Дилън Томас
Октомврийска поема

Беше моята тридесета година във пътя ми към небесата.

Пробудих се със шумовете от кейовете и горичката,

с плакненето на чаплата и на медузата,

с проповедта

на утрото към бреговете,

с молитвата на водата и крясъците на гарги и гларуси,

с чукането на потеглящи лодки в покритата с мрежи стена,

и излязох

навън

във спящия град, и поех.

 

Моят рожден ден започна със водни

птици и птици-дървета, възнасящи името ми на крилата си

над ферми и бели коне,

и аз се надигнах

в дъждоносната есен

и заскитах в пороя на своите дни.

Бе прилив и чаплата гмурна глава, щом потеглих по пътя

през междата,

и вратите

се затвориха, щом се пробуди града.

 

Избликна фонтан чучулиги в бухлатия

облак и крайпътните храсти бяха пълни със свиркането

на дроздове, а октомврийското слънце

бе лятно

по раменете на хълма.

Чудесно бе времето, и сладки певци най-внезапно

нахълтаха в утрото, докато бродех и слушах

как звънтящия с дъждове вятър

задуха студен

над гората далече във ниското.

 

Слаб дъжд заръмя над смалените кейове

и над морето — мократа черквица колкото охлюв

подаде рогца през мъглата, и замъкът

бе кафяв като бухал.

Но градините на пролетта

и на лятото бяха разцъфнали във високите приказки

оттатък междата и под облака със чучулигите.

Ето там можех да се дивя до насита

на своя рожден ден,

но времето се промени.

 

То се отвърна от полетата радостни

и от другия въздух; промененото синьо небе

изсипа отново едно лятно чудо

със ябълки,

круши и със гръцко грозде

и в тази промяна аз видях толкоз ясно забравените

утрини на детето, когато то ходеше с майка си

през параболите

слънчева светлина

и легендите със зелени параклиси,

 

и двукратно разказаните ливади на детството,

че сълзите му загоряха по моите бузи и сърцето му затуптя в моето.

Това бяха морето, реката, горите

където момчето

във заслушаното

лято на мъртвите тихо прошепна истината за своята радост

на дърветата и камъните и на рибите в прилива.

И мистерията

запя оживяла,

както бе скрита във водата, и пойните птици.

Ето там можех да се дивя до насита на своя

рожден ден, но времето се промени. И радостта

на мъртвото вече дете запя пламтяща

под слънцето.

 

Беше моята тридесета

година във пътя ми към небесата. Стоях във лятното пладне,

при все че града под мене лежеше покрит със листа октомврийска кръв.

О, дано на сърцето ми истината

пак да бъде изпята

на този висок хълм, годината щом превали.