Дилън Томас
Гърбавият в парка…

Гърбавият в парка —

самотният стопанин,

дето стърчи между вода и дървета

от дигането на градинските резета,

които пускат вътре и дървета, и вода

до неделната навъсена предвечерна камбана,

 

дето яде хляба си от вестник,

дето пие водата си от черпака на веригата

(децата все го пълнят с пясък

от шадравана, в който пуснах свойта лодка),

той нощем спеше в куча котурка,

но никой на веригата не го превързваше.

 

Като птиците на парка рано идваше,

като водата сядаше.

„Стопанино!… Ехей! Стопанино!“ — подвикваха

малките кръшкачи от училище

и бягаха, когато ги дочуеше

извън обсега на гласа

 

край езерца и алпинеуми,

и се заливаха от смях, щом заразмаха вестника,

прегърбен цял под подигравките

през шумната зверилница на върбалаците,

заобикаляйки далече от пазача,

със шиша за окапали листа.

 

Додето на момчетата между върбите

караха тигри да скачат от очите им,

за да реват по камънаците във алпинеума,

докато горичката бе синя от моряци —

сам сред гувернантки и сред лебеди

старият бездомен пес

 

правеше цял ден — чак до камбаната —

една изящна женска фигура,

стройна като млада трепетлика,

стройна и висока — от кривите си кости, —

за да остане през нощта

подир резета и вериги

 

цяла нощ във ненаправения парк,

след като железните огради и трънаците,

след като тревата, птиците, дърветата и езерото,

и дивите момчета, невинни като ягоди,

щяха да последват гърбавия

до котурката му във тъмното.