Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (9) (политически трилър)

Девета глава

Козела беше вече свободен да действа. Добромир беше в безопасност; сега старият артист можеше да се заеме със спасението на отечеството.

Главният удар на „Ескадрона на смъртта“ и руския спецотряд, трябваше да е насочен към град Кърджали, „столицата“ на така наречената Родопска република.

Крайната цел бе: прогонване на сепаратисткото правителство извън пределите на България, унищожаването на военните отряди на Саладин, които всъщност бяха терористични формирования, извършващи неоправдани зверства и злодеяния на територията на една суверенна страна.

Козела се беше заклел да отмъсти на фанатиците за клането, което бяха устроили в храма „Свети Георги Победоносец“ в Кърджали и за нищо на света не би се отметнал от думата си.

За щастие, циганското лято бе в разгара си и придвижването на ескадронистите и спецназовците, ставаше безпрепятствено и бързо.

Но генерал Иван Милетиев не хранеше илюзии, че всичко ще мине гладко като по учебник.

Предстоеше им сериозна битка с терористите, които с политическа и религиозна пропаганда бяха привлекли част от местните мюсюлмани — помаци и турци.

Болшинството от родопчаните — християни и мохамедани — бяха запазили здравия си разум, продължавайки да си живеят мирно, без да ги засягат провокираните вражди.

С тях Козела и момчетата му нямаха работа, но онези разюздани убийци, които бяха пролели реки от невинна кръв, щяха да си платят с лихвите за престъпленията си.

Саладин и главорезите му осъзнаваха това, готвейки се за решителен сблъсък.

В сърцата им нямаше милост за гяурите, липсваше и всякакъв страх от Бога, защото те смятаха, че е „редно“ да се убива в името на Аллах и заради заблудата си, се бяха приготвили да загинат като „мъченици“ или да постигнат победа в името на правата вяра.

Лично, Козела предпочиташе да ги изпрати в преизподнята, където им беше мястото.

Но имаше и други сепаратисти, които дълбоко в сърцата си бяха наясно, че в случая не са прави и че не е трябвало да вършат вредителства.

Те противно на Саладин, се бояха от справедливото възмездие и изпитваха истински угризения заради безумието и предателството си.

Един от искрено разкаялите се бунтовници, беше самият премиер на Родопската република, бившият кмет на Кърджали — Хасан Юсеинов.

* * *

Вдясно от хотел „България“ се издигаше застрашителен стълб от черен дим. Чуваше се стрелба, а на площада пред общината дежуряха въоръжени мъже в камуфлажни облекла.

Сутринта имаше граждани, развяващи турски занамена, но от откакто бяха започнали престрелките, те се бяха разпръснали.

От време на време, Хасан Юсеинов получаваше телефонни съобщения за обстановката в града, но след началото на уличните боеве, връзката се бе прекъснала.

Очевидно отбраната се пропукваше и след това идваше ред на логичния крах.

Премиерът потрепери при мисълта за ужасния провал.

Всъщност вече беше сам; членовете на кабинета му не бяха дошли на работа и той нямаше никаква представа какво е станало с тях.

Какво ли пък можеше да им се случи, помисли си озлобено; бяха хукнали да спасяват задниците си; не бяха глупаци като него, да чакат съдбата си, като жертвен овен за байрям курбана!

Министър-председателят почувства, че краката му не го държат повече.

Стрелбата беше станала по-близка и отчетлива, и бойците на Саладин бяха зарязали поста си, за да посрещнат настъпващият враг.

Хасан Юсеинов предпочете да спусне щорите на прозореца.

Не можеше да понася стелещият се над града пушек. Беше убеден, че всеки момент врагът ще се материализира и ще нахлуе победоносно в общината.

По-добре да не е очевидец; беше му зле и го стягаше сърцето.

Никой не беше подпомогнал Родопската република: бяха я изоставили самичка на произвола на съдбата й.

Сценарият не беше проработил, както беше станало в Косово; нещо се беше объркало във веригата от събития.

Пък и никой не беше очаквал, че българите ще се окопитят толкова бързо и ще изпратят войска, въпреки че Саладин се кълнеше, че това били само бандити-патриоти, подкрепяни от малки руски части.

Щом Русия се намесваше, значи това беше краят на сепаратизма в България, сгърчи се при тая мисъл бившият кмет.

