Уилфред Оуен
Заспалият

Глава с нахлупена каска на вещевата торба обори,

след толкова нощи безсънни минутка за отдих намерил,

сънят го блъсна в челото и го събори

и докато той спеше — на съня в безвремието щастливо, —

смъртта за сърнето го сграбчи. Потрепера

животът в него, който се откъсваше и си отиваше…

Отпуснаха се ръцете. Повдигнаха се още веднъж гърдите Нагоре.

Като мравешки керван кървава струйка запълзя живо

от онова място, гдето натрапеното олово бе рана отворило.

 

Все едно е дали е окрилян съня му дълбок

от крила или мисли, по високите звезди заковани,

подпрян с възглавниците на спокойствието, измайсторени от бог,

над тия облаци, дъждове и това небе натежало,

над тия от вятър направени ятагани;

или неговата глава — подгизнала и измършавяла —

се смесва все повече със пръстта натъжена,

и с посърналата трева се слива косата,

и с полетата заесенени…

Кой знае? Кой го е грижа? Кой носи надежда в душата?

Все едно е. Той спи. По-спокойно и по не му е студено,

отколкото е на нас, които трябва да се събудим и кажем:

        „Горчива ни е съдбата!“