Грег Беър
Вечност (28)

26.

Гея

 

Зад стените на палатката се чуваха птичи песни и още някакъв механичен звук, чийто произход Рита така и не успя да установи. Тя отметна завивките, потърка очи и се протегна. Всички мускули я боляха. За миг се поколеба дали да не остане още малко в леглото, без да обръща внимание на гласа на инстинкта. Изведнъж нещо изтряска недалеч от лагера. Тя скочи и започна да навлича дрехите с трескава бързина. Разнесе се остър пукот и палатката се люшна като от силен вятър. Чуваха се уплашени викове. Деметриос повдигна входната завеса, погледна я смутено и промърмори с тих глас:

— Задава се буря. Всеки миг ще завали като из ведро.

— Точно каквото ни е нужно! — Тя нахлузи панталоните, без да се притеснява от близостта му. Всъщност ситуацията дори и се стори приятна и леко възбуждаща — беше зърнала любопитството в погледа му, докато оглеждаше тялото й…

— Вярно, че няма да скучаем — съгласи се той и се обърна. Рита облече ризата, закопча се, после намери обувките. След не повече от минута вече следваше Деметриос между палатките.

Орезиас и Джамал Атта стояха на самия край на низината. Орезиас беше скръстил ръце, а Атта разговаряше с някого по портативната радиостанция, която един войник носеше на гърба си. „Да не са забравили за радиомълчанието?“ — помисли си Рита. Тъкмо когато отзад дотича Деметриос с якето й, върху тях се изсипа внезапен порой. Атта вдигна ръце и поклати глава — последната капка, за да прелее чашата на търпението му.

Двете „пчели“ се гушеха под маскировъчната мрежа, сякаш за да се скрият от пороя. Люковете им бяха отворени и през тях надничаха бледите лица на скрилите се вътре войници. Атта подаде слушалката на войника и му махна да си върви. Небето на юг се разцепи от нова светкавица, която озари в ярка светлина степта и надвисналите над нея ниски облаци.

— Обстановката в Александрия е бедствена — извика Орезиас, за да надвие воя на вятъра. Изтика Рита и Деметриос назад към палатката, запокити мокрото си яке на леглото и прокара пръсти през косата си. Атта остана навън, вдигнал ръце към небето, сякаш го молеше за прошка.

— Сигурно иска да го тресне някой гръм. Няма да е зле, ако и нас ни удари — продължи Орезиас, — В столицата е избухнал бунт. Подклаждан от Музейона… и евреите. Обсадили са двореца. Верни на царицата части са обстрелвали Музейона,

— Не! — изстена Рита срещу подобно безсмислено кръвопролитие.

Орезиас се намръщи, за да покаже, че споделя чувствата й.

— Трябваше да се досетим, заради промяната в отношението към нас в Багдад и Дамаск. Не можем да разчитаме на никого за връщане. Нищо чудно новината да е стигнала до Рус. Не зная дали вече са ни засекли по радиото, но ако изпратим още едно-две съобщения, със сигурност ще го сторят.

Луготорикс застана до Рита, готов да я защити от невидимата опасност.

— И какво правим още тук? — попита Деметриос, по-скоро обезпокоен, отколкото уплашен.

— Експедицията не е завършила — отвърна Орезиас. — Разполагаме с още два часа, преди да потеглим обратно. Ще разтоварим всичко необходимо от транспортния кораб. — Той нареди на войниците да се заемат с прехвърлянето на припасите.

Атта най-сетне дотича в палатката, целият подгизнал.

— Една светкавица попадна право върху вратата — рече задъхано той. — Взе да свети като фенер нощем. — Сякаш наговорили се предварително, двамата с Орезиас едновременно погледнаха Рита.

— Мой ред, така ли? — попита тя.

— Аз ще донеса Инструментите — подхвърли Луготорикс, Рита хвърли изненадан поглед на келта, който вече изчезваше в дъжда. „Тук всички искат само едно — час по-скоро да си пъхна главата във вълчата паст — помисли си тя. — Не зная защо, но имам някакво лошо предчувствие…“

Или просто се боеше?

