Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЕЧНОСТ. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.30. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eternity, Greg BEAR]. Формат: 125×195 мм. Страници: 368. Цена: 140 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на кавички
  3. —Добавяне

42.

Пътят, Усъвършенствана Гея

 

Намираха се в лабиринт от блестящи зелени линии, покриващи изцяло повърхността на Пътя. Сферата се носеше високо над тях с такава невероятна скорост, че Рита едва успяваше да следи промените наоколо. Не след дълго почувства, че й призлява.

— Лошо ми е — рече тя на Тифон. Придружителят хвана ръката й — за първи път я докосваше. Усещането беше приятно и топло, макар донякъде неубедително. Изведнъж Рита почувства, че краката й се подкосяват. Отпусна се на колене, очаквайки Тифон да направи нещо за нея и да прогони нетърпимия световъртеж. Но той просто си стоеше до нея и я наблюдаваше. Подпираше я, колкото да не падне по гръб. Тя сдържа един напън за повръщане и стисна очи, търсейки поне мъничко утеха в тъмнината.

След като постоя така, се почувства по-добре. Поне вече не й се виеше свят.

— Ако сте жадна, изпийте това — предложи й Тифон.

Тя отвори очи и забеляза стъклена чаша с прозрачна течност в ръката му. Взе я и отпи предпазливо. Вода и нищо друго — доколкото можеше да определи. Почувства разочарование. Очакваше да е някакъв чудодеен еликсир. Все пак си оставаше загадка откъде се е взела чаша с вода в празната сфера… Кой знае защо, си представи как Тифон отваря тайно чекмедже в тялото си и изважда отвътре чашата, а после плюе в нея. Тя затвори очи, почувствала нова вълна на прилошаване.

Като се възстанови, се надигна, подпирайки се на перилата, и върна недопитата чаша. За да не гледа навън, проследи скришом как ще постъпи Тифон с нея.

Просто я държеше. Нищо повече. Рита потрепери, събра сили и надникна през прозрачната стена. Бяха се спуснали ниско над повърхността и се носеха — следвайки посоката на зелените линии — към една бяла кула. Доколкото можеше да прецени от разстояние, кулата не бе по-висока от Александрийския фар, но затова пък изглеждаше по-масивна. Все пак в мащабите на Пътя и най-грамадните сгради приличаха на джуджета.

Вниманието й бе привлечено от мигаща светлина по-нататък в гърлото на Пътя. Тя прикри очи, въпреки че сиянието на плазмената тръба не бе заслепяващо, и примижа, за да фокусира поглед към движещото се петънце. То също бе обкръжено от светлинен ореол и се носеше с огромна скорост в тяхна посока.

Рита неволно отдръпна глава, когато светещият предмет се озова точно над тяхната сфера. Оказа се, че това е огромна призма, озарена в цветовете на дъгата, също като предишната. Тъкмо когато си помисли, че двете призми ще се сблъскат като локомотиви, пътуващи по една и съща линия, титаничните светещи геометрични фигури преминаха една през друга като гигантски призрачни видения, после всяка продължи необезпокоявана по пътя си.

Патрикия никога не й беше разказвала за тези неща.

— Ще полудея — прошепна тя и погледна към Тифон.

— Сама избрахте този маршрут. Никой от мен не минава често оттук.

Тя се зачуди на странния израз, сетне реши, че гледката навън все пак ще е по-малко смущаваща от онова, което бе искал да каже Тифон, и вдигна очи.

В кулата не се виждаха никакви проходи. Въпреки това сферата премина право през стената на един от заоблените дискове, озова се в огромно затворено пространство, из което плуваха най-различни обекти и след това пресече още една стена. После се заспускаха в овална шахта със стени в яркозелен цвят. Далеч под тях се виждаше прозорец от изпъкнало като лупа стъкло. Зад прозореца се мярнаха разкривени очертания на лазурно море, синьо небе и сивкави облаци — всичко това толкова приличаше на Гея! Тя задържа дъх, едновременно невярваща и изпълнена с надежда, че най-сетне е дошъл краят на кошмара.

