Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (6) (политически трилър)

Шеста глава

Народното негодувание достигна кулминацията си, когато гръмна новината, че сепаратистите са се опитали да взривят родилното отделение в многопрофилната болница в Девин.

Тълпите този път превзеха Народното събрание, напълно оправдавайки девиза му: „съединеното, прави силата“. Разбеснелите се демонстранти повилняха из празните кулоари; изпотришаха каквото имаше за трошене и се отправиха към „Дондуков“ 1.

Правителството, естествено, отдавна се беше измело от зданието на Министерски съвет.

Държавата бе зарязана на произвола на съдбата, а членовете на кабинета се бяха изпокрили в миши дупки.

Някои, като президентът Георги Първанов, се бяха изнесли в чужбина; други, като царят, се бяха спотаили в резиденциите си, изчаквайки по-добри времена.

Все пак протестиращите докопаха една непопулярна министърка, призоваваща доскоро пенсионерите да си продават жилищата, за да изкарат старините си „по-достойно“.

Дамата беше бита, ритана и скубана, и само по една щастлива случайност, не бе линчувана.

Министърът на МВР се беше укрил в родния си град и пиян като скот гледаше по телевизията погромите в София, и другите по-големи градове.

Армията не излезе от казармите; тя и без това беше символична, колкото за една окупирана страна.

Бойко Борисов остана безучастен към събитията и сам се превърна в „бала за смет“, която бе изхвърлена на политическото бунище.

Волен Сидеров не посмя да оглави всенародното недоволство; остана си с плановете си за парламентарните избори.

Столетницата благоразумно беше преминала в „нелегалност“, както преди 9-ти септември.

Политическата класа и произлизащата от нея олигархия предадоха изцяло народа си.

Представителите на ъндърграунда си пасуваха, защото се интересуваха единствено от печеленето на пари; за тях спасяването на отечеството беше лишено от всякакъв смисъл понятие.

След няколко дни на граждански вълнения, разумът надделя и негативните емоции се уталожиха.

Беше създадено експертно правителство, чиято единствена цел бе оцеляването на българската държава.

За нови избори бе рано да се дискутира, но те щяха да се проведат веднага щом страната излезеше от небивалата криза.

Най-после бяха издигнати управляващи от лоното на нацията, които бяха загрижени за просперитета и благоденствието й.

За Козела това беше и чудесно, и опасно.

Последвалите събития, оправдаха напълно опасенията му.

* * *

Андрей Заздов беше от старата генерация. Беше се оформил като агент под крилото на вездесъщата ДС. Лично познаваше бъдещия генерал Иван Милетиев от ранните му години и не се заблуждаваше, че сблъсъкът помежду им ще мине без неприятности.

Официално Заздов беше в оставка отдавна. В зората на демокрацията влиятелни другари му бяха връчили крупна сума във валута, която той беше оползотворил с таланта на роден бизнесмен и за разлика от много други новобогаташи, се беше справил със задачата си великолепно и бизнесът му преуспяваше, въпреки всичките капани, заложени от държавата-мащеха.

Е, имаше и колеги от ведомството, които се опитаха да хитруват; имената им периодично се появяваха в полицейските сводки и по новинарските емисии под формата на вести за показни убийства и разстрели, които така и си оставаха неразкрити от полицията.

Въпреки предприемаческата си дейност, Заздов никога не беше спирал да работи за службите.

Прекалено способен беше, за да го зачеркнат от бележниците си старите му началници.

Беше абсолютен професионалист. Убиваше бързо, без да създава излишни неприятности нито на жертвите си, нито на шефовете си. Въпреки възрастта си, беше ефективен и опасен като кобра. Накратко, беше кадър от старата школа, каквито сега рядко се срещат.

Всъщност в страната бяха останали само двама: той и Козела. Последният беше преминал на страната на организираната престъпност, за това Заздов почувства лек сърдечен трепет, когато получи нареждането: „Ликвидирайте Козела, незабавно!“

„Как се убива човек, превърнал се приживе в мит?!?“ — помисли си с горчивина опитният разведчик. — „Та нима един ден и с мене ще се отнесат по същия безцеремонен начин?!?“

Заздов съобщи на жена си, че трябва да замине в неотложна командировка, целунна внуците си по розовите бузки; взе пистолета си от тайника и излезе на лов за Козела.