Защо ли му трябваше да се захваща с тази авантюра и с този убиец — Саладин?!?

Родопчани си живееха повече от век спокойно и мирно; защо бе необходимо да се разрушава мира между тях; да се преследват някакви налудничави въжделения за присъединяване към родината-майка, Турция?

Та нима не си живееха добре и без този имперски шовинизъм?

Разтърсен от ужас, Хасан Юсеинов издърпа чекмеджето на бюрото си.

Ръката му някак машинално напипа дръжката на пистолета в дъното му.

Престрелката в града ставаше все по-интензивна.

Звучаха мощните експлозии на гранати и реактивни ракети, изстрелвани от преносими установки.

Краят неумолимо наближаваше.

Възмездието — също.

За изкланите в православния храм „Свети Георги Победоносец“; за избитите по селата невинни селяни от ръката на фанатиците-ислямисти.

За предателството и метежа, потръгнали така „успешно“.

Премиерът дочу забързани крачки в коридора.

Идваха да го хванат, да го накажат за прегрешенията му и пролятата кръв на родопчани.

Грабна пистолета за приклада, налапа оксидираното му дуло.

После натисна с някакво неочаквано удовлетворение спусъка му…

На прага на вратата на кабинета му, секретарката изпищя при вида на изригналите мозък, косми и кости от темето му.

Телефоните отдавна не работеха, за това бе дошла, да му съобщи, че Саладин го очаква, да се изтеглят заедно от Кърджали, към спасителната турска граница.

* * *

Плътта придобиваше цвета на прясна охра, когато куршумите проникваха в нея.

Колко ли пъти през този ден, Козела и момчетата му бяха гледали смъртта в очите, и бяха участвали в кървавата й жътва.

Спецназовците действаха като добре смазана машина.

Носеха кодовото име алфа или бета; бяха истински професионалисти и бързо пречупиха съпротивата на противниците си.

Бойците на Саладин умираха един след друг; само с фанатизъм не ставаше; трябваха и бойни умения, но сравнени с руснаците, те просто бяха неопитни новобранци.

След няколко часа боеве, стигнаха до центъра на Кърджали и ожесточената канонада на оръжията стихна.

Ескадронистите бяха издигнали вече българското знаме над общината.

Метежът беше смазан.

Сепаратистите се оттегляха нестройно, поваляни от куршуми, гранати и ракети, които през цялото време се сипеха отвсякъде.

Старият артист поведе момчетата си в последна атака.

Фундаменталистите в маскировъчни дрехи и с мургави изопнати лица, се огънаха и побягнаха.

Най-после свободата изгря над Родопите.

В късния следобед, сраженията спряха и българското население най-сетне се изсипа на улиците, без да се опасява за живота си.

Руснаците в стегнат строй, замаршируваха на централния площад в Кърджали.

По ирония на съдбата, подполковникът, който ги командваше, се казваше Николай Столетов.

С блеснали от сълзи очи, гражданите хвърляха китки с цветя, развяваха възторжено национални трибагреници и най-накрая запрегръщаха братушките.

Козела развеселен, оправи разрошената си коса.

„Сигурно така е било и когато са посрещали руските освободители в оная далечна 1878 година!“, помисли си той; после без свян заизтрива сълзите си, потекли по бузите му.

Не, в този исторически момент, генерал Иван Милетиев, нямаше от какво да се срамува. Да се плаче за свободата на България не беше нито срамно, нито грешно — беше си голяма чест за всеки българин, обичащ родината си.

* * *

Архонта и Бъни бяха напуснали покрайнините на града. Пред тях беше само планинският хребет, обрасъл нагъсто с широколистна гора, пламтяща под слънчевите лъчи в ярки есенни багри.

И двамата искаха да заловят Саладин, за това бяха избързали толкова напред.

Екскортът на палача на Родопите, бе съставен от десетина бойци, повечето ранени и едва кретащи заради раните си.

Бързаха да се скрият в планинските дебри, за да избягат по-късно през турската граница.

Ексченгетата не се стреснаха от численото превъзходство на противниците си, бяха се оправяли в далеч по-сложни и смъртоносни ситуации от тази.

Архонта натисна спусъка, поваляйки един от терористите, изостанал най-отзад в ариергарда.

Бъни също простреля смъртоносно друг от метежниците, принуждавайки останалите да залегнат върху ложето от окапали листа.