— Това е вратата към Гея — съобщи й Тифон. — Беше изграден проход от първа величина. Обикновено използваме по-малки проходи, но в случая решихме, че си заслужава.

— О! — възкликна Рита, макар да не разбираше всичко.

Докато летяха право надолу към лупата, стената на шахтата менеше цвета си и постепенно стана съвсем бяла.

Сферата удари прозореца и изведнъж пропаднаха от другата страна. Точно под тях се виждаше брегова линия и зелената повърхност на океана под плътен слой от облаци. Слънцето грееше ярко.

Рита почти не смееше да диша.

— Къде се намираме?

— Това е твоят свят — увери я Тифон.

Вече знаеше отговора; сигурна беше, че не сънува.

— Значи сме на Гея?

— Съвсем близо до твоя дом, както ме осведомиха.

Лично аз никога не съм бил там.

— Искам да си ида… — Тя погледна нагоре и видя синьо небе и неясно блещукане точно над главата си — вратата, през която току-що бяха преминали. — Може ли да отидем на Родос?

Тифон обмисли за миг молбата й.

— Няма да погълне много енергия. Но от друга страна, вече сме съвсем близо до определения лимит. Налага се бързо да получа нужните резултати.

— Не разбирам за какво говориш.

— За разследването, което водя. От теб се очакват отговори — и то скоро.

— Знаеш всичко, което зная и аз — възрази Рита. Толкова беше изтощена, че й се плачеше. — Какво мога да направя за теб?

— Да ни отведеш при онези, които са конструирали твоята ключица. Поне ни кажи къде са. Зная — той спря с жест опитите й да протестира, — че на теб самата не ти е известно много. И все пак съществува известна надежда да ни разкриеш повече чрез своите действия или с присъствието си. Освен това тези, които търсим, биха могли да установят контакт с ключицата. Но само ти си в състояние да работиш с нея. Все още притежаваш известна стойност в своята обичайна активна форма.

— А какво ще стане с моите… спътници?

— Можем да ги прехвърлим тук, ако това те успокоява.

— Моля ви, направете го.

Тифон се засмя.

— Чудни са вашите форми за социално успокоение. Такава опростеност и спотаена агресивност. Предадох молбата, спътниците ви ще ни чакат на Родос — стига да не сме надхвърлили енергийния лимит.

— Не зная дали ще издържа тук повече. Чувствам се напълно изтощена.

Тифон я посъветва да седне на пода на сферата.

— В Родос ли отиваме? — попита тя.

— Да.

— Аз ли съм първият човек, когото изучавате?

— Не — отвърна Тифон. — Моите съзнания са изучавали около десетина човеци от този свят преди да им бъде поръчан вашият случай.

— Всичко ли знаете за нас? — Този път в гласа й се долавяше спотаен гняв.

— Не. Все още има безброй подробности и детайли, които ни предстои да изучаваме. Не зная дали ще ми позволят обаче да завърша изследванията си. Има много по-висши задачи, върху които в момента работят останалите ми съзнания.

— Все го повтаряте — рече Рита. — „Моите съзнания“. Не разбирам какво означава.

— Аз не съм една личност. Съхранявам се в активно състояние в потока. Също както вие пазите спомените в главата си. Открихме, че като предизвикваме резонанси в потока, получаваме възможност да съхраняваме огромни количества информация — буквално цели информационни светове. Това ясно ли е?

— Не — призна тя. — Как можете да бъдете повече от една личност?

— Много просто, като се дублира матрицата, или съзнанието ми, а тя може да се копира безкрайно. Освен това съм в състояние да се смесвам с други съзнания в иай-различни пропорции. Понякога специално за нас се строят добавъчни ефектоатори — машини, кораби или обикновени тела. Така се намираме едновременно на различни места.

— Имате ли опит в общуването с чужди раси?

— До известна степен. Учех се да приличам в каквото мога на вас, докато воювахме в Пътя. Тогава все още бях отделна личност с биологичен носител и форма близка до тази, с която съм се родил.