— Има ли опасност ключицата да привлича светкавиците? — попита Орезиас,

— Ме зная — отвърна тихо тя.

— Какво?

— НЕ ЗНАЯ! — извика Рита. Деметриос кимна флегматично и Рита го погледна ядосано. „Той няма да ми помогне — помисли си тя. — Никой вече не може да ми помогне. Сама се тикнах в този капан.“

Луготорикс се върна с големия куфар. Рита го отключи, извади калъфа с ключицата и я пр,отегна пред себе си, усещайки как се изпълва със сила и увереност. Келтът провери картечния пистолет и застана до нея. Орезиас и другите се отдръпнаха към входа.

Без да се колебае повече, Рита излезе под яростно шибащия дъжд. Какво пък, нали искаше приключения?

Тя спря и се огледа, заслепена от стичащите се по челото й струйки.

— Ей там е — посочи й Деметриос към долчинката.

— Ако не побързаме, скоро ще се образува езеро — подхвърли Рита през рамо. Мъжете я последваха неохотно. Само келтът пристъпваше гордо изправен, присвил очи и оголил зъби в заплашителна гримаса.

Дъното на долчинката наистина беше покрито с вода до глезените. Рита се подхлъзна и едва не цопна в мътната кал. Приближи предпазливо размазаното петно на вратата, която виждаше едновременно с очите и с ума си — последното благодарение на ключицата, която освен това й показваше размерите на бурята, струпването на облаците и движението на атмосферния фронт.

Още една светкавица озари околността.

Ключицата я засипваше с информация за състоянието на вратата. Жалко, че Патрикия не й бе разказала повече за тези неща. А може и да не беше знаела.

— Тук е и не изглежда променена — извика тя. Само Луготорикс бе слязъл с нея. Останалите стояха горе.

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Деметриос и взе да се спуска по хлъзгавия склон,

— Не зная. Никога досега не съм го правила.

„Какво да сторя, за да разширя вратата?“ — попита мислено тя. Разполагаха с ограничено време и сега не беше моментът да се чуди какво може да ги чака от другата страна.

Ключицата сякаш сама беше поела управлението си. Рита следваше подсъзнателно инструкциите й, усещайки-странно тръпнене в пръстите всеки път, когато ги раздвижваше. За миг затвори уморено очи и когато наново ги отвори, дъждът беше спрял. Тя се огледа изненадано. Луготорикс беше зад нея, втренчил поглед в нещо над главата й. Деметриос стоеше на десетина крачки по-назад, Атта, Орезиас и войниците също гледаха към вратата.

Рита вдигна глава.

Вратата се разширяваше бавно във всички посоки. Тя светеше със странна ярка светлина, като утринно слънце, надникнало зад облаците. Рита се консултира с ключицата.

Вратата се е променила. Какво става?

Наредихме й да се разшири, обясни ключицата. Ти поиска така.

Мога ли да мина през нея?

Не е препоръчително.

Защо?

Не знаем какво има от другата страна.

А няма ли начин да разберем?

Никакъв.

Поне отворена ли е?

Да.

Едва сега започна да осъзнава значението на онова, което беше извършила. Стоеше малко встрани и под вратата и се любуваше на призрачната й красота, сякаш виждаше огромна застинала дъждовна капка или лещата от окото на гигантска риба.

Водата вече стигаше до коленете й. Над нея стърчаха само по-високите треви. Рита я погледна изненадано, после реши, че ще е по-добре, ако се покатери на брега, до Деметриос. Деляха ги само няколко крачки, но когато стигна до него, вече се задъхваше.

— Отворена е — побърза да му съобщи. Погледна нагоре към Атта и Орезиас.

— Не искаш ли да им кажеш? — попита я Деметриос.

— Ще им кажа, разбира се. Отворена е — викна им Рита. — Аз я отворих. Всъщност отвори я ключицата.