Всъщност това беше най-несигурната хайка в живота му, за чийто успешен край нямаше никакви гаранции.

* * *

Добромир Маринов се прибра в квартирата си скапан от изтощение.

Не така си беше представял кариерата си в столицата. Оказа се, че в журналистическата работа няма нищо артистично; бягането и бъхтенето бе обикновено всекидневие, изцеждащо силите на репортера.

Той беше наел жилище в партера на една стара кооперация на улица „Горски пътник“ № 17. Наемът беше приемлив; битовите условия — доста прилични.

Не беше ял от обяд, но умората беше толкова силна, че предпочете да се тръшне направо с дрехите в леглото.

Днес беше обиколил половин София и му беше останал хъс единствено да си изуе обувките.

Веднага щеше да изпадне в безпаметен сън, ако нещо студено не беше го погъделичкало по слепоочието.

Помисли си, че е опрял главата си в металната табла на кревата, но като погледна вдясно, бързо установи, че бърка. Гъделичкаше го дулото на пистолет, а стопанинът му — благовиден чичко с бели мустаци — му просъска в ухото съвсем некултурно:

— Вдигни си д-то! Набери номера на пастрока си и после ми го дай да разговаряме! Ясен ли съм, млади човече?

Добромир сковано изпълни исканията му.

Отдавна му беше ясно, че около Козела гравитира оная с косата, така че нямаше смисъл да се чуди.

Когато чу гласа на чичо Иван, подаде слушалката на въоръжения тип.

— Здравей, Козел! — заяви бодро Андрей Заздов. — Явно не си шокиран. В нашия занаят смъртта не е сюрприз, но ако не искаш да грабне и втория син на Марина, ела възможно най-бързо при нас! И без номера, колега! Нали не искаш първия куршум да бъде в главата на младия мъж?

Козела се съгласи хладнокръвно и затвори.

Марина го погледна разтревожено; майчиното й сърце като чувствителен локатор бе отбелязало нещо нередно.

— Обади ми се един познат — усмихна й се той. — Нищо особено, мила…

По очите й разбра, че не му вярва; само преди два дена се беше прибрал в къщи ранен. Слава Богу, че бе само драскотина, но тя го беше чакала да се върне през цялото време, изтръпнала от страх.

— Лъжеш ме, Иване! — промърмори вяло. — Помъчи се, моля те, да оцелееш. Имам нужда от тебе, скъпи, жив и здрав, защото те обичам!

* * *

Минаваше полунощ.

Стаята вонеше силно на страх; в реда на нещата беше, като се имаха предвид обстоятелствата.

Козела разпери ветрилообразно ръцете си, за да покаже на противника си, че не е въоръжен; сетне пристъпи вътре.

— Аз изпълних моята част от сделката. Сега може ли да поговорим?

Въпросът беше произнесен леко пресипнало, но и това беше разбираемо — беше карал с пълна газ от Девин до София и умората си казваше думата.

В ъгъла, до леглото, светеше лампион; леглото обаче беше празно, дневната — също.

Беше намерил входната врата незаключена; така че безпроблемно бе влязъл в едностайното жилище. Интересно, защо бе цялата тая криеница, след като целта беше да го хванат?

Най-сетне долови движение и на прага на кухнята се появи мустакат мъж. Доста приветлив на външен вид.

— Здравей, Заздов — каза Козела. — Доживяхме да се видим, брат.

— Съжалявам, че поводът е толкова… гаден.

— Какво пък, няма нищо по-естествено от смъртта! — засмя се старият артист. — Няма защо да се обвиняваш, колега.

— Не го желая, но трябва да те убия, Козел!

— Заповедта си е заповед! — сви рамене килърът. — Но нека да го направим по цивилизования начин… Първо освободи заложника!

Заздов го изгледа съсредоточено, отвръщайки му троснато:

— Да не си подлудял?! Та аз вече го очистих! Трябва да се спазват правилата на играта, генерале…

„Без следи!“

Разбира се, че един убиец нямаше да остави оцелели свидетели след себе си.

