Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (7) (политически трилър)

Седма глава

Хасан Юсеинов, първият министър-председател на Родопската република и екскмет на Кърджали, беше свикал новоизбрания кабинет, за да обсъдят взривоопасната ситуация в района.

Централният съвет на ДПС, съставен от неизвестни партийнии функционери, също присъстваше в пълния си състав на заседанието.

Израженията на сепаратистите обаче бяха мрачни и загрижени. Миговете на възторг и ентусиазъм отдавна бяха отминали; беше дошъл реда на трезвата равносметка.

Интуицията им подсказваше, че занапред събитията нямаше да се развиват все така успешно, както се бяха развивали досега.

Едно беше да си винаги във властта, предвождан от хитрия като лисица Ахмед Диган, съвсем друго бе да ръководиш метеж, треперейки всяка минута за живота си.

Сокола беше мъртъв и сега трябваше да разчитат единствено на себе си, а водачите на ДПС не бяха свикнали на такава самостоятелност и свободата очевидно ги объркваше.

Имаше и още един фактор, който притесняваше не само лидерите на етническата партия, но и самият премиер.

Той се наричаше Саладин.

Хасан Юсеинов и съмишлениците му бяха все пак политици, докато този ужасяващ мъж, си беше чиста проба убиец. А това създаваше смут в собствените им редици; политиците се страхуваха да си изцапат ръцете с кръв, докато този опасен човек се стремеше именно към това.

Докато болшинството от депесарите бяха по-скоро светски настроени в религиозните си убеждения, Саладин беше ислямски фанатик. За него живота на гяурите не струваше и пукната пара.

Хасан Юсеинов беше силно обезпокоен от противоречието между политическото ръководство и военното крило в правителството.

Но какво можеше да направи в тази комплицирана ситуация, освен да се съобразява с кръвожадния си съюзник.

Навъсен, министър-председателят огледа колегите си, насядали около конферентната маса, покрита със зелено сукно.

— Чакам предложения — каза с фалшиво спокойствие. — Кърджали и целият родопски регион са крайно неспокойни. Какви мерки да предприемем, за да удържим под контрол нестабилното положение? Слушам ви, господа!

Членовете на кабинета не бързаха да се включат в дискусията. Беше им ясно, че без конфронтация с българите няма да се мине. Но никой не желаеше пръв да призове към кръвопролитие. Бунтовниците разчитаха на подкрепа от страна на република Турция, но тя кой знае защо се бавеше.

Може би моментът не беше подходящ; може би родината-майка се страхуваше от втори Кипър; може би турското правителство се опасяваше от военна намеса на НАТО или на стария си враг — Русия. Кюрдите също немирясвяха, което беше тежък вътрешнополитически проблем и може би югоизточната съседка изпитваше затруднения в тази насока.

Сепаратистите можеха да се губят в догадки колкото си искат; едно им беше ясно обаче, че в момента бяха изоставени сами в тази авантюра.

Премиерът виждаше, че сподвижниците му се колебаят и прекрасно разбираше защо.

Не ги кореше; самият той беше миролюбив човек. Но как да постъпеше в тази нажежена до бяло обстановка?!?

Най-сетне един глас наруши нагнетената тишина.

Всички си отдъхнаха облекчено, тъй като тайно се бяха надявали Саладин пръв да заговори.

— Всяка власт се крепи на репресивния си апарат — започна самоуверено той. — В случая терорът е просто неизбежен! Гяурите трябва да разберат кой ги управлява сега! Който още не е осъзнал положението, да се сърди на себе си! Нека им демонстрираме силата си, ако не искаме да загубим свещената си борба!

Фанатикът драматично млъкна, пронизвайки ги с блестящите си очи.

— Оставете на мен и хората ми да решим този проблем. Обещавам ви, че българите скоро ще узнаят кой командва в Родопите!

Той се изправи отривисто, напускайки с енергична походка съвещанието.

Членовете на кабинета бяха сигурни, че до утре много майки щяха да пропищят от главорезите му, но нямаха друг избор.

И тази им безпомощност ги ужасяваше.

* * *

Марина изключи от скръб, когато узна за изчезването на Добромир.

Козела вложи цялото си красноречие, за да я убеди, че най-вероятно той е жив — крият го някъде като коз срещу него, старият бандит.

Спести й истината, че синът й може да стане и жертвен агнец в сложната игра между добрите и лошите.

Спомни си за собствените си деца, Иван и Асен, и за гибелта им; нима вината му не му избождаше очите; нима самият той не беше първопричината за смъртта им?!

С горчивина си помисли, че е орисан да сее само смърт около себе си. Хората рядко оцеляваха в компанията му, дори и тези, на които държеше особено и се опитваше да ги спаси.

Остави разстроената Марина във вилата им в Девин и отпраши с бавареца си към квартирата на „Ескадрона на смъртта“.