Саладин нареди на бойците си, да заемат позиции срещу атакуващите ги противници.

Архонта и Бъни отговориха с още по-интензивна стрелба, убивайки още трима от сепаратистите.

На един от саладиновите бойци не му издържаха нервите и той побягна изплашен. Преди да стигне до спасителното прикритие на гората, лаещ автоматичен откос го повали мъртъв с разкъсано от куршумите тяло.

Измежду буковите дървета, наизлязоха около двайсетина бойци в камуфлажни униформи.

Бяха бунтовници и изглеждаха решени на всичко.

Хората на Саладин ги посрещнаха с възторжени викове. Не бяха очаквали подкрепление и сега получиха нови сили за битка.

— Лоша работа, брат — прошепна Архонта. — Откъде се взеха тия пичове?!?

Саладин призова лъвовете си на контраатака.

Архонта и Бъни се прикриха в една долчинка и стреляха от там.

Връхлитащите ислямисти падаха или мъртви, или ранени, но по-значителният им брой си каза думата. Притиснати в „траншеята“ си, обрасла с дебел мек мъх, двамата ескадронисти бяха ранени на няколко места и бързо губеха сили.

— Хайде, да им покажем на тези ебалници, какво можем!!! — каза Архонта на приятеля си със заешките зъби; после се изправи, стиснал в ръцете си по един пистолет. Бъни го последва, без колебание.

Бяха като шерифи срещу шайка бандити.

Сепаратистите се разгънаха ветрилообразно; бяха десеторно повече и жадни за кръвта им.

Ескадронистите забълваха огън.

Всеки изстрел беше на месо, но и те самите бяха улучвани от куршумите на опонентите си, и животът им си отиваше.

Архонта и Бъни залегнаха, презаредиха последните си муниции и въпреки раните си, чевръсто скочиха на крака.

Мишената им беше идентична и останалите им патрони бяха предназначени за нея.

Мерниците и на двамата сочеха Саладин, и двамата стреляха във фанатика, преди силният огън на сепаратистите да ги повали агонизиращи.

Ужасен от летящите към него куршуми, саудитецът се скри зад бойците си, но беше твърде късно да се предпази. Улучен в гърдите, се завъртя като еквилибрист около оста си, после тупна сред изсъхналите клонки и попарената шума, почти едновременно с берящите душа ескадронисти.

Побеснели от ярост, сепаратистите се нахвърлиха с ножове и щикове върху все още потреперващите тела на Архонта и Бъни; насякоха ги на късове, отрязаха им главите и ги набучиха на подострени колове.

След това се надвесиха над тялото на водача си.

Той отвори очи, изправи се тежко и с болезнена гримаса свали бронежилетката си. Три от куршумите се бяха забили там, където тя защитаваше сърцето му.

Саладин погледна злобно към окървавените глави, изпсува и нареди на бойците си да побързат с изтеглянето си към границата.

* * *

На първите лъчи на изгрева, побитите глави изглеждаха нереални.

Хората на Козела бяха събрали в две торби останките на Архонта и Бъни. Чакаха само заповедта на шефа си, да свалят и тези оцъклени, съсирени доказателства за бруталната човешка жестокост, набучени на коловете сред красивата природа на Родопите, вдъхновила някога Орфей за песните му.

Но старият артист мълчеше, без да откъсва очите си от страховитите глави, които до скоро бяха на едни от най-способните му хора.

Най-сетне нареди да съберат и последните останки на поруганите ескадронисти.

Беше насъбрал достатъчно злост в сърцето си, за да отмъсти на този закоравял убиец, Саладин.

„Ескадрона на смъртта“ се строи; обръгналите на какво ли не бандити, се бяха променили много през последните дни на изпитания и сражения.

„Не само американските престъпници могат да бъдат патриоти“, помисли си Козела, докато се вглеждаше в момчетата си, които не бяха го предали дори в най-трудните моменти.

— За почест! — извика с пресипнал глас. — Огън!

Ескадронистите вдигнаха оръжията си, изпразвайки патроните си в небето.

Когато приключиха, генерал Иван Милетиев ги изгледа твърдо.

— Искам с мен да дойдат само доброволци. Око за око, глава за глава… Така, както го поискаха те!

Всички пристъпиха напред; той им махна с ръка да го последват.

Това беше краят на Саладин, Козела беше убеден в това.