Грег Беър
Вечност (54)

52.

Земята, Шишарк

 

Напоследък Ланиер отново бе започнал да излиза в планината, обикаляше старите, добре познати пътеки, любуваше се на гледката и на непрестанно растящите стада овце. Въпреки всичко, което беше станало, се чувстваше удовлетворен. Не беше по силите му да спаси човечеството от собствената му глупост, нито да спре хода на историята.

Да изгубиш чувството за отговорност означаваше и да си възвърнеш свободата. Толкова много време от живота си бе посветил, за да помага на другите. Сега беше време Да си отдъхне и да се подготви за следващата стъпка.

Въпреки поставения без негово съгласие имплантат и облекчението, че е избегнал смъртта, той бе твърдо убеден, че не може да избере безсмъртието. И когато отново настъпи моментът — след десет или петнадесет години — ще бъде по-добре подготвен.

Не смяташе личността си за толкова скъпоценна, че да налага присъствието й на света за сто, двеста, че и повече години. Не се самоподценяваше, нито бе уморен, просто така бе възпитан.

Приемаше и несъгласието на Карен. Напоследък си бяха възвърнали изгубената преди години близост. И това му стигаше.

Два месеца след неговото възстановяване, в една криталноясна нощ двамата се разхождаха под звездите. Шишарк не се виждаше.

— Не съм сигурна, че наистина ме интересува какво става там горе. — Тя посочи с пръст мястото, където трябваше да е Шишарк.

Ланиер кимна. Фенерът осветяваше пътеката на няколко метра пред тях.

— Ето тук се срещнахме — прошепна той. Гласът му прозвуча смутено, като на влюбен младеж. Карен се засмя.

— Преживяхме, много щастливи години, Гари — рече тя. — Какво по-важно от нашето общо минало — или общото ни бъдеще?

Той не намери сили да отговори. В известен смисъл го бяха принудили да остане жив… Но все още не искаше да умре. Желаеше само спокойствие и справедливост за всички, а при сегашните обстоятелства неговото собствено безсмъртие не изглеждаше никак справедливо спрямо другите.

— Пак сме си двамата — каза замислено той. Тя стисна ръката му.

— Така е. Двамата.

Ланиер знаеше, че Карен не може да остане вечно край него. Вдигнеха ли наложената изолация — което щеше да стане най-много до месец, — пътищата им отново щяха да се разделят. Той не го искаше, но такава бе действителността. Гари бе готов да се помири със старостта, Карен — никога.

А имаше толкова много хора, с които би желал да се срещне отново.

Въпроси, на които да чуе отговора.

Какво ли е станало с Патриша?

Беше ли си у дома, в някоя алтернативна вселена, или бе загинала още в началото на опита?

Шишарк затваряше орбитата около Земята на всеки пет часа и петдесет минути и така беше от Разделянето насам. В някои региони на Земята придаваха на астероида божествен произход дори след десетилетията интензивно обучение и разясняване на неговата природа — човешката душа лесно се обръщаше към мистичното.

Новината, че спасителите на Земята възнамеряват да я изоставят, се беше разпространила мълниеносно, предизвиквайки паника на някои места и всеобщо облекчение на Други. Тези, които се прекланяха пред Шишарк и неговите обитатели, смятаха, че с нещо са разгневили божествата и те си отиват. В известен смисъл бяха прави, но както Земята не можеше да забрави своето минало, така беше и с Хексамона.

След като Корженевски приключи успешно с първите изпитания и отварянето стана съвсем предстоящо, Извънредният комитет на Възела се зае да лекува някои от най-лошите рани във взаимоотношенията със Земята.

Нямаше много време, пък и членовете на Комитета не горяха от прекомерен ентусиазъм. Всички бяха преизпълнени с гордост и вълнение от взетото решение и новите хоризонти, които се разкриваха пред Хексамона, опиваха се от възвърнатата си сила и могъщество. Земята вече беше второстепенна цел, а Пътят — основен източник на просперитет.

Забравени бяха предупрежденията на Мирски. Та нали и самият „призрак от края на времето“ беше изчезнал без следа? Ако силата му с била толкова голяма, защо не попречи още при гласуването във Възела или не повлия на референдума? Дори Корженевски все по-рядко си спомняше за него. Беше затрупан от работа, вълнението му нарастваше с всеки ден.