Атта кимна, стиснал устни. Разглеждаше замислено вратата,

— Можем ли да минем през нея? — попита Орезиас.

— Казва, че можем, но не бива. Не знае какво има от другата страна.

Орезиас слезе долу при.тях.

— Дойдохме тук, за да я изследваме — рече им той. — Каквото и да е станало в Александрия, това е нашата задача. Ти си твърде ценна, за да те изпратим първа. — Атта ни е нужен, за да командва войниците. Остава Деметриос…

— С удоволствие ще ида — отвърна механикосът със светнал поглед.

— Не — вдигна ръка Орезиас. — Ти не избра доброволно тази мисия. Аз ще поема риска.

Луготорикс следеше с напрегнато изражение кратката размяна на реплики.

— Донесете втория Инструмент — нареди Орезиас на един от войниците.

— Но аз не зная как се работи с него — вдигна рамене Рита. — Патрикия никога не ми е казвала.

— Нека поне опитаме — продължаваше да настоява Орезиас. — Ако се получи, аз пръв ще премина оттатък…

— Не. За Инструментите отговарям аз — запъна се Рита.

— Аз пък отговарям за теб — отвърна Орезиас. — Но щом продължаваш да упорстваш, можем първо да изпратим някое от опитните животни в клетките. — Той я докосна нежно по рамото. — Рита, не съм безразсъден глупак. И не ми се умира. Ще бъдем предпазливи.

Дотича и войникът с втория калъф. Рита вдигна капака и извади контролния пулт и рециркулационната кутия, и двете прикрепени здраво за широк черен колан. Орезиас вдигна ръце и тя закопча колана на пояса му.

— Как се работи с това? — попита я той. Рита помисли малко, сетне докосна контролния пулт с пръсти. Уредът не влезе във връзка с мислите й, както правеше ключицата — изглежда, не беше толкова усъвършенстван. Какво би сторила Патрикия? Сигурно щеше да разговаря с него.

— Включване, моля — произнесе тя на елински, — Осигури защита. — Нищо не последва. Тя помисли още малко и реши да опита пак, но този път на английски, езика, на който я беше обучавала Патрикия, — Моля, включване. Осигури защита.

Отново никаква реакция.

Рита почувства прилив на гняв заради безпомощното си невежество. Защо Патрикия не я бе научило как се работи с Инструментите? Може би към края на живота й я беше напуснала предишната острота на ума.

— Не зная какво да правя — призна тя. — Освен… да опитам на себе си… Орезиас поклати глава.

— Ако Нейно Императорско Величие все още седи на трона, ще ми отреже главата. Първо ще изпратим опитно животно. — Той нареди да донесат една клетка.

— Аз ще ида — прошепна Луготорикс на Рита. Тя поклати глава, още по-объркана. Те бяха аматьори, всички до един, и никой от тях нямаше абсолютно никаква представа за опасностите, които можеха да ги дебнат оттатък. Донесоха клетката с малко мъхесто зверче, сгушено в нея. Между решетките стърчеше само розовото му носле. Рита слезе в придошлия поток, прецапа мътните му води и застана пред вратата.

— Къде да го сложа? — попита тя.

— Остави на мен. — Орезиас стоеше зад нея с дълъг прът в ръка. Рита неволно се засмя.

Орезиас вдигна клетката с върха на пръта и я приближи към центъра на светещата лупа. Внезапно клетката и зверчето изчезнаха, сякаш отнесени от невидимата ръка на вълшебник.

— Да изчакаме десетина секунди — промърмори смутено Орезиас. Ръцете му видимо трепереха.

Рита се озърна. До слуха й достигна приглушен тътен, който приближаваше от север.

— Киргизи! — извика неочаквано Атта. — Стотици са!

— Къде? — попита го пребледнелият Орезиас. Все още не смееше да изтегли обратно клетката.