Лесничейската хижа в боровата гора му беше като втори дом и там сред тези опасни муцуни — ескадронистите — се чувстваше сигурен, като сред най-близки приятели.

— Как са руснаците? — попита ексченгето, по прякор Архонта, докато си наливаше водка във водна чаша. Обърна я на един дъх, преди да чуе отговора.

— Траят си по бараките — отвърна му онзи. — Командирът им е въвел нещо като сух режим. Странно, но братушките са трезви като кукуряк.

— Така и трябва да бъде. Не ни трябват пияни. Има ли новини?

Архонта знаеше за какво го питат, но вести за изчезналия журналист нямаше; въпреки че Бъни и няколко от ескадронистите слухтяха денонощно, за да изровят някаква информация за него.

Козела изпи още една чаша на екс, после разкърши схванатите си рамене.

В лесничейството, където бе базата им, въздухът бе пропит с омайната миризма на борови и елхови иглички.

„Само да имаше мир в България! Какъв пикник можеше да си спретнем тук!“, помисли си носталгично старият артист.

Не му остана време за миньорни настроения, защото в „щаба“ му — дървена къщурка, сглобена от окастрени трупи — влетя развълнуваният Бъни.

— Лоша работа! — избоботи и по пребледнялото му лице, Козела се досети, че няма да му е никак лесно да погледне в очите доктор Маринова. — Саладин се е активизирал! — продължи мъжът със заешките зъби. — Устроил е клане на българите в Кърджали! Реки от кръв са рукнали; неописуема жестокост! Поне така го описват хората. От Родопите са тръгнали хиляди бежанци! Какво ще правим, господин генерал?

Старият артист го изгледа съсредоточено; значи сведенията не се отнасяха за Добромир, но отново бяха за смърт и злочестие.

— И още нещо — додаде Бъни с наведена глава. — Онзи мръсник, Саладин, ти изпраща съобщение…

— Какво???

— Иска да му се предадеш, иначе щял да ти поднесе на тепсия отрязаната глава на Добромир!

* * *

Мит ли е Баташкото клане?

Козела беше запознат с тази нагла „академична“ провокация, опитваща се да отрече драмата, разиграла се през Априлското въстание в Батак и този факт го беше омерзил.

Но това, което бе станало само преди един ден, в църквата „Свети Георги Победоносец“, в Кърджали, нямаше как да се омаловажи или прикрие.

Събитието беше прекалено кърваво, скорошно и противоестествено на човешкия морал! Невъзможно беше да се постави под съмнение, дори от най-върлите поддръжници на глобализма.

Извергите на Саладин бяха клали, разстрелвали и убивали, скупчилите се българи в православния храм, досущ като добичета в скотобойна. По-късно, старият артист видя с очите си белезите от тази холокоста. Нищо не бе в състояние да изтрие кървавите петна от обителта, следите от разплискания мозък на жените, децата и мъжете; белезникавите костици от пробитите им черепи, набили се завинаги в пода и в трите кораба на църквата.

За такова злодеяние нямаше прошка, давност или оправдание!

В този страшен ден, генерал Иван Милетиев се закле да сложи край на безумията в Родопите.

Майната им на правозащитните организации, на ебалниците-глобалисти, на бездушните бюрократи от Брюксел и на „миротворците“ от Вашингтон!

Избиваха народа му, така както са го правили агарянците през петте века на робство.

Политиците можеха да си играят на демократи, да си приказват високопарно за етническия модел в България, за прословутата толерантност на българите, но ето до какво бе довело всичко това: до втори Батак, до стотици жертви, които бяха „виновни“ само за това, че се бяха родили във времена на пладнешки грабежи и национални предателства.

Лицето на Козела бе като посмъртна маска, ужасяващо и отблъскващо за гледане. Ескадронистите бяха научили за потресаващото насилие и бяха наобиколили генерала си.

— Мамицата им рязана!!! — ревна с пламнал поглед той. — Вдигнете „Ескадрона“! Размърдайте задниците на руснаците! Няма да има повече милосърдие и търпение към убийците! Този път ще им покажем къде зимуват раците!!!

Но преди да въздаде мъст, трябваше да уреди дълга си.

Към Марина. Към една изстрадала майка.

Трябваше да върне сина й от ада.

* * *

Не помнеше как е попаднал в тази бедно обзаведена стая, която всъщност беше негов затвор.

Спомняше си мистериозният си нападател. След това телефонния разговор с чичо Иван, но по-късно всичко му се губеше в мъгла.

Спомените му бяха твърде неясни и ефимерни: в тях смътно фигурираше пътуването с лек автомобил или по-скоро усещането за това.

Очевидно го бяха преместили от едно място на друго, защото изведнъж се беше озовал в тази непозната обстановка.

Тя по нищо не приличаше на софийската му квартира.

Мястото беше зловещо и мизерно; с една дума — потискаща килия.

Първата му среща бе с един здравеняк в камуфлажна униформа; първото му общуване — юмручен удар в областта на слънчевия сплит, когато реши да попита какво по дяволите търси тук.