Инженерът се носеше от единия край на кухината до другия, развявайки червеното си наметало като някое странно видение от приказките.

Скоро през проходите преминаха първите три поточни кораба — изящни като старовремски крайцери — и увиснаха сред сиянието на своите тракционни полета.

Това бяха часовои, снабдени с всякакви смъртоносни оръжия и готови да влязат в бой при първия сигнал. Освен това щяха да ги използват за изучаване на Пътя.

Корженевски погледна надолу, към огромната цилиндрична долина на Шеста кухина и почувства неясна и безпричинна тревога. Напоследък все по-често се чувстваше във властта на някакви сили, бликащи дълбоко в него, които го водеха упорито в избраната от тях посока. Не протестираше. Напротив, вярваше, че знаят къде отиват.

Едно от нещата, които джартът необяснимо защо му бе отнел, бяха сънищата.

За един снабден с допълнителни имплантати хомоморф сънят не бе жизнена необходимост. Анализът на натрупания опит и спомените, както и отдихът на пренапрегнатия мозък и разтоварването на подсъзнанието се извършваха по време на работа — за тази дейност се грижеха няколко опростени копия в имплантатите. По този начин Олми си осигуряваше неизчерпаема работоспособност по всяко време на денонощието, позволявайки на непотребните за момента фрагменти от съзнанието да се разпределят на смени и да почиват.

С времето този процес бе достигнал до съвършенство.

Сънищата му бяха ярки, интензивни, почти колкото истинския живот, все едно че за кратко се прехвърляше в някаква друга вселена, където законите бяха различни (и подлежащи на непрестанна промяна). Така крайната цел от сънуването се постигаше без самият Олми да прилага съзнателно усилие. Съдържанието на съновиденията се съхраняваше в специален раздел на един от имплантатите, за случай че Олми прояви интерес, и обикновено биваше изтривано след няколко години.

Сега обаче джартът бе окупирал цялото налично имплантирало пространство, както и главния мозък. Връзката с последния беше прекъсната.

По-рано Олми имаше две възможности — да заспи и да сънува естествен сън, или да наблюдава съновиденията по време на бодърстването. Преди окупацията на джарта винаги използваше втората възможност. Беше напълно в състояние да се справя с дребните нежелани психични отклонения, възникващи нерядко по време на съновидението наяве.

Но сега джартът държеше под контрол не само имплантатите, но и основното му съзнание и подсъзнателните пътища в органичния мозък, където се извършваха тези процеси. Така съзнанието на Олми често и без предупреждение се оказваше затворено в един нереален свят на сънища.

Това беше царство, нерядко обитавано от чудовища. Подсъзнанието и всички негови части, отговарящи за рефлексните реакции, се намираха в ужасно състояние. Олми можеше да наложи на съзнанието си да бъде съвсем спокойно, но в подсъзнанието, където той нямаше власт, цареше безпомощност, ужас и паника.

Понякога, когато джартът не се нуждаеше от отговорите му, той беше принуден да се скита из някаква измислена, призрачна страна, като герой от второкачествен биохронен сериал.

Срещите с тъмните страни на собствената му личност го накараха да си даде сметка за някои недостатъци на своя характер, на които до скоро преднамерено не беше обръщал внимание. (Въпросът беше, защо тези недостатъци са оставали неповлияни след многократните талситови сеанси, на които често се бе подлагал?) Може би не би допуснал така лесно да бъде надвит от джарта, ако собственият му дом не беше разделен отвътре… На всичко отгоре сънищата му бяха изпъстрени с настойчиви желания за самоубийство и често се налагаше да води изтощителна борба с тези желания — понякога те придобиваха облика на дребни насекомоподобни същества, които се нахвърляха яростно върху него, опитвайки се да му отхапят крайниците или да му откъснат главата.

Нерядко трябваше да прибягва до целия си наличен резерв от храброст, за да оцелее — докато джартът му възвърне отново достъпа до външния свят.

