Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pericles, Prince of Tyre, 1609 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Валери Петров, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sir_Ivanhoe(2012 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Alegria(2012 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2012 г.)
Издание:
Уилям Шекспир. Том 8. Романси и сонети
Събрани съчинения в осем тома
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2000
Редактор на изданието: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Иван Гранитски
Коректор: Евгения Владинова
Художник: Петър Добрев
ISBN 954–739–074–0
История
- —Добавяне
Четвърта сцена
Тарс. Пред паметника на Марина.
Влиза Гауер.
ГАУЕР
Тъй в миг един скъсявахме години,
пресичахме без труд морета сини,
от град на град и от страна в страна
прескачахме безспир със цел една —
това на вас наслада да достави;
при туй благодарим на милостта ви
за туй, че слуша без протестен вик
да се говори на един език
в страните, гдето ний по своя воля
се местихме. Но мойта скромна роля
е в паузите да ви казвам где
се готви повестта да отведе
вниманието ви. И тъй, Перикъл,
отново ветровете предизвикал,
със знатна свита плава по море
към Тарс далечен, жаден да съзре
във двора на Клеона дъщеря си —
единствен лъч над сивите му власи.
Със него е старикът Хеликан,
оставил в Тир с наместнически сан
почтения Ескан, велможа честен,
от по-предишни сцени вам известен.
Попътен вятър вече е довел
Перикла в Тарс, където иде с цел
да върне в Тир оназ, която вече
пиратите отвлекли са далече.
Вий гледайте ги само как сноват,
фантоми неми, призраци без плът,
пък аз, за да ви става всичко ясно,
ще ви тълкувам действията гласно.
ПАНТОМИМА
Влизат със свитите си — от една страна — Перикъл, а от друга — Клеон и Диониза. Клеон показва на Перикъл паметника. Перикъл ридае, облича се във власеница и излиза в дълбоко отчаяние, след което излизат Клеон, Диониза и останалите.
Пред вашите очи наивността
слух дава на притворните уста
и за излезли от сърцето взима
фалшива жал и безутешност мнима.
Перикъл, в сълзи, свел от горест гръб,
разтърсван от въздишки, блед от скръб,
оставя Тарс. Застанал пред морето,
той свято се зарича, че догдето
кракът му тъпче този земен ад,
ще ходи неумит, космат, брадат.
И ето го, във груба власеница,
пак плава той и пак като мушица
го мята нова буря с рев и вой.
Но със смъртта дорде се бори той,
изслушайте от мен каква възхвала
е злата Диониза издълбала
за бедната Марина:
Чете надписа върху паметника.
„Тук спи девицата Марина,
която в своя Май почина.
На царя Тирски дъщеря,
далече от баща умря.
Щом тя роди се в бяла пяна,
Тетида[1], с нея възгордяна,
огромен къс от бряг разби,
и Гея[2] в страх, че може би
накрай таз майка завилняла
ще глътне сушата й цяла,
детето нейно повери
в небесните ръце добри,
та затова до днес Тетида
я бие с ярост и обида.“
О, лъст, от тебе маска по-добра
злодейството не може си избра!
Перикъл мъртва дъщеря си смята
и дава на Фортуна да го мята
където ще. Да го оставим сам
и прелетим със сцената си там,
където дъщеря му като стока
продадена е в храма на порока.
И тъй, отново се отдръпвам аз
и остров Митилин е пак пред вас!
Излиза.