Стивън Спендър
Класна стая в основно училище на бедняшки квартал

Далече, далече са от поривисти вълнения тия детски лица

чиято бледност рамкират коси разпилени.

Височко момиченце с натежала глава.

Книжно-бяло момченце със миши очи. Хилав, нещастен наследник

на изгърбени кости, които разправят урока на болест чепата.

На тъмната стая във дъното —

незабележимо мило дете. С копнеж във очите

да припка след катеричките във гора, подобна на стая, различна от тая.

 

Млечни стени, дарения, бюстът на Шекспир.

Безоблачна светла зора, цивилизован купол над градове.

Камбана — цъфтяща тиролска долина. Карта — отворена длан,

която раздава на света света му. И все пак за тези деца

не светът на тези прозорци светът е,

във който тяхното бъдеще се рисува с мъгла,

тясната улица е запечатана с оловно небе,

далеч-далеч от реки, брегове и съзвездия от думи.

 

Не е ли Шекспир зъл, а картата — лош пример

със кораби, слънце и обич, които примамват към кражба онези,

чийто живот се върти във претъпкани дупки потайно

от мъгливото утро до безкрайната нощ?

По техните купчини пепел раснат тия дечица,

през чиито кожи прозират кости; надянали очила

с телени рамки и пропукани стъкълца, като късчета от разбита бутилка.

Техният свят е мъгливият бедняшки квартал.

Тъй кварталите на бедняците, огромни колкото злата съдба,

ще зацапват картата на света.

 

Освен ако управници, учители, инспектори, посетители,

тази карта не стане техен прозорец, а тези прозорци —

затворили ги като във катакомба —

не се разтворят един ден нашироко

и не покажат на тия дечица пътя към полята зелени,

не ги помамят към златни лазурни крайбрежия и техните езичета

не хукнат през книгите; ако белите и зелените листи не им разтворят

тяхната история, чието слово е слънцето.