С течение на времето Олми започна да се пита дали джартът нарочно не го оставя да обитава този мрачен и лишен от измерения вътрешен свят, също както бе постъпил Олми преди това с него. Нищо обаче не потвърждаваше подозрението му, че джартът е отмъстителен или злонамерен. Той просто се нуждаеше от целия наличен капацитет на мозъка на Олми, за да поема и смила натрупваната информация и най-вече да разиграва пред околния свят поведение на нормално човешко същество.

Дори в редките случаи, когато съзнанието му разполагаше с контрол върху тялото и сетивата, Олми пак не беше в състояние да предприеме никакви самостоятелни действия, без да е получил одобрението на джарта.

Поне засега джартът внимателно избягваше всички алгоритъмни детонатори, докосването до които щеше да предизвика взрив в тялото, което двамата заемаха. Олми отдавна бе изгубил представа за местонахождението им, неговият частичен бе успял да се самоизтрие малко преди Олми да попадне в плен — единствената грешка на джарта досега, — а само частичният знаеше къде са поставени тези детонатори.

След като си осигури пълен контрол и никой не можеше да оспори победата му, джартът започна постепенно да възвръща някои от основните функции в ръцете на Олми и да се държи все по-често като опитен ездач, отколкото като кукловод. За първи път той искаше или нареждаше, вместо да го принуждава да извършва това или онова.

Ние трябва да разговаряме с Корженевски. Осигури присъствието ни на отварянето.

— Първо ще направят пробно отваряне — обясни Олми. — По-добре да изчакаме истинското. Освен това не мисля, че е редно да се показвам сред хората…

Джартът обмисли предложението.

И двамата разполагаме с > ограничено време < нали, колега/изпълнител? Трябва да действаме бързо. Сега не е моментът да се безпокоим от евентуално разкриване. Осъществи ли връзката, Корженевски може да срещне непреодолими пречки, за да я прекъсне.

За не повече от три седмици с помощта на десет хиляди телесни, няколко хиляди частични, роботи и дистанционни и под вещото ръководство на Корженевски бе извършен щателен преглед на всички машини в Шеста кухина и бяха подменени повредените и излезли от употреба части. Предстоеше следващият важен момент.

През последните часове преди първото свързване Инженерът реши да отдъхне в раковината, която този път бе прикрепена към една от вътрешните стени на прохода. Чувстваше се на границата на умственото и физическо изтощение. Дори създаването на поне дузина частични помощници не можеше да облекчи бремето, което носеше на плещите си. И Друг път се беше подлагал на подобни натоварвания, но сега наистина бе прекрачил границата.

Навремето първите портопроходци на Пътя са поставяли акцента на своята подготовка върху психологическото самоусъвършенстване. Церемониалният плащ, неизменен атрибут при техните задължения, служел и като напомняне, че един неспокоен и несъсредоточен ум може да доведе до непредвидими последствия при работата с ключицата…

А ето че Корженевски, в чийто ум цареше едва ли не пълен безпорядък, възнамеряваше да използва цялата Шеста кухина — и заедно с нея астероида — като ключица, с чиято помощ да отвори гигантска врата.

Той се уви зиморничаво в плаща, затвори очи и издиша гъст облак талсит — последният истински талсит, който все още можеше да се намери в Хексамона. Не можеше да си позволи достатъчно дълъг сеанс, за да проясни напълно мислите си, но и това щеше да помогне, Отново пое с пълни гърди от обгръщащата го мъгла, изпълвайки с миниатюрните всепречистващи частици белите си дробове, кожата и всичко останало, което можеха да достигнат.

— Сер Корженевски.

Той отвори очи. Зад прозрачната талситова мъгла се виждаха очертания на човек. Сферата беше заключена, никой не можеше да проникне, без той да бъде предупреден. Корженевски се надигна и отметна плаща.

Олми. Корженевски се изненада — приятелят му имаше занемарен вид, очите му блуждаеха, от него миришеше като от непочистен хомоморф. На всичко отгоре стаята се изпълни с атмосферата на страх. Корженевски сбърчи нос.

— Щях да те поканя — рече той, — Не беше необходимо да се промъкваш като крадец.

— Никой не знае, че съм тук.

— Защо се криеш?

Олми вдигна рамене. Корженевски забеляза, че не носи пиктор.

