Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (5) (политически трилър)

Пета глава

Саладин усещаше, че губи инициативата, за това събра катилите си на военен съвет.

— Войни на аллаха! — Вдигна театрално ръце над главата си. — Сега в тая варварска страна се решава победата на исляма над неверниците и техния антихрист в Белия дом! Пролятата кръв на гяурите в България ще е крачка към окончателния ни триумф! За това прогонете всякаква милост от сърцата си и изпълнете свещения си дълг на бойци на великия пророк Мохамед! Аллах да слави името му! Смърт на гяурите!

Пропусна, разбира се, да спомене, че тъкмо един от хората на дявола Буш им помага активно в борбата им за световно господство, но тези фанатици не бяха чували дори за Джефри Морт, така че пристъпи директно към изложението на плана си.

Замисълът му наистина беше зловещ и изискваше пълна мобилизация на силите на лъвовете му, както и на него самия.

Когато най-после свърши с разбора на операцията, със задоволство видя, че лицата на хората му, греят от ентусиазъм да отидат на смърт заедно с него.

— Утре неверниците ще усетят силата на гнева ви! Бъдете безпощадни с тях! — приключи тържествено речта си Саладин, впивайки поглед в разтворената географска карта пред себе си.

Блесналите му очи не можеха да се откъснат от името на набелязания град — Девин.

* * *

Сестра Илиева се справяше с усилие с нощните дежурства. Възрастта й беше напреднала, а безсъниците в АГ-отделението в девинската болница изтощаваха силите й. Но опитната акушерка беше свикнала; както се казваше, знаеше и две, и двеста.

Това дежурство бе от спокойните. Не бяха приемали нови родилки; бебетата спяха тихи в яслите, също като истински херувимчета.

— Севда! — провикна се дежурният лекар Стефан Парашкевов. — Направи по едно кафе, че ми се додряма!

Докторът нямаше още четиридесет години; беше строен, с чаровни жизнерадостни очи, които омайваха пациентките му.

Севда Илиева постави джезвето на котлончето и извади заченатото пакетче „Нова Бразилия“ от шкафчето си.

Но и така не можа да дочака водата да кипне, защото някой настоятелно позвъни на входната врата.

Акушерката се втурна да посрещне среднощния гост. Беше малко странно, тъй като обикновено викаха по телефона линейка, ако някоя от родилките започнеше да ражда. Или просто ги предупреждаваха, че ще я докарат с личен превоз. Но, разбира се, имаше различни случаи.

— Момент! — извика сестрата, отключвайки зле боядисаната врата, която бе видяла и по-добри дни.

Това бе и последното й съзнателно действие.

В лицето й се стовари полиран приклад на автомат; черепът й изпращя лошо. Тя се свлече полумъртва на почистения балатум и не можа да зърне как двайсетина мъже, облечени в камуфлажни униформи, нахлуха бързо в родилното.

Не видя и как докторът с опулени от ужас очи бе повален от същите въоръжени нападатели.

И по-добре беше, че е в комоцио, защото сърцето й едва ли щеше да понесе последвалите събития.

* * *

Саладин разпредели снайперистите на позиции.

— Ако някой се доближи, убийте го на място! — каза им той. А на сапьорите поясни: — Не пестете тротила — при взрив да останат само темелите на сградата!

Останалите бойци подреди така, че да подсигури напълно периметъра.

След десетина минути, като направи оглед на дислокацията, примлясна доволно с уста.

Сега и с артилерия да ги обстрелваха, не можеха да ги изкарат оттук.

Държаха всички козове в ръцете си.

Пък и едва ли неверниците щяха да атакуват родилното, излагайки бебетата и родилките на опасност.

Саладин се надвеси над проснатото тяло на акушерката. Лицето й беше размазано, дишането й едва се забелязваше.

„Дали да не я довърша!“, поколеба се терористът.

По-добре беше да не си хаби патроните и бездруго, всичко щеше да хвръкне във въздуха след експлозията.

Какво му трябваше да се тревожи за смъртта на една гяурка.

* * *

Козела подскочи като ужилен, когато доктор Маринова му се обади по телефона.

— Сигурна ли си за информацията си? — попита я той.

— Как да не съм?! Тия изроди са окупирали родилното!

Генералът не започна да я утешава, просто я заразпитва какво предприема девинската полиция в момента.

