Грег Беър
Вечност (11)

9.

Шишарк

 

След като придружи стария войник до Първа кухина, Олми му помогна да вземе совалката за Земята. През цялото време Мар Келен се озърташе подозрително, сякаш очакваше, че някой ги следва по петите. Изглеждаше изморен, непрестанно поклащаше тъжно глава и влачеше краката си по паважа.

— Имам нужда от няколко седмици, за да обмисля нещата — каза той. — Какво по-добро място за това от света, където се е родило човечеството. Бени беше доста ортодоксална, но предполагам, че би одобрила слизането ми долу. Често повтаряше колко хубава била Земята… — И да ни закрилят Звездите, Съдбата и Светия Дух, както са казвали древните — промърмори Олми.

— Май станахме сантиментални, а? Двама стари цинични войници. Олми кимна.

— Това също помага… понякога.

— Вече не се нуждая от успокояване. За разлика от теб… Ще ти призная нещо — мъчно ми е за теб. Мислех, че си единственият, който може да се справи с това. Но може би съм се лъгал.

— Не си — отвърна Олми, но не изглеждаше никак уверен.

— Заради теб съм готов да изкача планина — продължаваше Мар Келен. — Истинска, не някое от макетчетата в Пета кухина, дето са го изрязвали машини. Висока, със заледени глетчери и бездънни клисури. По-висока от всичко на Шишарк. — Той намигна, — Сбогом.

Олми го изпрати с поглед, докато пълзеше нагоре с елеватора. Имаше предчувствието — почти интуитивно усещане, че старият войн наистина смята да хлътне в някой безлюден пущинак, където ще е сигурен, че никой няма да го открие.

След това се върна в своя апартамент, поразчисти те.кущите дела, проведе няколко разговора и когато се увери, че никой не го подслушва, се свърза с един стар съюзник, следотърсач, създаден от самия него и с манталитет на една древна порода земни кучета, териери, използвани най-вече за лов. Следотърсачът неведнъж беше изпълнявал.успешно доста сериозни задачи и при това, изглежда, харесваше работата си — ако въобще можеше да съществува подобно понятие, когато ставаше дума за частична личност.

Задачата, която Олми постави пред следотърсача този път, бе да открие в паметта всички бележки, свързани с възможността за прекопиране на джартово съзнание. Даваше си сметка, че огромна част от информацията, засягаща събития с минала давност, вече е извадена от активната памет и складирана в други, много по-трудно достижими участъци. Но следотърсачът умееше да маневрира еднакво добре дори из най-трудните за достъп места, стига да съществуваше поне една, макар и потенциална информационна нишка.

През цялото време разсъждаваше за опасността, която криеше в себе си записът на джарта. Същият този запис, който бе погубил Бени, беше унищожил имплантата й и бе превърнал Мар Келен в побъркан старец с мания за преследване. Всичко това за не повече от секунда след осъществяването на контакта.

Записът, разбира се, беше защитен с комплексна система от информационни лабиринти, предпазващи от възможността да бъде прехвърлен, дори случайно, в някое неподозирано кътче и оттам да попадне в имплантат или човешки ум. Технически не беше трудно да премахне този лабиринт… но сигурно имаше повече от една причина за неговото съществуване.

Теоретически едно бързо прехвърляне на подобен род информация в неподготвен или лишен от естествени защити ум щеше да има фатални последствия за съзнанието на неговия притежател. Взетите предпазни мерки говореха само за едно: създателите им не са очаквали подобен род информация да изтече случайно и да попадне в ръцете (или умовете) на странични хора.

Предполагали са, че с нея ще боравят само експерти.

Добре подготвени експерти.

А може би унищожаването на имплантата и засягането на интелекта на нежелани любопитни нахалници като Бени и Мар Келен също бе част от общия план за запазване на информацията за пленения джарт в дълбока тайна. Макар че Олми никога не бе чувал някоя от многобройните секретни агенции на Хексамона да е прибягвала до подобни крайни средства срещу граждани на Шишарк.

Значи така: Бени първа прониква в записа, без да използва имплантата като евентуален буфер срещу непредвидено въздействие, и само секунда по-късно Мар Келен, който все още не си дава сметка за състоянието й, също се включва, но е защитен от имплантата си и получава само частично увреждане на интелекта.

Толкова много загадки и толкова много въпроси без отговор…

При решаването на всички предишни задачи Олми винаги бе действал с максимална предпазливост, съобразена с времето, което му бе отпуснато, и въпреки това на два пъти бе губил живота си…

Нямаше нищо против риска, но никога не го търсеше сам. Ако имаше поне един безопасен начин за решаването на задачата, винаги избираше него.

