Робърт Грейвс
Пълнолуние

В онази знойна нощ, когато скитах,

чух часовник да бие един часа.

Същинско слънце във висините

блестеше луната в нощните небеса.

Заклинаше тя нивите-привидения

да си мълчат на любовта за поражението,

чиято среща почваше с нощта.

 

Под моите стъпки болни са полята,

досадно кукумявката пищи

и славеят, прикрит във тъмнината,

отвръща й, любовно й шепти,

като че ли жена и мъж, които

насън за нещо спорят и се питат,

един до друг притиснали гърди.

 

Яви се твоят призрак с лунна маска

и моят призрак бе студен и бял.

Забравили надеждата за ласка,

която всеки страстно бе желал.

Въображението приковава

очите, лудостта ни наблюдава,

дошла да помрачи блена пламтял

 

и любовта да помрачи прекрасна,

да замъгли сияйната врата…

Витаеше над тях кралица властна,

двигател на съдбата им бе тя.

Приличаха на статуи от мрамор,

пред стълби мраморни и неми

или във зали с пищна красота.

 

Арктическо море земята топла беше

и всеки дъх — изострена кама.

Два айсберга бяхме посред лед безбрежен

и помежду ни — ясната луна.

Русалки плуваха над ледни бездни,

и любовта след вятъра изчезна,

като че никога не е била.