Луготорикс изтича горе при войниците. Рита се разкъсваше между желанието да остане при Орезиас и да се присъедини към другите, за да разбере какво става. Войниците си разменяха изплашени викове. Тътенът се усилваше.

— Конници и пехота! — извика й Луготорикс. — Близо са. Идват насам.

— Какво е знамето? — попита Орезиас, напрегнал мускули да задържи неподвижно пръта с клетката. Лещата продължаваше да виси във въздуха, необезпокоявана, погълнала през невидимия си проход малкото животинче.

— Не виждам знамена — отвърна Джамал Атта. — Това са киргизи! Трябва да се махаме!

Орезиас изтегли клетката обратно. Рита зърна вътре окървавена космата топка. И двамата я погледнаха втрещено. Животинчето беше мъртво. Или по-точно онова, което бе останало от него.

— Какво му се е случило? — попита Рита.

— Изглежда, сякаш се е взривило отвътре или нещо го е разкъсало — обясни Орезиас. Той опипа клетката — беше съвсем запазена, само дето от пода й се стичаше кръв. Орезиас я откачи и побърза да я пъхне в приготвената платнена торба. Дотича Луготорикс и я сграбчи за ръката.

— Тръгваме — нареди той с нисък глас. Не изпускаше нито за миг оръжието. Рита се подчини.

Двамата изкачиха склона и се огледаха. Войниците тичаха към „пчелите“, нарамили сандъци с припаси. Един се спъна и падна в тревата с уплашен вик. Рита помисли, че е прострелян, но войникът се изправи и продължи. Тя погледна на север, зад „пчелите“, и забеляза тъмна линия от ездачи, които се бързо приближаваха. Чуваха се диви крясъци и тропот на копита. Зад конниците се виждаше огромно прашно кълбо. Някои размахваха саби и пушки. Скрит от прашния облак, неочаквано близко се появи странен на вид въздухолет с разположени на няколко етажа криле. Въздухолетът се носеше с пронизително бръмчене съвсем ниско над степта. Той прелетя над лагера и се вдигна нагоре, за да направи обратен завой. В задната му част имаше втора наблюдателна кабина. Рита съвсем ясно различи телескопа, монтиран пред кабината. В този момент Луготорикс я вдигна на ръце, притисна я към себе си и се затича към по-близката от „пчелите“. Отзад ги следваше Орезиас. Тя се озърна и забеляза Джамал Атта, който подканяше войниците да побързат с товаренето на припасите от изоставения транспортен кораб.

— Оставяй всичко! — извика им той. — Към „пчелите“!

Но вече беше твърде късно. Конниците нахлуха в лагера, спуснаха се в долчинката и прецапаха рекичката, като едва не попаднаха във вратата, а после изкатериха брега и спряха запенените коне.

Бяха облечени с черни наметала и тъмносиви панталони, препасани с широки шарени пояси. Носеха кожени шапки с езици над ушите и размахваха пушки, огласяйки околността с радостните си викове. Войниците се озъртаха с подивели погледи. Никой не посмя да извади оръжие.

Врагът имаше огромно числено превъзходство. На всичко отгоре отново заваля и това увеличи суматохата.

Луготорикс я вдигна към широко отворения люк на „пчелата“, пъхна я в кабината, скочи след нея и насочи дулото навън. Вътре имаше още войници. Други пък допълзяха под търбуха на въздухолета, спасявайки се от копитата на подивелите животни. Конниците бяха най-малко триста.

Втората „пчела“ запали двигателите. Рита изтича при илюминатора на отсрещната стена и забеляза, че перките се въртят с бясна скорост, а реактивните турбини са обърнати надолу, към тревата. Няколко конници кръжаха пред пилотската кабина, размахваха пушки и крещяха свирепо; Орезиас се наведе до нея. Зад него се покашля Деметриос.

— Няма да ни позволят да си тръгнем — рече той. Джамал Атта беше останал навън и стоеше гордо на едно хълмче, заобиколен от конници. После се обърна и закрачи бавно към втората „пчела“. Спря близо до кабината и извика нещо на пилота.

