Дилън Томас
Силата, която тегли през зеления фитил…

Силата, която тегли през зеления фитил цвета,

изтегля моята зелена възраст;

която детонира корените на дърветата,

ме разпръсва на парчета.

И нямам думи, за да кажа на прегърбената роза,

че младостта ми се огъва под същата зиморничава треска.

Силата, която тегли водата през скалите,

тегли моята червена кръв,

която пресушава бъбривите потоци,

превръща моята на восък.

И нямам думи, за да изкрещя на своите вени,

че устните, които смучат от извора на планината, са същите.

 

Дланта, която разбълниква водата във езерото,

раздвижва пясъка на сипеите;

която слага въже на духащия вятър —

дърпа платното на савана ми.

И нямам думи, за да кажа на палача,

че въжето на бесилото е сплетено от мойта глина.

 

Устните на времето се впиват като пиявица във чучура;

капе и се сбира любовта,

но падащата кръв

ще излекува раните й.

И нямам думи, за да кажа на ветровете на сезоните,

че времето отмери небето около звездите.

И нямам думи, за да кажа на гробницата на любовника,

че и по моите завивки лази същото криво насекомо.