Сесил Дей Луис
Раздяла в тъмнината

Нищо тъй остро не напомня на човека за смъртта,

както една раздяла

в зимното утро, въздуха влажен като метал е,

който докосва лицето му в утринта:

обикновеното „сбогом“ към деца и приятели става

безнадеждното „със здраве“

на затворника и на срещите мястото, и любовта запламтяла

в гроб на самоубиец сред коприва превръща се тя.

 

Мрачен и студен, сякаш ера ледена наближава,

лежи светът ти

на твоите разходки по улици и поля. Сетивата ти — свити

от безизходния край на път изтъняващ

и нехаят дали заклети ловци пълзят

и спомените ти спят

като мамонти в древни пещери. Изстинал, мрачен е светът и

глас на предчувствие и утеха не го съгрява.

 

В такива моменти нещо винаги има,

когато твоето сърце развълнувано

бие, без да знай за какво, независимо дали се сбогува

със затвор или дом, със познат, с любима —

има нещо объркано, има нещо изкуствено

в бързо струпаната закуска

във чантите пред вратата, сякаш сърцето е отпътувало

преди тебе отдавна или остава тука завинаги.

 

Трудно е било в онова утро на древните израилтяни,

трудно е било да си отговорят:

затвор ли домът им е бил, или дом затворът.

Желанието, поело на път, среща завръщащото се тука желание.

Тази земя, дълбоко засегнала тяхната чест,

бе тяхна до днес

на мъката според древните актове. Нищо сигурно отвъд нямаха тия хора,

освен на свободата пустинята, техните пориви бежански да подхрани.

 

В този сляп час една природна повеля

сърцето разбира:

че човекът за дълго не бива да спира,

а все да храни на спокойствието в дните най-зрели

зърното на едно неудовлетворение.

Има някакво облекчение

за всеки човек във всяка раздяла и мъка във нея прозира —

и ще има дори до последната — от неговите тъмни раздели.