Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (4) (политически трилър)

Четвърта глава

— Здравей те, майор Гънс! — поздрави бодро Козела. — Минаха години, откакто разговаряхме за последно.

Негово превъзходителство Джефри Морт се вкамени в другия край на връзката.

— Имате тайния ми номер… Браво, господин генерал! — изрече най-сетне и добави с друг тон: — Не ви съветвам обаче да разпространявате лъжливи самоличности.

— И двамата знаем, че това не е лъжа! — контрира го сухо Козела. — Но мен не ме вълнува косоварския ви период, господин посланик. Всеки си има своите мръсни тайни, които желае да скрие… По-скоро съм обезпокоен от сегашната ви дейност…

— Загадъчен сте, господин генерал.

— А вие сте твърде ясен. Няма да допусна да разпалите етнически конфликт в страната ми, господине!

— Фантазирате си. Нямам нищо общо с това.

Козела неволно скръцна гневно със зъби в микрофона на GSM-ма.

— Исках само да ви кажа, че няма да остана безразличен към съдбата на родината си. Бъдете сигурен, че ще сторя това, в което съм най-добър.

— И то е? — попита с иронична интонация резидентът на ЦРУ в България.

— Ще убивам, господин Морт. В това ме бива и няма да преустановя, докато не видя отечеството си в безопасност.

Козела рязко изключи телефона си; посланикът потръпна от полазилите го ледени тръпки, въпреки многобройната охрана от морски пехотинци и високите зидове на мисията в София.

* * *

Генерал Иван Милетиев поведе „Ескадрона на смъртта“ в атака.

Целта му беше село Ардино, където главорезите на Саладин имаха лагер.

Козела лично ръководеше вълците си и беше обмислил операцията с прецизността на военен експерт.

Стотина от ескадронистите му бяха обкръжили помашкото село, в очакване на сигнал да атакуват разквартируваните фундаменталисти в него.

Козела се надяваше Саладин да е в бърлогата си, за да смачка главата на змията веднъж завинаги.

„Време е за алена жътва, пичове!“, помисли си, докато изстрелваше сигналната ракета в нощното небе.

Момчетата му връхлетяха като призраци Ардино.

Наредено им беше да убиват сепаратистите и те си свършиха работата съвсем съвестно.

Резултатът беше шейсет ликвидирани терористи на „Ал Кайда“; Козела беше издал заповед да не се вземат пленици, за това живи нямаше и всички бяха погребани в един общ гроб извън селото.

Саладин обаче не беше сред загиналите.

Предният ден беше напуснал Ардино, за да се срещне с кмета на Кърджали, Хасан Юсеинов; двамата трябваше да обсъдят тактиката си в Родопите.

На тази среща Саладин беше подметнал на градоначалника, следната „оригинална“ идея:

— Да им драснем едно кърваво писмо, ефенди! Както те са направили през Априлското въстание. Какво ще кажете, ако използваме за целта кръвта на някое невинно гяурче?

И бе избухнал в зловещ смях пред смаяния политик.

* * *

Жената беше млада и наконтена според модата, но младежът не се възхити от хубостта й. Беше толкова пренавит, че се изплаши пистолетът му да не се изплъзне от запотената му длан.

— Веднага лягайте долу! — изкрещя Явор и сам се учуди колко самоуверено звучи гласа му.

Младата съдийка и секретарката й се проснаха безропотно на пода.

Тогата се беше смъкнала от раменете на правистката; отдолу се бе показал елегантен костюм в приятен десен.

Секретарката не беше в първата си младост; беше ужасена до смърт, с очила, килнати под невъзможен ъгъл върху носа й.

Младен със свиреп вид също ги държеше на прицел, но в зала № 3, където се бяха залостили, бяха само четиримата. Двете жени — заложнички и те двамата — техните похитители.

Засега всичко бе под контрол; важното бе да привлекат вниманието на обществеността. Нека исканията им достигнат до всички граждани на тази страна, а защо не и зад границите й, за да може и светът да узнае какво става в България.

Журналистите се отзоваха на събитието, но преди тях, Съдебната палата в София, бе обкръжена от снайперисти и спецченгета, заели стрелкови позиции около зала № 3; на улицата пък имаше кордон от униформени полицаи, които не допускаха репортерите до местопроизшествието.

— Искаме да преговаряме с Волен Сидеров! — извика зад барикадираната врата Младен. — Иначе не отговаряме за сигурността на заложниците!

Ултиматумът на терористите веднага беше предаден на министъра на МВР, който още беше опиянен от последния си зверски запой.

— Чудесно! — плесна с ръце той. — Повикайте този мишок! Нека пресата тиражира, че хората му са бандити и разбойници!