— Пълно е с коли. Пристигнаха и военни подразделения… — изреди тя. — Нали ги знаеш какви са нашите, Ваньо, суетят се! Бедата винаги ги изненадва…

— Ясно! — Той преустанови връзката и усилено се замисли какво да предприеме понататък.

Планът му се оформи светкавично в главата му.

Набра по GSM-ма „Ескадрона на смъртта“ и нареди да му изпратят веднага две от момчетата, бивши полицаичета, но великолепни стрелци.

След двайсет минути Архонта и Бъни бяха налице, изпънати като струни; готови мигновено да скочат в огъня заради него.

Архонта беше висок и слаб, но същевременно пъргав като гепард.

Бъни беше по-нисък; прякорът му идваше от заешките му зъби.

И двамата бяха перфектни убийци, ефикасни колкото цял батальон автоматчици.

А в трио с Козела щяха да видят сметката на оная тарапана от бандити.

Старият артист им изложи сбито замисъла си и те само кимнаха, че са наясно.

„Спукана им е работата на онези педали!“, изпълнен със злост си помисли Козела, докато прибавяше към резервния си пълнител още два. Взе пистолета си и го тикна в кожения кобур.

Знаеше, че от там може да го измъкне гладко, когато започнеше да убива.

* * *

Бръснатата глава на бандита се закова в центъра на мерника. Козела висеше като Спайдермен от един вентилационен отвор на тавана и почти спря да диша, за да се съсредоточи върху изстрела.

Пук — изкашля се пистолетът със заглушител — и в тила на боеца избликна ален гейзер.

Козела не се помая да чака тялото да тупне на балатума, а чевръсто се приземи долу.

Архонта и Бъни правеха същото в други точки на родилното отделение.

Старият артист се завъртя около себе си и както си беше на коляно, стреля два пъти.

Двойката терористи сякаш се подхлъзнаха; после се пльоснаха атрактивно на пода.

Архонта и Бъни усвояваха систематично квотата си от ликвидирани убийци в други кътчета на сградата.

Козела пристъпи предпазливо към кабинета на гинеколога, внимателно открехвайки вратата.

Лекарят клечеше, закопчан за радиатора на парното с белезници, а един превъзбуден от подозрителните шумове похитител, го пазеше.

— Мархаба, аркадаш! — подвикна му Козела, пръсвайки мозъка му с един куршум.

Генералът проникна вътре, надвесвайки се над ужасения доктор Парашкевов.

— Спокойно! Всичко е окей!

По страха в очите му разбра обаче, че не е така.

Отскочи встрани, без да се опитва да разгадае фобиите на лекарят.

Откос от автомат, преряза гинеколога на две. Той се сгърчи с изсипани навън черва.

Козела, вече тет-а-тет с опонента си, изпразни целият си пълнител в гръдта му.

Убиецът излетя като изстрелян от катапулт в коридора.

Стрелбата в отделението накара младенците да заплачат с пълни сили. Какъв ли беше потреса на майките им в момента?

Пукотевицата от престрелката нарасна осезателно и в останалите крила на родилното.

Това послужи като знак за спецченгетата и военните да атакуват.

Старият килър се втурна в коридора и видя Саладин, който държеше някаква джаджа в ръката си.

„Мама му стара, детонаторът!“

Козела беше заредил в пистолета нови патрони — стреля мигновено.

Беше абсолютно уверен, че си има работа със Сладин; нямаше как да сбърка мръсника; ликът му се беше запечатал дълбоко в паметта му. Терористът побягна, притискайки ранената си китка.

Преди да напусне отделението, мимоходом застреля акушерката, която все още лежеше отпусната в безсъзнание.

Вбесен от бруталността му, Козела го подгони.

„Този път ще направя така, че да гушнеш китката наистина, за да не убиваш повече никого!“, кипеше от ярост генералът, докато преследваше фанатика по петите.

* * *

Саладин направи пътем две неща: махна камуфлажната униформа от гърба си и я замени с бяла санитарна престилка.

Щурмът на обединените сили на полицията и военните имаше хаотичен характер, за това с лекота ги заблуди, че е един от медицинския персонал.

Терористът се възползва от късмета си и счупи стъклото на първата паркирана кола, която беше достатъчно далече от родилния дом.

После съедини разноцветните кабели, запалвайки мотора й; в момента, в който отпраши по улицата, видя как Козела се мята в беемвето си.

Фанатикът изруга.

