото тяло в кристалния куб е техен далечен предшественик, също като шимпанзето при хората.“

Колко време бе изминало в Пътя, откакто го бяха напуснали — десетилетия или милиони години?

„Познаваш ли ги?“ — обърна се Олми към джарта.

Членовете на настоящото управление са непознати за изпълнителя — последва след кратка пауза стегнатият отговор.

„Може би въобще не са джарти?“

Те несъмнено принадлежат към моята раса. Видът им излъчва великолепие. За изминалия период са осъществили огромни постижения.

„А те ще те познаят ли?“

Вече го потвърдиха, въпреки измененията, които съм претърпял. Присъствието им ме изпълва с възторг.

И Олми почувства как го изпълват вълни на възхищение.

— Е, какво ще кажеш? — прекъсна унеса му Корженевски.

— Това наистина са джарти — кимна Олми.

— Аха. Нещо като тържествено посрещане. Мехурът се спусна бавно в края на площада. Черните мембрани около туловищата на джартите се разгънаха като пелерини, а сетне бавно се изпариха във въздуха. Джартите вдигнаха своите предни разклонения, помръднаха лекичко със заострените им пипала, сякаш ръкопляскаха, но гледката бе толкова необичайна и дори страшна, че Олми неволно настръхна, а Корженевски отстъпи една крачка.

— Честно казано, не съм виждал по-ужасяващи създания — промърмори пресипнало Инженерът. Олми не можеше да не се съгласи с него.

Ри Ою стоеше на самия край на платформата и се оглеждаше с любопитство. Изглеждаше напълно спокоен.

„Естествено — помисли си Корженевски. — Кой знае какви чудеса са виждали с неговия Последен Разум из вселената. Сигурно има и по-страшни неща.“ Сякаш прочел мислите му, Ри Ою го погледна усмихнато и му намигна.

Тримата членове на управлението разтвориха широко предните си разклонения.

— Ние се срещнахме — избоботи гласът в мехура. — Събитието е неочаквано. И вие ли сте част от много?

— Всеки от нас е отделна личност — отвърна Ри Ою.

— Кой представлява потомственото управление?

— Аз.

— Притежавате ли необходимите доказателства?

— Сега пък искат да се правя на магьосник — промърмори недоволно Ри Ою. — Така да бъде.

На пръв поглед той не предприе нищо, но почти веднага и тримата членове потрепериха забележимо, сякаш ударени от смразяващ вятър. Разклоненията им се хлопнаха рязко, с неприятен, стържещ звук,

— Това доказателство е напълно достатъчно — произнесе гласът. — Какви са вашите по-нататъшни планове относно пълното съвършенство?

Корженевски се намръщи озадачено.

— Кажи им какво сме направили и какво възнамеряваме да предприемем — посъветва го Ри Ою. — И им кажи кой си.

— Името ми е Конрад Корженевски — представи се Инженерът. — Аз конструирах Пътя.

Не последва никаква забележима реакция.

— Освен това предизвиках и разрушаването на Пътя…

— Този факт е известен на управлението — произнесе гласът.

— Дойдохме тук, за да довършим започнатото дело и да ви върнем един от вашите… Освен това… — Той се поколеба. Не знаеше как най-точно да изрази мисълта си пред тези толкова странни и чужди същества. — Освен това аз нося част от съзнанието на един друг човек, който навремето ми помогна да създам Пътя. Бих желал да върна това съзнание в един от световете, разположен сред геометричната колода… назад от мястото, където сме в момента. — Той махна сковано с ръка назад, без да знае дали това е вярната посока. — Бихме желали да продължим нашето пътуване и да помогнем на Последния Разум. С вас или сами. — Колко наивно: да помагат на нещо толкова могъщо и необятно като Последния Разум…

— Управлението вече приключи със завладяването и съхраняването на един от световете в сектора, за който говорите — продължи гласът. Последва пауза от няколко минути. Най-сетне се чу: — Управлението знае, че не е създало Пътя. Разполагате ли със сведения относно човешката личност Патрикия Васкайза, или Патриша Луиза Васкес, с ранг човешки изпълнител, или съответен?

Корженевски затвори очи, сетне облиза нервно устни и заговори:

— Да. Аз нося част от нейното съзнание. Тя при вас ли е?…

Гласът се промени до неузнаваемост. Сега звучеше подчертано женствено.

— Говори командният наблюдател. Разполагаме само с част от матрицата на Патриша Луиза Васкес, по-точно неин наследствен елемент от втори порядък.

— Мисля, че говорят за нейно потомство — внук, или по-скоро внучка — обясни Ри Ою.

