Стивън Спендър
Пейзаж край аеродром

По-красив и по-нежен от пеперуда

със пърхащи пипала, които го водят по пътя огромен

през мрака, с угасени мотори въздушният кораб

се хлъзга над градските покрайнини. Високо се вее ръкава

на ветропоказателя. Плавно и леко снижава се самолетът,

без да мъти потока въздушен.

 

Унесени пътници, прелетели морета

и женствената земя, простряла ръце над километрите нежност,

отправят очите си — на гледки привикнали,

към мрака на градските покрайнини,

гдето индустрията показва своите разръфани периферии.

 

Отвъд примигващите светлини на мачтата

и от другата страна на пистата виждат предните постове

на труда: черни като костеливи пръсти комини,

силуети — ужасяващи и налудничави, приклекнали къщи

зад дървета притулени, като лица на жени,

от мъка разсипани. Няколко къщици

хленчат с мъждукаща светлина през пердетата.

Недоволство, подобно на куче,

зъзне вън под луната студена.

 

От другата страна на аеродрома играят момчета,

тъпчат мъртвата трева и техните викове — птичета диви,

кацат по близките покриви

и скоро изчезват във шумния град.

 

Когато се приземят, пътниците чуват жалкия звън,

пронизал този истеричен пейзаж.

До туй място с кулите въгленочерни

на фона на умиращото небе

извишава се църквата, затулила слънцето.