Разбира се, че го беше познал, дори се бе надявал да се срещнат в Девин, за да си разчистят сметките окончателно. Но сега трябваше да се оттегли, за да се завърне някой ден и да си отмъсти на неверниците.

Ранената китка го болеше досадно, но Саладин съжаляваше само, че не бе успял да задейства адската машина, заложена в отделението. Воплите и стенанията на умиращите щяха да бъдат прекрасна музика за ушите му, а „подвигът“ му щеше да му осигури място в рая.

Тази година есента беше топла; слънцето прежуляше право в очите му, докато шофираше към околовръстното шосе.

Козела не изоставаше с мощното си БМВ; дистанцията помежду им се стопяваше бързо.

„Трябва да напусна града!“, мислеше си трескаво бандитът и успя да го стори, тъкмо когато баварецът го удари в бронята.

Саладин отби по един черен път, изскочи от колата и се затича към дъбовата гора на възвишението.

— Стой, мамка ти! — изкрещя зад гърба му Козела.

Бяха стигнали задъхани до дъбовете, замръзвайки един срещу друг като каубои, всеки хванал оръжието си.

И двамата излъчваха невероятна враждебност.

Някаква животинка помръдна в златисто-жълтата дъбрава и им послужи като сигнал да си извадят ютиите.

След това натиснаха спусъците си почти едновременно и Козела учуден до немай и къде, се търкулна назад по склона.

Не успя да стигне до равното; съзнанието му отказа и потъна в абсолютен мрак.

Толкова черен, че нямаше капка съмнение, че е мъртъв.

* * *

Баба Мария и дядо Реджеб живееха в малка къщурка, кацнала на едно каменисто бърдо.

Като по-млади бяха отглеждали тютюн по склоновете на планината, а като остаряха се задоволиха само с няколко овце и кози.

Дядото ги отвеждаше денем на паша, а привечер, когато небето пламнеше в аленото зарево на залеза, ги прибираше в кошарата.

Тези подробности Козела научи по-късно.

На връщане от пасището, старецът намери окървавеното тяло на стария артист.

В началото реши, че е мъртъв, но след това установи, че се долавя пулс и побърза да превърже ранения непознат.

Генералът се свести чак в постелята.

Отначало не можа да се ориентира в обстановката, после се сети за дуела си със Саладин и изпсува злобно.

Все пак бронежилетката си беше свършила работата; иначе раната му можеше да се окаже фатална.

Терористът беше стрелял с мощен пистолет, но въпреки това не беше успял да го убие, макар че беше помислил, че точно това е направил.

— Благодаря ви, дядо Реджеб, че ми спасихте живота! — прошепна дрезгаво Козела.

Старецът му подаде чаша с горчива отвара и промърмори:

— Преди години бях фелдшер, господине… Половин доктор съм, пък и куршумът не беше заседнал в тялото ви, в противен случай отдавна да сте мъртъв.

Баба Мария беше на двора; чуваше се как вика пилците, за да ги нахрани.

Козела се изправи с тихо простенване; повръщаше му се, но не можеше да остане повече тук; хората му сигурно го търсеха под дърво и камък, а Марина беше подлудяла от тревога.

Докато се обличаше, погледна към безмълвния Реджеб с избелялата капа на главата.

— Не се ли страхувате самички в планината? Времената са смутни и изглежда ще стават още по-неспокойни.

Дядото извади една смачкана цигара от елечето си и я запали.

— От какво да се боим? Ние сме обикновени селяни и винаги сме живели задружно. Българи, турци, помаци, цигани… Никой никого не мрази; няма за какво да си отмъщаваме или да делим нещо. За това няма и защо да се страхуваме.

Той помълча, издишвайки тютюневия дим.

— Съпругата ми е друговерка. Вече половин век живеем заедно — никога не сме се карали! Не, господине, ние не ненавиждаме никого! Тези, които искат да променят света, те мразят най-много. Ние винаги намираме общ език помежду си, няма сила, която да ни противопостави.

Козела нищо не каза.

Във вътрешния джоб на сакото си напипа портфейла си.

Винаги носеше пари в себе си, ако му потрябваха за екстрени случаи. Незабелязано тикна дебелата пачка банкноти под завивките и си излезе.

Взе си сбогом с баба Мария; после пое надолу към шосето за Девин.

Кой знае защо денят му се стори по-чист и по-светъл, а душата му по-сгрята от друг път.

Може би споменът за двамата старци беше причината за това.