Този урок го направи по-предпазлив с бруталните му пазачи.

Два дни по-късно го посети мургав мъж, който изглежда командваше бандитите.

Добромир се досети, че е от Близкия Изток; стана ясно, че арабинът се интересува единствено от генерал Иван Милетиев, известен още като Козела.

Чужденецът си тръгна, без да обели дума за понататъшната му съдба, но журналистът се беше досетил, че от неговата воля зависи живота му.

С горчивина разбра, че е напълно безпомощен. Беше станал заложник в една смъртоносна игра и не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще оцелее.

Очакването му продължи, докато един ден затворническото му ежедневие, не бе нарушено по най-неочакван начин.

Непознатият, нарушил режима му, не беше от мургавите. Приличаше по-скоро на европеец; говореше български и въпреки това, Добромир реши, че и той е чужденец. Не можа обаче да определи националността му.

Арабинът, който разпитваше за Козела, не се появи повече; всичко бе оставено в ръцете на този странен гост, очевидно ползващ се с доверието на похитителите му.

Следващата стъпка също беше сюрприз: охраната го изведе; качи го в някаква бронирана лимузина. Установи го по двете пукнатини от куршуми на предното стъкло, точно там, където седеше водачът.

Непознатият се настани до него; потеглиха в компанията на шофьора и един от бодигардовете.

Бяха надянали белезници на китките му; не му дадоха обяснения, но и той не пожела.

След трийсет минути бяха в едно село.

Прекосиха го, свиха по прашното шосе и стигнаха до къща, която бе почти сред къра, но не изглеждаше изоставена.

Непознатият разкопча гривните на Добромир, правейки му знак да го последва.

Влязоха в селската къща и придружителят му му отвори вратата на една от стаите. След това се врътна на пети, напускайки го, без да продума.

Добромир прекрачи вътре, замръзвайки от изненада на прага.

— Чичо Иване!!!

Козела се втурна към него, разтърсвайки го развълнувано за раменете. Загрижено го огледа от главата до петите.

— Добре съм — промълви трогнат от вниманието му младият мъж. — Нищо ми няма, слава Богу…

Генералът не му отговори; надникна през прозореца и лицето му се вкочани от почуда.

Колата, с която бяха довели Добромир, вече бе отпрашила с мръсна газ по пътя към селото.

Дворът беше пуст.

Къщата, ако не се брояха те двамата, разбира се, също.

Изведнъж Козела проумя.

— Бързо!!! — изкрещя, грубо хващайки доведеният си син за ръкава.

Набута го в съседната стая; на дъсчения под ясно се очертаваше капак с ръждясала метална халка.

Козела го вдигна с нечовешко усилие; двамата скочиха в открилото се мазе, захлопвайки тежкият капак след себе си.

Взривът беше толкова мощен, че Добромир си помисли, че умира.

Но не умря — оцеля.

Само ушите му пищяха, а главата му запулсира от болка.

Но когато с Козела изпълзяха през една тясна амбразура в темелите на мазето, развалините на къщата все още горяха.

Синът на Марина се огледа объркано.

— Някой се опита да ни ликвидира — и двамата! — прегракнало каза Козела. — Мамицата им ебалници, веднъж поне да спазваха обещанията си!

Но дълбоко в душата си, той разбираше.

Някой му бе вдигнал мерника.

Неизвестен досега играч, силно мотивиран да го убие.

* * *

Марина не можеше да се нарадва на сина си.

Приготви му вана с гореща вода, завтече се в кухнята да му сготви любимото ястие.

На цялата тая празнична суетня, Козела отвърна с мъжествена сдържаност. Всъщност изтощението си беше казало думата.

Той се оттегли замислен с любимата си водка в ъгъла на хола.

Някой му мътеше водата. Кроеше му шапка, както се казва.

Саладин нямаше как да знае, че е оживял в онзи двубой между тях двамата, край Девин.

Някой беше изпратил старото куче Заздов по следите му. Отначало, Козела беше решил, че това са бившите му колеги от ДС, но последвалите събития, му нашепваха друго.

Андрей Заздов беше продал Добромир на неизвестен играч, който старият бандит кръсти „господин Х“.

И този непознат беше довел журналистът на мястото на размяната, която уж бе поискана от Саладин.

Този Х бе твърде жесток и коварен тип, защото им беше устроил вълчи капан.

Целта му беше да ги убие, а не да хване Козела.

Емоционална постъпка. Не беше работа на професионалист; намирисваше повече на вендета.

Може би някоя от жертвите му беше оцеляла и сега търсеше отмъщение? Дявол знае дали беше така!

Генерал Иван Милетиев дори не усети кога бяха приготвили вечерята.

Беше много притеснен.

Но не за себе си, разбира се.

Който и да беше зловещият господин Х, той нямаше да му позволи да организира повече вълчи капани за близките му.

Никога!