— Й къде я открихте? — поинтересува се Корженевски. — Къде намерихте тази жена?

— На същия свят, който завладяхме и съхранихме непосредствено преди вашето пристигане. Това е светът, в който е попаднала Патриша Луиза Васкес от Пътя. Нейният наследствен елемент също е съхранен.

— А самата Патриша Васкес?

— Индивидуалната личност Патриша Луиза Васкес е мъртва.

— Можем ли да разговаряме с нейната внучка? — попита Ри Ою.

— Личността й беше увредена в хода на нашите изследвания.

Корженевски почувства внезапен ужас и отчаяние. Помъчи се да овладее гнева си — не само своя, но и на присъстващата в него Патриша, която никога досега не бе срещала своята внучка и дори не знаеше за съществуването й.

— Независимо от това, бихме желали да разговаряме с нея — настоя Ри Ою.

Членовете на управлението отново се загърнаха в черните си мембрани. Корженевски извърна отвратено поглед. Призляваше му от мисълта за този жесток и неразбираем свят. Какво ли се е случило с планетата, на която бе попаднала Патриша? И какво се криеше под този термин „съхранени“, който джартите с такава лекота използваха? Ри Ою отново го докосна по рамото и застана до него, сякаш за да го подкрепи в трудния миг, Олми също се премести до Корженевски.

— Макар и увредена, ние високо ценим тази личност — продължи женският глас. — Трябва да подчертаем, че увреждането й не беше преднамерено.

— Искам да говоря с нея — произнесе с разтреперан глас Инженерът.

Тримата членове на управлението напуснаха платформата и изчезнаха зад някакви мътни, подобни на лещи, овални прозорци. Платформата неочаквано се превърна в сцена, пресъздаваща вътрешността на човешки дом, вероятно такъв, какъвто е обитавала Патриша Васкес през двайсети век в Лос Анджелис…

Рита постепенно изплува от безформената вечност, където времето не следваше постоянна линия, нито определена последователност; истинските спомени се смесваха с илюзията и бяха подклаждани от различни, бликащи от подсъзнанието инстинкти — безтелесен глад, уплаха, полово влечение — всичко това прекъсвано от редки изблици на абсолютна яснота, в която тя осъзнаваше напълно състоянието си… за да се завърне отново, почти с желание, в океана на забравата.

В един от тези кристално ясни мигове тя се видя като герой, който съзнателно си налага да бъде безполезен, само за да не позволи на своите врагове да получат от него онова, което им е нужно. При друг подобен случай тя си даде сметка, че вероятно никога няма да напусне тази своеобразна джунгла на мисълта, където враговете й щяха да я държат затворена вечно — също като в подземното царство на Хадес.

Отдавна не беше се срещала с Деметриос и Орезиас.

Сетне, в един неопределен момент от съществуването й, светът наоколо отново придоби форма и тя се озова в къщата на Патрикия в Род ос. До нея беше Тифон, в познатия псевдочовешки облик.

Този път усилията й да избяга и да се завърне в света на хаоса не се увенчаха с успех. Зад джарта стояха неподвижно три човешки фигури. Не ги познаваше. Разговаряха, но не можеше да чуе гласовете им. Все пак до слуха й достигаха откъслечни фрази. Разговаряха за Патрикия.

Наистина ли това бяха хора? Жители на Гея… или творения на собствения й объркан ум?

Загадката на Патрикия.

Това пробуди нови, отдавна забравени спомени. Патрикия й бе споменавала веднъж за този случай, при които бе услужила с част от душата си на друг човек… Вълшебства и чудеса от света на Пътя.

Внезапно картината наоколо се промени — вече не бяха в къщата на наместницата, а на каменното стълбище пред храма на Атине Линдия. Тази нова реалност бе изключително ярка и детайлна, чуваше се дори песента на птиците и шумът от далечния прибой. За Рита този спомен бе сред най-скъпоценните в оредялата й колекция: връщаше се в него винаги, когато се чувстваше непоносимо. Като малка мечтаеше да прилича на Атине — мъдра жена, олицетворение на победата, повелителка на бурите, змея и бухалите, чийто лик краси обратната страна на медните монети, богиня и покровителка на вечния град Елина. Мечти, за които Рита бе сигурна, че великодушната Атине няма да й се разсърди никога.

Рита затвори очи, но след миг отново ги отвори. Новопоявилите се човеци говореха за Патриша, а само тя знаеше, че това е истинското име на наместницата.