— Сигурно му казва да изгаси машината — предположи Орезиас.

— А какво стана с животинчето? — попита Деметриос, който надзърташе от съседния илюминатор.

— Мъртво е — отвърна Орезиас. — Късметът ни изневери точно в края на експедицията.

— От какво?

— Сякаш нещо го е изяло и изплюло! — отвърна Орезиас. — Нищо чудно и нас да ни сполети същата участ.

Заобиколен от група ездачи, Джамал Атта разговаряше с някакъв едър тъмнокос субект, наметнат с черен вълнен ямурлук, който му придаваше титанични форми. Киргизкият водач размаха заплашително сабя към гърдите му. Джамал се престори, че не я забелязва, и продължи да се оглежда с достойнство, въпреки че беше мокър и имаше жалък вид. Останалите конници събираха разпръснатите войници. Двигателите на втората „пчела“ угаснаха и турбините замлъкнаха със затихващо свистене.

— Изглежда се предаваме — въздъхна Орезиас. — Нямаме друг избор.

Рита все още стискаше ключицата. Не беше й обръщала внимание от няколко минути. Тя сведе глава под рамката на прозореца и съсредоточи вниманието си върху информацията, която течеше от инструмента. Пред очите й се появи познатото изображение. Вратата продължаваше да сияе под формата на червен кръст, но около нея нямаше никакви символи. Ключицата просто не забелязваше ездачите или ги смяташе за незначителен фактор. Но нещо ставаше с червения кръст. Той бе заобиколен от втори червеникав кръг, а зад него проблясваше и трети.

Кръговете се разчупиха на три еднакви парчета и се завъртяха около кръста.

Какво става?

Вратата продължава да се разширява, информира я илючицата.

Как?

По заповед от другата страна,

Рита почувства, че сърцето й замира. Не беше уплашена — по-скоро развълнувана и смаяна.

— Какво направихме? — промърмори тя. После затвори очи и за кой ли път съжали, че Патрикия не е тук, до нея.

Пред люка на тяхната „пчела“ бяха спрели трима конници и крещяха нещо на войниците. Орезиас се изправи и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Средният ездач, гологлав, с дълги тънки мустаци, се наклони напред в седлото и махна на Орезиас да излезе.

— Говориш ли елински? — попита го ездачът.

— Да — отвърна Орезиас.

— Нашият главен стратег иска да разговаря с теб. Нали ти си Орезиас?

— Да.

— И си по-старши от онзи арабиос — Джамал Атта?

— Да.

— Какво търсите тук? — попита гологлавият заинтригуван, После се изправи в седлото, размаха заплашително сабя и извика. — Не, не ми казвай! Ще докладваш на главния стратег! Ти и оня, черният!

Орезиас скочи на тревата и последва гологлавия към мястото, където Атта разговаряше с мъжа с ямурлука.

Рита беше съсредоточила вниманието си върху изображението на ключицата. Сиянието около кръста се беше увеличило, което според ключицата беше знак за повишената активност на вратата. От мястото, където бяха, не се виждаше нито долчинката, нито самата врата.

— Нещо става — рече тя на Деметриос. Той коленичи до нея. От косата му течеше вода. Протегна ръка и Рита му позволи да докосне ръкохватката. Очите му се разшириха.

— Богове! — изпъшка той. — Какъв кошмар!

— Предполагам, че татарите не забелязват нищо необичайно — каза Рита. — Но тя продължава да се разширява и набира мощност.

— Защо?

— Нещо се готви да мине през нея.

— Може би сънародниците на баба ти — подхвърли Луготорикс. Държеше картечния пистолет в скута си, готов да го използва, ако се наложи.

Рита поклати глава.

Деметриос я погледна за миг, понечи да каже нещо успокояващо, но се отказа.

И кога ще е готова? — попита тя.

Вратата е отворена. Кога ще решат да преминат — това не мога да знам.