Козела бързо излезе от вцеплението, което го беше връхлетяло.

— Значи и ти си мъртъв, лешояд такъв!

Пистолетът се озова незнайно как в десницата му, изпуквайки тихичко.

Заздов беше отличен стрелец, но не можеше да се мери с легендарния убиец; все пак реагира някак си.

Метна се към прозореца, претърколи се веднъж, преди да се изправи тежко в задното дворче, отръсквайки от себе си натрошените стъкла; след това се отдалечи с несигурна походка в мрака; белият му дроб беше перфориран от куршума на Козела.

Старият артист знаеше, че го е улучил смъртоносно и не се втурна да го гони в нощта.

Заздов стигна, олюлявайки се до редицата с казани за смет.

Една котка измяука недоволно при появата му, изоставяйки „трапезата“ си.

Раненият мъж се облегна на аламуниевите контейнери.

Миризмата на гнило го удари в носа, но на него му беше безразлично.

„Няма да видя повече внуците си“, помисли си с тъга и се вторачи в бакърената луна, която бе изгряла на небосвода. Преди да издъхне, прокле службата си на агент. Беше служил с кучешка преданост и смъртта му най-накрая беше кучешка.

* * *

Козела, обзет от тревога, влезе в кухнята.

Беше се заклел след убийството на Златан, да пази Добромир, но ето че не беше го опазил!

Помещението беше празно.

Старият артист претърси набързо целия апартамент. Не откри никого.

„Мамка му!“ — изруга глухо. — „Къде, по дяволите, са дянали момчето?!?“

Имаше два варианта: или отдавна го бяха захвърлили в гърлото на някоя пещеря, или по-лошото — бе продаден на враговете му. А те бяха многобройни. И всичките до един — безмилостни!

* * *

През прозореца се виждаха кремълските бойници, но генералът не се интересуваше от исторически забележителности.

Разхлаби възела на вратовръзката си, обръщайки навъсеното си лице към подчинения си майор.

— Значи ще каца, казвате. А ние готови ли сме за посрещането му, Валентин Несторович?

— Козела не е обикновен турист, другарю генерал.

Генерал Игнат Сомов от ФСБ кимна с прошарената си глава. Какво ли не беше минало през нея, та един Козел ли!

— Все пак е колега — избоботи замислено той. — Настоява да се срещнем. Макар че с такъв международен аферист ситуацията никога не е ясна!

— Какво ще наредите, другарю генерал?

Сомов обърна гръб на древната крепост; чекистите може и да носеха в гърдите си горещи сърца, но умовете им винаги са били практични; така че презастраховката никога не бе излишна.

— Устройте му посрещане! — изхъмка под мустак. — Вие сте опитен, няма да ви уча. Узнайте какви са намеренията му, с каква информация разполага и дали може да я използваме. Генерал Милетиев не е случайна птица, не вярвам да е прелетял хиляди километри, само за да си пийне руска водка у нас.

— А след това?

Майорът го гледаше без да мига.

С клиентите си се отнасяха различно: от контролен изстрел в тила до лагер в Сибир.

— Според обстоятелствата — повдигна рамене генералът. — След операцията ще ви дам конкретен отговор.

После си наля чаша с минерална вода от гарафата на бюрото си, изпи я на едри глътки и някак си с неудоволствие погледна към служителя си.

— Още ли сте тук, другарю майор? Козела каца след час на „Шереметиево“. Вървете да се подготвите за задържането му и не забравяйте, Валентин Несторович, че този дявол не една майчица е разплакал!

* * *

Козела мина през митницата, прекоси полупразният терминал и се запъти към стоянката с такситата. Носеше само едно черно куфарче и елегантно пардесю, преметнато нехайно през ръката му.

Симпатичен турист, дошъл да се полюбува на модерната руска столица.

Момчетата от ФСБ бяха готови да го поемат под крилото си.

Бяха, кажи-речи, цял комитет по посрещането му; петима яки сътрудници го сграбчиха под мишниците; любезно, но твърдо, го замъкнаха при началника си, Валентин Несторович Миронов, който пушеше невъзмутимо папироса в един офис на летището.

