Грег Беър
Вечност (71)

69.

Пътят

 

— Ние сме затворници — призна Рита на Деметриос, докато се разхождаха с дървена лодка из езерото. — Всички. Царицата е мъртва, Джамал Атта също. Те не са в този свят.

— Добре де — кимна Деметриос. — Съгласен съм с теб, че нещо не е наред. Но какво искаш да кажеш с това, че сме затворници?

— Подложени сме на изследване, на експеримент. От Джартите.

— Тази дума ми е непозната.

Рита докосна лицето му с пръсти.

— Не го ли чувстваш? Че сме затворници?

— Готов съм да приема думите ти за верни.

— Помниш ли един келт на име Луготорикс? Отнякъде се появи щъркел, кацна на единия борд на лодката и изграчи през дългия си клюн:

— Сега вече можеш да си спомниш.

Понякога Рита търсеше подходящо място в спомените си, където да се скрие. Защо е нужно да си припомня? И без това нямаше къде да избяга — дори краката, които притежаваше, не бяха истински. Понякога се връщаше при майка си, в старата родна къща, и двете си бъбреха за разни неща. Приятно беше да полежиш на припек и да не мислиш за нищо.

Една сутрин, докато вървеше нагоре към храма, забеляза, че сянката й върху прашния път не променя посоката си. Рита спря заинтригувана и вдигна ръце, но сянката не помръдна. После неочаквано размаха ръце, докато Рита стоеше съвсем неподвижно. Издължи се, пресече пътя и запълзя нагоре по скалистата стена на клисурата и горичката над нея. Клоните на дърветата се люшкаха, когато преминаваше над тях.

По пътя се показа младеж с дълга черна коса. Той спря до нея и се загледа в растящата сянка, която се изравни с хоризонта и продължи нагоре в небето, сред бягащите облаци.

— Опасявам се, че започваме да те губим, Рита Васкайза — изрече младежът. — Не бива да се криеш. Ако не успеем да те задържим, спомените ти ще се разпилеят, а това не е никак желателно. Защо не се помъчиш да се съсредоточиш?

— Не — отвърна тя. — Зная какво правя.

Тя побягна от младежа, но вътре в мислите, или спомените си, пое в погрешна посока.

И се препъна в един склад със стари кошмари.

Преди да успеят да изключат съзнанието й тя зърна духовете на всички, чиято смърт бе причинила, да се носят над окървавените морски вълни със застинал на устните въпрос:

„Защо отвори вратата?“

Тя бе погубила Гея.

А не й позволяваха да умре.

Душата й лежеше разпростряна, като забодена с карфица пеперуда, подложена на безчовечни изследвания от чудовищните колекционери. Виждаше безброй еднакви стаи с метални стени и във всяка имаше по един човек — деца, старци, жени, младежи, бременни, войници — всички преминаваха пред погледа й, изобразени с невероятна отчетливост, по-истински от която и да било картина в спомените й, сгърчени около пронизващите ги през сърцата карфици.

„И аз съм като вас — искаше й се да им закрещи. — Не мога да избягам.“

И все пак бягаше. Лишена от материално тяло, тя се криеше в дълбините на спомените си, кръстосваше безчислените пътища на ума си, трескава от отчаяние, страх и вина. Бягаше все по-бързо и по-бързо, докато накрая започна да се топи и да тече като река, превърна се във водопад и се разпиля на ситни, блестящи пръски…

Без обединяващ център, почти без съзнание.

На едно дихание от несъществуването.