— Била е съхранена в запаметяваща матрица подобна онази, която ние сме създали в Градската памет обясняваше Ри Ою. — А след това се е скрила в себе си, избягала е дълбоко в подсъзнанието си, следвайки някакви само на нея известни пътища… Те не могат да я достигнат. Намерила е начин да им надвие — макар и тяхна пленничка.

Останалите не откъсваха очи от трепкащото изображение на внучката на Патриша, изправена сред изкуствено създаденото обкръжение на Гея…

— Сер Олми, как преценява всичко това твоят джарт? — попита Корженевски.

— Разтревожен е от потенциалната загуба на безценна информация — рече Олми.

— Имах предвид… „съхраняването“ на целия този свят.

— Те също се опитват да служат на Последния Разум… макар и по свой собствен начин — намеси се Ри Ою. — Намерението им е да съхранят всичко, което е по силите им, а сетне да му го предоставят. Точно с това се занимават. Все пак мисля, че ще е най-добре, ако преустановиммъченията на тази жена… Дошъл е моментът за важни решения. Джартите знаят, че скоро Пътят ще престане да съществува. Там ви възприемат като представител на потомственото управление. И нямат търпение да се похвалят с плодовете от своя труд пред Последния Разум. Ще направят всичко, каквото им кажа… Доколкото имам представа, отдавна чакат този момент и го смятат за венец на собственото си историческо развитие. Бих могъл да взема със себе си Загадката на Патриша и съзнанието на нейната внучка, да ги върна обратно в сектора на геометричните колоди и да им осигуря поне малко заслужено спокойствие.

— Защо? — попита Корженевски с гласа на Патриша. — Защо само тях? Защо не възстановите всички светове, които джартите са унищожили и „съхранили“?

Ри Ою поклати глава.

— Не е в моите способности. Правя каквото мога… и каквото съм обещал. Преди много години, когато все още бях един най-обикновен портопроходец, пропуснах възможността да довърша обучението на Патриша. Дойде време да поправя грешката си и да изкупя вината, заради която страда не само тя, Но и нейната внучка. Освен това ще получа и естетическо удоволствие от добре свършената работа.

— Гари Ланиер отказваше всякакви по-специални привилегии — подхвърли Корженевски мрачно. — С какво съм ги заслужил… ги е заслужила Патриша Луиза Васкес?

Ри Ою обмисли внимателно отговора си.

— Да речем, че го правя заради миналото. За да поправя една грешка — една-единствена от многото. Инженерът вече плати греховете си със създаването на Пътя… Олми също изстрада немалко заради прекомерните си амбиции и мисълта за собствената си значимост… И Мирски си върна дълговете. Моля ви, позволете ми да поправя поне тази моя грешка.

Лицето на Инженера се отпусна.

— Добре — произнесе меко той. — Отведете ги у дома.

— А вие какво избирате? Сер Олми скоро ще се освободи от джарта… къде ще отидете?

— Без Загадката на Патриша личността ми ще е непълна — промърмори Корженевски. — Мисля, че тя ще се съгласи да остане с мен, стига да знае, че някаква част от нея се е завърнала у дома. А аз… ние бихме желали да продължим пътешествието си по Пътя и да се слеем с Последния Разум.

— Чудесна идея — кимна зарадвано Олми. — Обаче не съм сигурен дали съм готов за това. И дали всички истории, които изслушахме, са верни.

— Верни са — потвърди Ри Ою.

— И така да е — махна с ръка Олми. — Лично аз имам друго намерение. Вече зная къде ще се чувствам щастлив.

— И къде?

— На Тимбъл. Светът на франтите. Там имам много приятели.

— Разполагаме с достатъчно време, за да отворим врата и към Тимбъл — заяви Ри Ою.

— Не се ли чувствате поне мъничко като Дядо Коледа? — попита го Корженевски, или може би Патриша — Инженерът едва ли познаваше старите земни легенди.

Ри Ою се засмя и извърна лице към неподвижната фигура на младата жена в стаята.

— Ще предам решенията ви на джартите. Сигурен съм, че ще се почувстват горди, когато узнаят за намерението на създателя на Пътя да се слее с Последния Разум.

— А сега — произнесе тържествено Ри Ою, — предстои ни отново да обявим най-свещеното от всички бракосъчетания. Ти, Патриша, временно прехвърлена в мен, съгласна ли си да използваш съзнанието на твоята собствена внучка като временен носител, докато откриете своя роден дом?

Олми погледна към изображението на Рита. Тялото й заблестя, за кратко изгуби всякакви цветове, сетне отново придоби материалност. Очите на младата жена не се откъсваха от лицето на Корженевски, Инженерът също я гледаше.

