Хърбърт Рийд
На един новобранец от 1940 година

По прясно падналия сняг един войник премина покрай мен,

лице неземно сиво, стъпки приглушени.

Сърцето ми в гърдите трепна:

във дух от преди четвърт век аз втренчих поглед удивен.

 

Извиках: „Стой!“ И долових познат привичен тон във своя глас.

Войникът ми се подчини, като ония, младите мъже

от миналите дни, в чиято армия

един от маршируващите бях и аз,

 

запътен в неизвестността. Войникът спря на мен гледец.

„Един от тези съм, които преди двадесет и пет години

поеха преди вас; от тия, дето се не върнаха, един съм;

от върналите се един съм, но мъртвец.

 

Ний бяхме там, където днес отивате в дъжда, в калта,

и тъй се бихме, както ще се биете и вие

със тъмнината, отчаянието, смъртта.

И ние дадохме това, което ще дадете вие: умението си и кръвта.

 

Не беше обновен светът. Напразна жертвата ни бе.

В полята зрееше надежда, по улиците — гняв.

А миналото се завърна. И ние върнахме се пак

при вечната вражда в поля и цехове, под старото, безрадостно небе.

 

Враждуваха богати с бедни. Победата ни беше без цена.

Властта бе пак на тези, които със властта злоупотребяват,

а младостта остана да мете

огнищата на прегорялата война.

 

Едно разбрахме: славата не е за тези мъртъвци

с протритите и скъсаните дрехи.

Но има и герои, увенчани

със пищни, лаврови венци.

 

Но тяхната победа празна е. Измамени са техните мечти.

А ти, мой брат и дух, ако ти можеш да отидеш

със ясното съзнание, че няма там награда, че жертвата ти безполезна е —

честта си ще опазиш ти.

 

Щом без илюзии се сражава — човек с достойнство влиза в бой,

разбрал, че не войната преобразила би света!“

Усмихнах му се, а в отговор войникът козирува.

На фона на плета зелен, покрит с дантелен сняг, стоеше той.