Грег Беър
Вечност (42)

40.

Шишарк

Корженевски пресече терминала на Шеста кухина и спря пред Мирски. Руснакът разглеждаше замислено огромните машини, които се издигаха като небостъргачи в противоположния край на кухината. Ниско над повърхността се плъзгаха облаци, които за миг закриваха гледката и хвърляха продълговати сенки под себе си. Листата на дърветата блестяха в яркозелено под ослепителната светлина от плазмената тръба. Имаше нещо странно и успокояващо в тази картина. Корженевски се загледа, очарован от ненадейно споходилото го сантиментално настроение.

Подобно на Олми той също смяташе, че вече нищо не може да попречи за отварянето на Пътя.

— Какво великолепие — промърмори Мирски. — Невероятно постижение. — Той се усмихна на Инженера. — Помня, че бях потресен, когато пристигнах тук за първи път. Имах чувството, че съм джудже в страната на великани. Всичко тук ми се струваше чуждо и непонятно, още повече че войната току-що беше приключила, а и ние бяхме пристигнали на Картофа — искам да кажа на Камъка — съвсем неканени… Колко време ще ви е необходимо, за да подготвите машините?

— Три дни. Сега кухината гъмжи от частични и дистанционни прибори. Трябва да бъде огледан всеки по-важен детайл.

— А оръжията?

Корженевски вдигна поглед към светлината в небето. Започна да ръми и тревата под краката им заблестя от капките. Дъждът в Шеста кухина се използваше от векове, за да охлажда и почиства машините.

— Не съм техен създател. И зная твърде малко за тях. Но предполагам, че са готови за употреба. През целия си жизнен път Хексамонът е зависел от машините. Ние почитаме нашите неодушевени създания и почти инстинктивно ги строим така, че да издържат дълго.

— И кога точно ще се осъществи отварянето?

— След около две седмици — най-много до месец. Зависи от това дали Ланиер и Рам Кикура ще съумеят да отменят референдума.

— Ако ви наредят, ще го го направите ли? Ще отворите ли Пътя?

— Ще го направя — кимна Корженевски. — Изглежда, не аз, а Съдбата го иска, нали?

Мирски се засмя. Корженевски чуваше смеха му за първи път. Стори му се някак нечовешки и той почувства, че го побиват тръпки.

— Наистина е Съдбата — кимна Мирски. — Живял съм сред същества, равни на богове, но Съдбата озадачаваше и тях.