Грег Беър
Вечност (63)

61.

Шишарк

 

Подобно нещо не беше се случвало от времето на Разделянето. Евакуация на четири милиона жители от петте кухини на астероида. За целта бяха мобилизирани всички налични летателни средства. Само броят на совалките надхвърляше десет хиляди, но въпреки това процесът беше бавен и мъчителен. Имаше и размирици — няколко по-дребни политически фракции категорично отказаха да напуснат домовете си на Шишарк. Наложи се да бъде употребена сила.

През последните четири десетилетия Шишарк неусетно се беше превърнал в мозъчния център на Хексамона, съсредоточавайки всички административни дейности, докато орбиталните тела служеха за гигантски жилищни комплекси. Прехвърлянето на тези функции щеше да е почти непосилна задача, ако Хексамонът не разполагаше с изпитани методи за съхраняване и пренасяне на огромни количества информация.

Олми стоеше в прохода на Първа кухина, обгърнат в персонално тракционно поле, и наблюдаваше оживения трафик от различни по размер совалки, движещи се непрестанно в двете посоки. Четири от совалките бяха отстранени и прехвърлени през ротационния док за извършване на ремонт — четири от десет хиляди. И това ако не беше доказателство за изключителните технически постижения на Хексамона!

Владетелят на Олми наблюдаваше цялата тази дейност без никакъв коментар. Всичко беше уговорено предварително — привидно Олми трябваше да се включи в организирането на евакуацията, а в действителност — да отвлече при първа възможност един от поточните кораби.

Докато се изповядваше на Инженера, лицето на Корженевски беше придобивало все по-мрачен вид. И за двамата се бе оказало неимоверно трудно да преценяват правотата на собствените си действия в светлината на една по-могъща и по-висша сила…

Олми поне се беше освободил от бремето си. Всъщност беше се натоварил с още по-голямо бреме — мисълта, че дори и да не беше позволил на джарта да го завладее, пак трябваше да върши същото — да се противопоставя, тайно, на волята на управниците на Хексамона и дори на гласа на обществото.

Някои биха го нарекли предател, но той все още вярваше, че е един недооценил възможностите си и попаднал в плен войник.

Девет часа преди осъществяването на следващата връзка Корженевски се зае с подготовката — този път заряза червеното церемониално наметало и избра обикновен черен комбинезон, много по-практичен за всякакви непредвидени обстоятелства. Докато приемаше докладите на операторите, дистанционните монитори и частичните, разпръснати из Шеста кухина, той неусетно се отдаде на спомени.

Върна се в онези далечни години преди първото отваряне, когато най-различни непредвидени проблеми заплашваха Хексамона с хаос и провал на всички планове. Трудни времена, през които Хексамонът не само съумя да завладее и изпълни с живот неговото безкрайно творение, но и да издържи на заплахата на джартите.

В началото силите изглеждаха изравнени. Нито джартите, нито хората знаеха как да се справят със своя противник. Всички опити за общуване с джартите се оказаха неуспешни. Малко след това последваха и първите атаки от тяхна страна — не бяха особено масивни, по-скоро приличаха на разузнаване с бой. При едно от стълкновенията пострада и повърхността на Седма кухина. Тогава Корженевски за първи път се обезпокои за състоянието на заровените генератори и проектори — след взрива им можеше да последва неконтролируемо нагъване на Пътя…

За щастие, тревогите му се оказаха безпочвени. Все пак идеята за „нагъването“ на Пътя му се стори перспективна и той продължи разработките си в тази насока. Не след дълго установи, че получените „бръчки“ биха могли да се предават по повърхността на Пътя също като вълни, принуждавайки го да се извива на спирала, да оформя възли и дори отвори към околното пространство и накрая да се разпада на множество фрагменти.

„Спирала“ и „възли“ означаваха съвсем различни неща, приложени към по-горните измерения. Корженевски бе разработил всички възможни разрушителни последствия, които можеше да предизвика тази вълна — както във вътрешността, така и върху външната повърхност на Пътя.

Благодарение на това, че Пътят се пресичаше сам със себе си в безкраен брой точки от времето и пространството, беше възможно и отварянето на врати в неговата повърхност. Също както Пътя, тези врати не можеха да съществуват безкрайно — животът на всяка една от тях щеше да продължи толкова, колкото и на Пътя. Общият брой на вратите, които можеха да бъдат отворени едновременно, бе огромен, но също не беше безкраен. Теоретически невъзможно бе Пътят едновременно да осигурява Достъп до всички свои пресечни точки.

В резултат на това разкъсването на Пътя от предизвиканата в стената му вълна щеше да отнеме години, може би дори векове. На места отделните фрагменти — тези, в които съществуваха отворени врати — щяха да оформят временни връзки помежду си или да се затворят като примки. Някои от фрагментите биха могли да се свържат впоследствие с нови врати или да се отделят и да продължат съществуването си самостоятелно.

След като вълната стигнеше противоположния край на Пътя, унищожавайки го по цялата му дължина, от него щеше да остане само една къса „опашка“, скачена с „мехура“, оформящ яйцето на новата вселена, за която бе споменал Павел Мирски.

Корженевски приключи с изслушването на докладите и се отпусна изморено в креслото на раковината, която отново обитаваше. Затвори очи и си позволи да потъне в океана от дълбока меланхолия, който го изпълваше от доста време.

Нямаше кого да остави зад себе си. Никакви потомци, ако се изключеше самият Хексамон. Веднъж вече беше умирал и не се боеше от смъртта. Това, което истински го плашеше, бе прекрачването на границите.

Този път срещу него стояха същества, които далеч надминаваха човечеството в своето развитие. Самият факт, че не желаеха да налагат волята си със сила, говореше повече от всичко за тяхното недвусмислено превъзходство. Освен ако мозъкът му не беше в състояние да схване цялата сложност на положението и му подаваше услужливо най-подходящото обяснение.

И ето че сега му предстоеше да измени на дълга си пред Хексамона и да престъпи тези граници. Това, което го вълнуваше, бе дали Хексамонът ще намери в себе си достатъчно гъвкавост и изобретателност, за да продължи съществуването си без Пътя?

Ще се опитат ли да създадат нов Път? Какво би могло да ги спре?

Нито веднъж по време на всички свои изследвания с помощта на ключицата, нито веднъж през цялата история на Пътя Корженевски или някой от портопроходците не се беше натъквал на подобна конструкция… в тази вселена. Мирски беше споменал за съществуването на коридори в другите вселени, но в тяхната Пътят бе единствен.

Корженевски си даваше пълна сметка за своите изключителни възможности и същевременно не се съмняваше, че и други биха могли да му съперничат по гениалност. Мечтата му да открие начин за директна връзка с вратите без посредничеството на Пътя остана неосъществена, но може би неговите последователи щяха да успеят и тъкмо това обясняваше липсата на сведения за втори Път.

Имаше още едно обяснение за уникалността на създадения от него пространствен коридор и това беше наличието на възпрепятстваща сила, представлявана тук от Павел Мирски и Ри Ою. Но защо тази сила бе позволила създаването на първия Път, след като последствията от него бяха толкова разрушителни?

Ако се придържаха успешно към плана на Ри Ою — който, изглежда, бе свързан с огромни рискове, — може би след време Последният Разум, същият, когото джартът на Олми наричаше „потомствено управление“, щеше да им обясни всичко това, което сега не му даваше покой.

Поне засега Загадката на Патриша Васкес, с която деляха едно съзнание, не проявяваше признаци не безпокойство. Може би Ри Ою разчиташе по-скоро на нея за осъществяването на своя план.