А ето че сега смяташе да наруши собственото си правило, Беше се отказал от идеята да се яви пред управниците на Хексамона с откритието на Мар Келен. Това естествено бе най-безопасният път и единственият, който изискваше от него дългът. Ала вместо да избере него, той запази откритието в тайна от всички и взе да обмисля всякакви от безумни, по-безумни начини да разкрие загадката.

Олми беше живял достатъчно дълго, за да си дава сметка, че в повечето, случаи великите исторически събития са рожба не на рационални подходи, а на предположения и инстинктивни действия.

За да използва всички предимства от неочакваното откритие, той трябваше да действа сам. Разкриването на случая пред властите означаваше само ново забавяне, разследване от многобройни и безотговорни комисии, иначе казано — добре познатия бюрократичен танц, от който нямаше никаква полза. Освен това Олми подозираше — а и разработките на Тапи го потвърждаваха, че след по-малко от година информацията, която се съдържаше в това откритие, ще има страшно висока цена.

Абсолютната предпазливост беше невъзможна, но пък не беше задължителна. Особено след като възнамеряваше да изложи на риск единствено собствения си мозък.

За второто си пътуване до Пета кухина нае малка едноместна совалка. Отново измина пътеката, по която го беше превел Мар Келен, отвори вратата и се спусна между черните астероидни стени.

Стигна в подземната зала с джарта, включи монитора и втренчи замислен поглед в схематичното изображение на мозъчната дейност на пришълеца. Не беше претърпяло почти никакво изменение от последния път, когато го видя. Заобиколи куба и се загледа в тялото на джарта под плътния кристален слой. Грозно и странно — и всъщност, напълно отговарящо на представите му за врага. Може би по-странно от всичко, което бе срещал в Пътя, а там наистина се срещаха какви ли не причудливи създания, за някои от които вероятно дори не би подхождало и определението „живи“. Защо са му на джарта тези заострени като пики крайници? По какъв начин се храни? Очевидно в това тяло се криеше бързина и гъвкавост. Каква функция-изпълняваха пипалата? Как едно толкова тясно и издължено туловище обслужваше тази голяма глава?

Олми остана часове в мрачната зала, седнал на пода, опрял гръб в студената стена.

„Защо е тук?“ Един въпрос, на който бе точно толкова трудно да се отговори, колкото и на въпроси като: „Кой го е оставил тук?“ или „Как са го заловили?“, а може би и „Защо джартите са позволили един от техните да попадне в плен?“

Той се изправи и протегна схванатите си крайници. Тялото му все още бе младо, изпълнено със сили. Мозъкът му бе оборудван с достатъчно голяма имплантирана памет и процесорни модули, за да побере няколко човешки личности освен неговата, но той не беше прибягвал до свободните участъци от времето преди четири десетилетия, когато за кратко прие в себе си Корженевски, преди Инженерът да получи ново превъплъщение. Малцина в Шишарк или другаде можеха да се сравняват с умствения и физически потенциал на Олми.

Необходими му бяха няколко седмици, за да реши загадката на тайното подземие и да узнае как се работи с апаратурата. Защо обаче да го прави?

По същата причина, поради която през последните няколко години бе изучавал цялата налична информация относно психологията на извънземния разум. След десетилетия борба със съвсем различни по характер трудности Земният Хексамон не беше готов стратегически или тактически да се завърне в Пътя.

Но въпреки това завръщането му беше неизбежно. Олми го усещаше така, както други биха почувствали лек повей на вятър.

Какво обаче ги чакаше там — това бе главният въпрос. Ако питаха Олми, най-вероятната среща след повторното отваряне на Пътя щеше да е с…

С джартите естествено. Дори попаднали в плен, затворени, изолирани векове наред, те все още можеха да убиват.

Значи не само най-важна, а дори съдбоносна задача сега бе Олми да изтръгне цялата възможна информация от този източник, независимо от цената, която ще трябва да плати.

Олми се засмя, осъзнавайки, че отдавна е престанал да вярва на управляващите, които сякаш продължаваха да живеят в миналото, вместо да разбират промените — настоящи и бъдещи. Нещо повече, притежавайки опит, с какъвто никой не можеше да се похвали, той също имаше право да взима решения от първостепенна важност.

— Дойде време и аз да стана злосторник — обърна се той към древния труп на джарта. — Да вървят по дяволите всички.