Метаданни
Данни
- Серия
- Исторически драми (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tragedy of King Richard the Second, 1595 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Валери Петров, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2012)
- Начална корекция
- Alegria(2012)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2012)
Издание:
Уилям Шекспир. Исторически драми. Том 5
Събрани съчинения в осем тома
Редактор на изданието: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Иван Гранитски
Художник: Петър Добрев
Коректори: Евгения Владинова, Таня Демирова
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1999
История
- —Добавяне
Пета сцена
Килия в замъка Пъмфрет.
Влиза Ричард.
РИЧАРД
Напрягам своя ум, за да сравня
таз своя клетка със света отвън,
но тъй като светът е многолюден,
а тука освен мене няма никой,
все не успявам. Ще опитам пак.
Да кажем, че във мен душа и мозък
жена и мъж са: и от тях се раждат
безбройни размножаващи се мисли,
които, като хората, изпълват
тоз малък свят и като тях по нрав са,
защото недоволстват непрестанно:
едни — по-висши — свързани с небето,
съмняват се във всеки ред и вкарват
словата Божи в спор едно със друго,
като например в онова: „Пуснете
децата, нека дойдат…“[32] или в туй:
„По-лесно е камила да премине
през иглени уши.“[33] А редом с тях,
тез мисли, дето гонят земна слава,
измислят невъзможни чудеса —
като например как през тоя зид
ще прокопаят проход с крехки нокти
и тъй като не могат да го сторят,
умират преждевременно. По-меки
са мислите, които призовават
към примирение; тешат се те
с това, че като смазан от Съдбата
не ще съм нито първи, ни последен,
тъй както окованите във стеги
неуки просяци срама си пъдят
с това, че много други са били
или ще бъдат в стеги като тях;
и от това им поолеква малко —
прехвърлили са сякаш тежестта
на своя срам върху гърба на други.
И тъй в един човек играя аз
безброй лица и всички недоволни:
понякога съм крал и сред измени
на просяка завиждам; ставам просяк
и, смазан от лишения, поисквам
отново да съм крал; и крал съм пак,
но Болинбрук ме смъква от престола
и пак съм нищо; и така нататък.
И във какъвто и да се превърна,
на мен — пък и на всички по земята,
които носят името „човек“,
не ни харесва нищо, докато
сами ний станем нищо и с това
се свършва всичко…
Музика.
Музика?… Хе-хе!
Внимавайте във времето и в такта!
И най-добрата музика е лоша,
когато изпълнителят нехае
за времената в нея; и тъй точно
е и със музиката на живота:
ухо тук имам, за да критикувам
свирача за неспазеното време,
а в свое време нямах остър слух
да доловя, че моята държава
объркала е такта. Губих време
и ето Времето погуби мен:
превърна ме Старикът в свой часовник,
във който мислите минути пращат —
подобно неотменни часови
без миг покой — въздишки към очите,
пазачи на душевните ми двери,
така че пръстът ми като стрелка
им бърше сълзите, а пък звънът,
отмерващ безотказно часовете,
е стонът на сърцето ми. И тъй
въздишки, сълзи, стонове бележат
за мен минути, часове и дни,
но истинското време галопира
след Болинбрук, а аз кукувам тук
като комична кукличка в часовник!…
Да щат да млъкнат! Музиката, казват,
церяла луди, но на мен изглежда,
че може да побърка всеки здрав!
Все пак благословен да бъде, който
ми я изпраща — тя е знак за обич,
а обичта към Ричарда, уви,
е рядка ценност в злобното ни време!
Влиза Коняр.
КОНЯРЯТ
Поклон, кралю.
РИЧАРД
Благодаря, милорд!
И двете титли са от същи сорт!
Кажи ми кой си и защо си тука,
където влиза само песът, който
с храната си ми пречи да умра?
КОНЯРЯТ
Аз бях коняр при теб, кралю, когато
ти беше крал. На път за Йорк със мъка
получих разрешение да зърна
лика на стария си господар.
О, как се сви сърцето ми, когато
в деня на коронацията в Лондон
видях с очите си, че Болинбрук
бе яхнал Бербериеца ти, който
ти толкова обичаше да яздиш,
аз толкова — да сресвам и наглеждам!
РИЧАРД
Какво? На Бербериеца ли, казваш?
Той как под него стъпваше?
КОНЯРЯТ
Тъй гордо,
като че ли презираше земята!
РИЧАРД
Тъй горд от туй, че Болинбрук го язди?
От тази длан той хляб е взимал с бърни,
от нейното потупване бе станал
така надменен! И не се препъна,
не падна — а твърдят, че гордостта
проваляла! — не просна в кръв и кал
тоз долен конекрадец, станал крал?…
Прости ми, Бербериецо! Как мога
да мъмря тебе, който си създаден
да слушаш и да носиш на гърба си,
когато аз — човек, не кон! — тъй дълго
и тъй послушно мъкна свойто бреме
с протрита кожа, шибан и пришпорван
от тържествуващия Болинбрук?
Влиза Тъмничар, носещ храна.
ТЪМНИЧАРЯТ
Пътувай! Твойто време вече свърши!
РИЧАРД
Ако обичаш ме, върви, човече!
КОНЯРЯТ
Кралю, езикът всичко не изрече…
Излиза.
ТЪМНИЧАРЯТ
Обядът ви, милорд, е подреден.
РИЧАРД
Вкуси го първи, както всеки ден!
ТЪМНИЧАРЯТ
Страхувам се, милорд! Сър Пирс от Екстън
от името на краля заповяда
обратното.
РИЧАРД
Тогаз вървете в ада
и ти, и Хенри Ланкастър със теб!
По дяволите!
Бие го.
ТЪМНИЧАРЯТ
Помощ! Помощ! Помощ!
Нахлуват Пирс от Екстън и Убийци.
РИЧАРД
Какво е туй? Какви са тези хора?…
Негоднико, ти сам ми даваш средство
за свойта смърт!…
Отнема оръжието на един от нападателите и го убива.
Върви и заеми
и ти съседната квартира в ада!
Убива втори нападател, но пада пронизан от Екстън.
В негаснещ огън да гори след гроба
докосналият моята особа!
Ти, Пирс от Екстън, да поиш посмя
с кръвта на краля кралската земя!…
О, падай, падай, земна плът, додето
душата ми възлиза към небето!
Умира.
ЕКСТЪН
Сърце от кралски род и кралски смело!
Дано не съм извършил грешно дело,
защото Злият, който съблазни ме,
за ада май записа мойто име…
На краля този крал ще отнеса,
а тез ги погребете тук, в леса!
Излизат, като изнасят Телата.