Грег Беър
Вечност (66)

64.

Град Шишарк

 

Тапи Рам Олми пое по коридора на цилиндричния жилищен комплекс, оглеждайки се за номера на апартамента, в който някога бе живяло триадното семейство на Олми. Дотук се стараеше да следва съвсем точно напътствията на баща си. Скоро откри и вратата. Беше отворена, а вътрешността бе декорирана точно така, както я бяха оставили предишните обитатели. Тапи познаваше добре историята на баща си — триадното семейство бе прекарало само три години в този апартамент след принудителното изгнание от Александрия. Но въпреки това баща му често обичаше да се връща на това място, тъй като за него то бе единственото олицетворение на роден дом.

За Тапи, все още непривикнал с реалния живот и новите измерения, всичко тук бе необичайно и любопитно и той се стараеше да приема нещата такива, каквито са — и каквито, вярваше, ги виждаше баща му.

Олми стоеше пред огромния панорамен прозорец в централното помещение, вдясно от входа. Тапи влезе, без да поздрави, и зачака да го забележат.

Олми се обърна. За първи път, откакто водеше съзнателно съществуване, Тапи остана смутен от вида му. Изглежда, Олми бе преустановил всички възстановителни процедури, а и не бе приемал хранителни разтвори. Беше отслабнал и измъчен. Очите му се втренчиха в Тапи, без да го виждат.

— Радвам се, че дойде — промълви той.

— Радвам се, че ме повика.

Олми се приближи към него. Едва сега го огледа по-внимателно.

— Много добре — кимна той. Очевидно имаше предвид телесната обвивка, която Тапи сам бе конструирал. — Справил си се чудесно.

— Благодаря ти.

— Изпратил си моето съобщение до Гари Ланиер… преди да умре. Тапи кимна.

— Жалко, че не можах да работя с него.

— Той беше забележителен човек. Приятелството ни беше малко… странно, но и двамата служехме на Хексамона.

Тапи го слушаше внимателно, свел глава.

— Искам също да предадеш обичта ми на майка ти. Не можах да се видя с нея.

— Тя все още е в изолация.

— Но предполагам, че скоро ще я освободят. Ти поне ще я видиш…

Тапи стисна болезнено устни. Първият сигнал за тревога.

— Никога вече няма да се видим с теб. Не мога да ти обясня причината…

— Веднъж вече ми го каза, тате.

— Този път е сигурно. Няма да има втора възможност.

— Павел Мирски се завърна — подхвърли полу на шега Тапи. Олми се засмя по такъв начин, че кръвта му се смрази.

— Аз едва ли ще имам този късмет.

— Мога ли да задавам въпроси, тате?

— Предпочитам да не го правиш.

Тапи кимна.

— Защото не бих могъл да ти отговоря — продължи Олми.

— С нещо мога ли да помогна?

Олми се засмя отново, този път топло, и кимна едва забележимо.

— Да — добави той, — Научих, че си назначен в отбраната на Седма кухина.

— Така е.

— Интересува ме едно нещо. Не можах да приключа с проучванията си по този въпрос. Вашите оръжия все още ли са предназначени единствено за джарти, или в обхвата им влизат всякакви чуждопланетни същества?

— Първото. По други просто няма да открият огън.

— При каквито и да било обстоятелства?

— Ръчно можем да ги насочваме към всякакви цели… но за това едва ли ще има достатъчно време.

— Не го правете.

— Сер?

— Само това. Никога не се прицелвайте ръчно в разумни цели. Само това ще те посъветвам. Тапи преглътна мъчително и сведе очи към пода.

— Аз също трябва да те питам нещо, тате. Зная, че не работиш по инструкции от Хексамона, Разбрах го със сигурност. — Той протегна ръка и докосна баща си по рамото. — Кажи ми, това което правиш — за доброто на Хексамона ли е?

— Да — отвърна Олми. — В далечна перспектива е точно така.

Тапи отстъпи назад.

— Друго не ми е нужно. Ще направя всичко, каквото поиска от мен. Но ако разбера, че съм бил… — Той затвори очи, опитвайки се да усмири гнева и объркването си.

— Ако почувстваш и най-малкото подозрение в онова, което ти казах, можеш незабавно да преминеш на автоматичен прицел — довърши Олми.

— Нещо друго, сер?

— Имаш благословията ми.

— Някога ще узная ли всичко? — Ако съществува и най-малката възможност, която да е по силите ми, ще узнаеш.

— Смяташ ли, че ще загинеш?

— Не зная — поклати глава Олми.

— Какво да кажа на мама?

Олми му подаде един запаметяващ блок.

— Предай й това.

Тапи пъхна блока в джоба си, пристъпи колебливо напред и изведнъж прегърна баща си.

— Не искам да ни напускаш — въздъхна той. — Не можех да ти го кажа предишния път. — Той се отдръпна и Олми видя сълзи в очите му.

— Божичко, ти можеш да плачеш!

— Реших, че много помага…

— Завиждам ти — призна Олми и избърса сълзите с връхчетата на пръстите си. — Аз изгубих тази способност.

Двамата напуснаха апартамента заедно и Олми затвори вратата. Разделиха се в коридора, без повече приказки. Твоят син много прилича на теб, отбеляза джартът.

— Твърде много — рече Олми.