— Рита, ще преотстъпиш ли част от себе си на тази далечна сянка на твоята прародителка, за да има достатъчно сила да се прибере у дома?

— Да — произнесе Рита.

Тя почувства как се смесват водите им, също както се смесваха вълните на Средно море с океана отвъд носа, където се издигаха Стълбовете на Херкулес.

Пред очите й се заредиха цяла поредица от различни реалности, между които и Гея, и тя мигом осъзна, че нито един от световете не прилича на нейния. Но сивокосият засмян мъж, който можеше да бъде самият Зевс, или Азерапис, я посъветва да избере някой свят, към който джартите все още не бяха отваряли проход, нито пък щяха да отворят… и където експедицията така и не беше се състояла… И Рита затвори очи.

— Време е да се сбогуваме, сер Корженевски — обяви Ри Ою. — Можете да имате пълно доверие на членовете на управлението.

Корженевски предаде ключицата си на портопроходеца и отстъпи назад. Миг по-късно мехурът се раздели по средата и между Инженера и неговите двама спътници се издигна полупрозрачна стена. Олми го проследи, докато се отдалечаваше и накрая изчезна зад поредната черна стена.

Ри Ою вдигна ключицата, сякаш за да привикне към тежестта й.

— Сер Олми, те също са служители на Последния Разум, макар методите им да изглеждат странни. Съобщиха ми, че с готовност ще ви отведат при вратата, която сте избрали. Сигурен съм, че ще изпълнят всички ваши желания. Никой обаче не знае със сигурност колко време е изминало на Тимбъл…

— Риск винаги съществува — произнесе философски Олми.

— Несигурността подхранва любопитството — добави Ри Ою.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Освен това, готови са да приемат от вас своя модифициран изпълнител в момента, когато пожелаете.

Олми нямаше нищо против час по-скоро да се раздели със своя неканен гост. Тялото му отново бе обхванато от мъждукащ огън. А сетне джартът вътре в него изчезна.

Първото усещане, колкото и изненадващо да му се струваше, бе за самота. А после мисълта му се насочи към предстоящото — ето че отново е господар на ума си, а й го очаква Тимбъл, с всички свои чудеса…

Замисли се за Тапи и Сули Рам Кикура, за други недовършени и незапочнати дела.

— Запазете спокойствие, сер Олми — рече Ри Ою, стисна ръката му и я пусна.

Мехурът отново се раздели на две. Ри Ою се обърна към членовете на управлението.

— Бих желал да се завърнем обратно в сектора с „геометрични колоди“. Възнамерявам да отворя проходи към два свята от вселената, които се различават съвсем малко от нашите.

Неговият мехур потегли обратно към поточната станция и Пътя зад нея.

Ри Ою не изпускаше ключицата на Корженевски. Най-сетне мехурът се спусна над блестящата бронзова повърхност и стената под краката му изчезна.

Портопроходецът притвори очи и зашепна ритуалните заклинания, които служеха главно за да подготвят ума му за предстоящото върховно напрежение — колкото и излишно да бе това в неговата настояща форма.

— Аз въздигам тази ключица към безчетните светове и озарявам с нова светлина Пътя, отваряйки вратата към нашия възход на тези, които водят и са водени, които създават и са създадени, които осветяват Пътя или се къпят в дарената им светлина…

Повърхността на Пътя видимо потъмняваше — вероятно първият признак за наближаващата вълна, която щеше да направи още по-трудно, дори невъзможно, отварянето на прохода. Нямаше много време, не повече от един-два часа, а го чакаше още толкова работа и най-вече упорито търсене, докато открие света, който му бе необходим.

Той завърши с:

— Ето… аз нов свят отварям.

Никога досега, през цялата си кариера на портопроходец, не беше отварял двойна врата. Но въпреки това проходът щеше да свърже точно тези два свята, които бе избрал.

Под краката му се образува овална вдлъбнатина, чиито краища блещукаха. Веднага след това се появи и първият свят, който почти не се отличаваше от Гея и където Патрикия бе пристигнала и бе осъществила своите грандиозни промени, но ги нямаше джартите.

Портопроходецът не можеше да разтегне вратата назад във времето. Направи само един безуспешен опит, сетне се върна обратно и се съсредоточи върху монитора на ключицата, нареждайки й да открие Рита Васкайза. Едно момиче, което никога не беше се срещало с джартите, нито пък бе предприемало пътешествие към тайнствената врата…

Пътят се озари в ослепително сияние и Ою се зачуди дали ще му стигне времето.