— Е, господин генерал, добре дошли! — обърна се насмешливо към „госта“ си. — Боя се, че ни предстои дълъг и изтощителен разговор с вас!

Задържаният го изгледа опулено, извади дипломатически паспорт от джоба на сакото си, мърморейки нещо ядосано на немски. Когато го провериха, се оказа, че е дипломат в немското посолство в Русия; казваше господин Франк Шулце. Беше почервенял от гняв, а това не вещаеще светли перспективи пред майор Миронов.

— По дяволите!!! — изрева той. — Кого сте арестували, тъпаци такива?!? Този български бандит ни прецака всичките, а в службата ще ни откъснат главите заради него! Незабавно по колите и се молете Козела да е дошъл в Москва с миролюбиви намерения!

* * *

Сомов се прибираше в дома си с педантична точност. Имаше придобит навик още от времето, когато жена му Альона беше жива. Ако се случеше нещо непредвидено, му се обаждаха по телефона; после с кола идваха да го вземат. Но той се връщаше от работа винаги със старичката си жигула и я паркираше в двора пред жилищния блок.

Тук наематели бяха предимно служители на МВР; така че охраната беше надежна.

И тази вечер генералът поздрави дежурния милиционер, сетне се качи в асансьора, за да стигне до петия етаж, където живееше самичък след като беше овдовял.

Отключи и влезе в тъмната квартира. Преди да включи електричеството, усети нечие чуждо присъствие.

Нямаше време да посяга към пистолета си, защото един спокоен глас го възпря:

— Не прибързвайте, генерал Сомов. Включете полилея и се настанете да си поговорим.

Жълтата светлина обля фотьойла, в който седеше Козела.

— Не съм свикнал да ми нареждат в собствения ми дом! — отбеляза с яд домакинът. — Как, мамка му, се промъкнахте чак до тук?!? — този път в интонацията му се прокрадна чисто професионално любопитство.

— По-важното е защо съм го направил, другарю генерал.

— И защо, Козел?

— Родината ми е в опасност. Нуждая се от помощта ви.

Генералът изсумтя; какво за Бога искаха тези българи — да ги освобождават за втори път ли?!?

— Сами сте си виновни! — заяви сурово.

— Прав сте — съгласи се Козела. — Но ви моля като брат!

— Какво предлагате в замяна, другарю генерал?

Козела си отдъхна; за неизбежния пазарлък беше приготвил много силен коз и го хвърли веднага на масата.

— Пътят на коприната! Давам ви всичко: канали, връзки, явки, ноу хауто за контрабандата с дрогата! Цялата информация е за вас!

Генерал Сомов потрепери вътрешно.

Офертата беше невероятна. Който владееше трафика с наркотиците, разполагаше с огромни пари и власт. Всяка разузнавателна централа би се изкушила от подобна миза. ФСБ не правеше изключение.

— Говорете — подкани го хладнокръвно чекистът.

Козела му изложи плана си.

Генералът обмисли чутото, след това се обади по телефона на началниците си и след получените отговори, обяви, че е съгласен.

Генерал Иван Милетиев му предаде цялата база с данни за Пътя на коприната. Нека държаха контрола върху бялата отрова; нека си пълнеха трезорите с нарко долари, важното е, че щяха да спасят България.

— Още тази нощ ще получите обещаната помощ! — осведоми го Игнат Сомов. — Ловък тип се оказахте вие, другарю генерал, но и голям патриот! Поздравления!

Козела се усмихна приятелски на руснака, но мислите му бяха вече далече оттук; зад синия бял Дунав, където беше родината му.

* * *

Огромният Ил-76 летеше невидим над Родопите.

Козела направи последен оглед на парашута си.

След това се закова на ръба на отворения люк.

Свирепият вятър го удари в лицето. Взря се за миг във фучащатата бездна пред себе си, след това си пое дълбоко въздух и скочи в нея.

След него, един след друг, започнаха да скачат и спецназовците.

Белите им парашути се разтваряха безшумно в нощта.

Бяха наистина величествена гледка. И опасна бойна сила!

Второто освобождение на България беше започнало.