— Знаеш, че сме близки приятели, при това от доста време. — Корженевски неволно протегна ръка и се подпря на стената на тракциинпото поле. Разговорът започваше странно, двамата винаги се бяха държали непринудено помежду си. — Винаги си уважавал моето мнение… и си ми вярвал. Аз също винаги съм ти вярвал.

— Така е — кимна Корженевски. Този разговор се по-малко му харесваше.

— Идвам с една необичайна молба. Става дума за нещо, което Хексамонът не би одобрил. Не искай от мен поне засега да обяснявам причините… Мисля обаче, че ще имаш много сериозни проблеми, когато осъществиш пробна връзка с Пътя.

— Стари приятелю, аз очаквам много проблеми.

— Не и тези, за които говоря. От известно време се занимавам с изследователска работа, събирам всичко, което е известно за джартите. Струва ми се, че се натъкнах на възможност да избегнем всички потенциални неприятности, свързани с отварянето. Възможно е дори да ти помогна с изпитанията. Това, което искам от теб, е да изпратиш съобщение в Пътя чрез пробната връзка.

— Съобщение до джартите? Олми кимна.

— За какво съобщение става дума?

— Това не мога да ти кажа. Корженевски смръщи вежди.

— Всяко нещо си има граници, Олми.

— Много е важно — може да ни спести една нова война.

— Какво всъщност си научил? Олми поклати глава.

— Не мога да изпълня една толкова необичайна молба, ако не зная нищо за същността й.

— Друг път да съм те молил за нещо?

— Не.

— Конрад, може да ти се стори нечестно… но мисля, че ми дължиш една услуга.

— И още как — съгласи се Корженевски. За миг изпита непреодолимото желание да извика охраната. Желанието премина, но безпокойството му се засили.

— Искам да ми повярваш, че става дума за нещо изключително важно, което засега не мога да ти разкрия.

Корженевски разглеждаше мрачно човека, с чиито усилия се бе върнал към активен живот.

— Вярно е, че имаш право на изключителни привилегии — призна той. — И че никога досега не си се възползвал от тях… дори пред мен. Какво е съобщението?

Олми му подаде един запаметяващ блок.

— Записано е тук, кодът е познат на джартите.

— Съобщението за джартите ли е? — Корженевски не можеше да повярва, че Олми е станал предател. — Да не е предупреждение? — По-скоро увертюра към мир.

— Нима смееш да си играеш на дипломация с най-страшния ни враг? Президентът и ръководството на отбраната знаят ли за това?

Олми поклати глава. Очевидно не желаеше да се разпростира по въпроса.

— Ще те попитам само още нещо. Това съобщение може ли да изложи на опасност отварянето?

— Може би ще ти се стори малко старомодно, но кълна ти се, че по никакъв начин не го заплашва. По-скоро може да ти осигури успеха.

Корженевски пое запаметяващия блок. Дали нямаше някакъв бърз и незабележим начин да узнае съдържанието му? Не, с противник като Олми това беше почти невъзможно.

— Готов съм да го изпратя през връзката при едно условие… че при първа възможност ще ми обясниш, какво си намислил. И какво се е случило с теб.

Олми кимна.

— Къде мога да те намеря? — попита Корженевски.

— Ще дойда при осъществяването на пробната връзка, Фарен Силиом ме покани.

— Разбрах, че ще има много публика.

— Мигът ще е исторически — отбеляза Олми. Корженевски прибра блока в един от джобовете на куртката си. Олми протегна ръка и Инженерът я стисна.

После Олми напусна малкото помещение.

Дали ще изпрати съобщението? — попита джартът,

когато излизаха от прохода.

— Да — отвърна Олми. — Проклет да си и дано попаднеш във вашия джартов ад.

Ние сме като братя, разнесе се спокойният глас на джарта, а същевременно не си вярваме.

— Ни най-малко — съгласи се Олми.

Не мога да те убедя колко е важна мисията ми сега.

— Дори не си опитвал.

Не зная какво ще намерят твоите хора, когато отворят Пътя… но няма да е никак приятно.

— Те са подготвени.

Не разбирам чувствата ти, но са ми интересни. Аз не мога да ти причиня вреда. Ти носиш съобщението на потомственото управление. Точно това съобщение ще предаде твоят приятел — че вие не сте и не бива да бъдете наши врагове.