Патрикия й бе разказвала малкото, което знаеше, за войната с джартите. За Рита — тогава още съвсем малко момиче — тези разкази бяха като причудливи и неразбираеми приказки. Сега съжаляваше, че не ги е слушала по-внимателно.

— И каква е оригиналната ви форма?

— Никак не прилича на човешката.

— Но все пак тогава сте притежавали своя собствена форма.

— Не аз. Част от мен. Не забравяйте, че след това се комбинирах с много и най-различни съзнания.

— Пак ме объркахте — оплака се Рита. — Първо ми казвате едно, сетне обратното.

Тифон клекна до нея и опря лакти на коленете си. Съвсем човешки жест. Дали не откриваше на лицето му и признаци на характер?

— Вашият език е твърде беден откъм нужните словосъчетания. Впрочем, така е с всички звукови езици.

— Значи вие не разговаряте помежду си?

— Не с думи, или по-точно със звуци.

— Ще ме убиете ли, ако ви наредят?

— Никой няма да ми нареди подобно нещо, ако под убийство разбирате унищожаването на вашата личност. Деяние, което определяте още като престъпление, или грях.

Рита сметна, че засега й стига. Тя се отпусна по корем върху гладката повърхност. Точно отдолу се виждаше океанът, с щръкнали тук-там островчета, обкичени с каменни колони, наподобяващи застинали палми. Мястото й се стори съвсем непознато.

А й казаха, че са близо до Родос. Може би „близо“ имаше друго измерение в представите на джартите, които преодоляваха огромните разстояния на Пътя само за секунди.

Още острови, със същите каменни колони. Някои от тях имаха златисти кубета. Островите бяха съвсем голи, не се виждаше никаква растителност.

— Мога ли да помириша въздуха? — попита тя.

— Не — отвърна глухо Тифон.

— Защо?

— Вече не е здравословен за вас. На вашия свят съществуват организми и биологични машини, които могат да пътуват по въздуха и са твърде дребни, за да бъдат забелязани с просто око. С тяхна помощ Гея ще достигне ново, по-усъвършенствано ниво.

— Никой ли не може да живее отвън?

— Никой като вас — отвърна лаконично Тифон. Тя отново почувства, че й премалява. Значи джартите бяха заразили Гея — нали това искаше да й каже придружителят? Бяха я засели със смърт и унищожение. Вече никой не може да живее…

— А хората? Какво е станало с хората?

— На Гея няма хора. Всички са били съхранени за понататъшно изследване.

Чак сега дойде омразата. Появи се неочаквано и я притисна като с гигантска ръкавица. Рита се нахвърли срещу Тифон със стиснати юмруци. Придружителят не направи никакъв опит да се защити. Удряше го с всичка сила, отново и отново, завладяна от неистов гняв. Пестниците й деформираха лицето му, коленете й оставяха вдлъбнатини в тялото му. От устата й се откъсна вик, проточи се като птичи крясък, извивайки се по-високо с всеки нов удар. Имаше чувството, че блъска някаква мека гумена кукла. Че я рита, стиска я за шията и отчаяно се опитва да я задуши, а пръстите й потъват в податливата плът.

Тифон се строполи на платформата с размазано лице и подпухнали очи, а тя то изрита още няколко пъти преди да почувства някаква святкаща празнота в главата си. Тогава вдигна поглед към равнодушните облаци, усещайки стичащите се по страните й сълзи, и избърса слюнката от брадичката си. Гневът си бе отишъл, ръцете й краката й трепереха. Тя постепенно се овладя.

Погледна надолу, към смачкания вързоп от дрехи и плът, в който вече нямаше нищо човешко, сетне сграбчи перилата и задиша тежко, за да прогони нарастващото гадене. На хоризонта се виждаше равна зелена линия, която бързо растеше. Това беше Родос, винаги щеше да го познае. Сферата продължаваше да я носи към родния остров. Само дето вече я нямаше надеждата.

Зад нея Тифон проговори с непроменен глас, въпреки жестоките удари.

— Сега вече със сигурност сме надхвърлили енергийния лимит.