Грег Беър
Вечност (14)

12.

Гея

 

С течение на годините Музейонът се беше разширил значително, заемайки част от териториите на Неаполис и Брукейон — двата елински квартала — и дори бе стъпил с единия си край, по точно с мястото, където се издигаше медицинското училище, в Ейгипетския квартал. Зад сградата на медицинското училище се гушеше невзрачната постройка, приютила Библиотеката пи Национални ойкуменски изследвания, навремето бе наричана Серапейон. Иначе главният изследователски център на академията и новата библиотека заемаха цялата централна площ. Повечето постройки в тази част бяха модерни на вид, със стъклени стени и прозрачни тавани, а вътре бяха разположени лабораториите и работилнчщите на механикосите. Върху един от близките хълмове беше кацнала университетската обсерватория — масивна каменна сграда, вдигната преди близо пет века. Тя беше по-скоро тачена реликва, отколкото функциониращ център за наблюдение на небето, но въпреки това видът й беше впечатляващ.

Рита усети, че я боли вратът от постоянното зяпане по тукашните забележителности. Електрическата каляска, която беше взела, тропаше с дървените си колела по неравния калдъръм на сенчестите алеи. Слънцето бавно се спускаше на запад. Градът беше окъпан в загадъчна оранжева светлина и изглеждаше точно толкова привлекателен, колкото през първия ден, когато го зърна от залива. Наоколо забързано крачеха студенти, облечени с жълто-белите академични наметала. Повечето бяха момчета и я оглеждаха с любопитни погледи. Все още не можеше да привикне с това място, а и едва ли някога щеше да признае с ръка на сърцето, че го харесва. И все пак това бе центърът на науката и културата в целия Западен свят. Имаше толкова много неща, които можеше да научи тук. А това бе единственото, което се искаше от нея.

Административната служба и академичният отдел бяха разположени в най-старата сграда на Музейона. Фасадата беше изпъстрена с орнаменти, върху които времето бе оставило своя неумолим отпечатък. Опитите да се освежат колонадите с мраморни плочи по-скоро подчертаваха общата разруха, отколкото я прикриваха. Добре че поне засега нито една от изстреляните към Александрия либийски ракети не беше попадала на територията на Музейона.

Алеята я отведе през ниска, затворена с арка порта към тесен вътрешен двор, павиран с гранитни камъни и ониксови плочи, подредени като шахматни квадрати. От двете страни имаше саксии с екзотични растения от Ейтиопия и бреговете на Голямото Южно море, а точно в средата един разкошен фонтан пръскаше освежаваща влага.

Каляската спря и тя скочи на паважа. При вратата дотича нисък младеж, поклони се и произнесе тържествено:

— За мен е чест да посрещна дъщерята на наместницата. Казвам се Селевкос и съм от Никея близо до Хипо. Аз съм асистент на библиофилакса. Добре дошла в Библиотеката.

— Благодаря — поклони се Рита. Той също се поклони, после я подкани да го последва. Рита затвори за миг очи, за да провери състоянието на ключицата — беше си на мястото, където я остави, никой не бе направил опит да я премести или доближи.

Първият етаж на административната сграда беше лишен от всякакъв блясък, атмосферата бе подчертано работна. В ъгъла двама секретари бяха свели глави над преписите; зад тях имаше огромна-купчина документи, стигаща чак до тавана. Самият библиофилакс пишеше нещо зад масивно бюро от полирано кедрово дърво, с гравирана предна част. Младежът приближи почтително към него, наведе се и му прошепна нещо на ухото.

Библиофилаксът вдигна бръснатата си глава, втренчи в Рита хладните си очи, разгледа я внимателно и едва след това си позволи нещо като намек за усмивка. Изправи се и прокара длан по голото си теме. Рита пристъпи към него и след мълчаливата му покана седна на прясно боядисания стол.

— Надявам се, че с квартирата ви всичко е наред? — попита той. Тя кимна: нямаше желание още в началото да предизвиква спор за дреболии като тясната стая, която й бяха отредили. — За нас е чест да ви посрещнем в академията. — Той разтвори някаква дебела книга и извади отвътре дълъг, ситно изписан лист. Рита веднага се досети, че това е препис на молбата й за постъпване в академията, където бе изброила и специалностите, които би желала да изучава. — Виждам, че сте изключително добра студентка по математика и физика. Избрали сте същите специалности за водещи при следването ви тук. Мисля, че познанията на нашите преподаватели ще ви бъдат от полза. Тукашната академия е далеч по-голяма от Родоската и това ни позволява да набираме най-изтъкнатите преподаватели от цяла Ойкумения и дори от чужбина.

— Очаквам с нетърпение да започна занятията.

— Едно нещо ме заинтригува. Стори ме се странно това ваше желание, изразено тук писмено, да бъдете приета на стаж в лабораторията на механикос Зевс Амон Деметриос и най-вече — да ви бъде разрешена аудиенция в двора.

Още преди Рита да намери сили да отговори, библиофилаксът вдигна ръка и добави:

— Питам ви, защото от нас се изисква да се грижим за безопасността на всички студенти в Музейона. Тя помисли за миг, после отвърна:

— Нося лично послание от наместницата.

— Наместницата почина — отвърна почти укорително библиофилаксът.

— Предадено чрез баща ми. Съобщение, което, според баба ми, царицата трябва на всяка цена да чуе. — Рита въздъхна, прехапа устни, после повтори: — Съобщението е поверително.

— Разбира се, — За миг по лицето му премина сянка. — Прегледах молбата ви и възнамерявам да я одобря. Разбрах, че желаете да придобиете пета степен по математика, трета по физика и втора по научно управление. Ще можете ли да се справите с толкова много изисквания?

— В Академията се справях без усилие.

— Ах, така е, но опасявам се, че нашите професори няма да бъдат особено впечатлени от произхода ви. Едва ли ще ви осигуряват привилегированото положение, на което сте свикнали.

— Нямах никакви привилегии в Родос — отвърна тя, стараейки се да прикрие раздразнението си. Гореше от желание да скочи, да се изсмее право в лицето на този нахалник и да разпилее пръснатите върху бюрото документи. Но успя да запази спокойствие, макар че стомахът й се сви.

— Сигурен съм, че е било така — кимна библиофилаксът. Малките му черни очички я предизвикваха да каже още нещо.

— Имам още една молба — рече тя.

— Така ли?

— Става дума за моя прислужник. Взех го със себе си от съображения за сигурност, по молба на баща ми.

— В Музейона не е позволено присъствието на прислужници и телохранители.

С което срещата приключи. Библиофилаксът затвори с рязко движение книгата, където бе поставил молбата й, и я бутна към крайчеца на бюрото. После се усмихна, предложи й да се обръща към него за всичко, което й е нужно, и даде знак, че може да си тръгва.

Когато се върна в стаята, Рита поседя малко на леглото, изчаквайки мислите й да се успокоят. Никой не беше докосвал Инструментите, но можеше ли да разчита, че и за в бъдеще те ще са в безопасност? Изпитваше интуитивно недоверие към библиофилакса и единственото, на което се надяваше, бе царицата да се отнесе благосклонно към нея. Стига скоро да й разрешат аудиенция.

Кой знае защо й мина мисълта, че разкрие ли пред царицата истинската цел, с която бе пристигнала, няма да остане дълго студентка в Музейона. Нищо чудно да я лишат от лукса да получава стипендия и да се занимава с изследвания.

Привечер Рита напусна обезкуражена стаята, за да присъства на събранието. Надяваше се поне да й разрешат да заключва стаята си.

„Всички тук ли са мои врагове?“ — питаше се тя.