Волен Сидеров се появи след двадесет минути. Изглеждаше безстрастен като сфинкс. Някои от най-върлите му сподвижници го оприличаваха на Левски; визуално приличаше донякъде и като че ли подчертаваше тази си прилика с прическата и осанката си, но нищо повече.

Когато замаяният министър го видя, се захили злорадо.

Лидерът на националистите влезе при похитителите, без да му обърне внимание.

Младежите се втурнаха към него с превъзбудени лица; част от исканията им все пак бяха изпълнени.

— Какво сте си наумили, момчета? — поде загрижено националистът. — Не бива да действате силово, трябва да зачитате законите…

— Ние искаме властите да предприемат спешни мерки срещу сепаратизма в Родопите! — нетърпеливо изстреля отговора си Явор и от смущение оправи косите си. — Целта ни е да спасим България, апостоле… — добави неочаквано.

Волен Сидеров очевидно се почувства в небрано лозе от това обръщение.

Никога не беше се сравнявал с колоса на българската революция, а тези младежи, почти деца, бяха толкова въодушевени, че в стомаха му заигра хладната топка на безпокойството.

— Не биваше да вземате заложници… — смотолеви водачът на партия „Атака“. — Ще разговарям с полицията и ще спечелим някакъв компромисен вариант…

По вкочанените лица на момчетата разбра, че е сгафил.

Опита се с делови тон да заглади положението, разпитвайки ги какво конкретно искат от властите.

Младежите заявиха, че желаят да направят изявление пред медиите и безмълвно го изпратиха до вратата.

— Е? — попита го подигравателно министърът на вътрешните работи. — Какво искат от нас вашите главорезчета, господин Сидеров?

— Те не са престъпници! Искането им е само да разговарят с журналистите!

— Това ли било?! — заяви с лицемерно благоразположение министърът. — Защо пък не, нека си организират цяла пресконференция! Нали сме демократична страна!

Веднага след като видя гърба на политическия си враг, МВР-шефът нареди полицейските сили да атакуват барикадиралите се младежи.

* * *

Козела беше пристигнал на конфендициална среща с Румен Николов-Пашата и Васил Божков-Черепа, за да изкрънка пари от техни стари борчове. Килърът изпитваше сериозна нужда от финансови постъпления, тъй като „Ескадрона на смъртта“ се нуждаеше от инвестиции.

Новината за инцидента в Съдебната палата научи от Добромир — Марина изрично му беше поръчала да го потърси в София. И като за начало, той му се беше обадил по джиесема.

Синът на доктор Маринова го осветли, че неизвестно лице позвънило в полицията и обявило, че в сградата на съда има поставена бомба. Както става в такива случаи, опразнили палатата и изпратили отряд от сапьори да провери за взривно устройство.

Вместо на адска машина, спецполицаите попаднали на двама души, които били взели заложници в една от заседателните зали. По всяка вероятност телефонните терористи и похитителите били едни и същи личности.

Сега пред съда бил страшен хаос, но ако господин генерала нямал нищо против, нека се срещнели там; Добромир трябвало да отрази събитието за една ефирна телевизия.

Козела спря беемвето си в една странична уличка, недалече от мястото на произшествието.

Журналистът го посрещна и те си стиснаха радушно ръцете.

— Вътрешният министър е издал заповед да се обезвредят терористите — обясни му синът на Марина. — Баретите току-що са нахлули в залата, след като използвали димки и сълзотворен газ.

— Мога да си представя! — измърмори Козела и си помисли: „Царство им небесно и на заложниците, и на похитителите!“. Известно му бе как действат командосите; първо стрелят, после се „извиняват“, ако изобщо има оживели.

Изпълнен с мрачни предчувствия, той тръгна след Добромир.

* * *

Младежите не бяха ходили дори в казармата и това помогна да станат лесна плячка на баретите. Онези налетяха като по учебник, с надянати противогази за да се предпазят от сълзотворния газ и дима. Лазарните им мерници откриха целите и всяка една беше поразена смъртоносно. Както беше предположил Козела, оцелели нямаше.

Младен и Явор бяха разкъсани от огневата мощ на спецотряда. Недораслите терористи издъхнаха още преди да са успели да вдишат от обгърналия ги отвсякъде газ. Ситуацията обаче се оказа далеч по-отчайваща, но това тепърва щеше да се установява и да довежда до колосални последици.

Съдийката и секретарката също бяха убити; те останаха да си лежат там върху пода, само че в локва от собствената си кръв.

Това „недоглеждане“, командирът на спецченгетата щеше да отчете в рапорта си като „неизбежни загуби“ и с това щеше да изтрие вината си за смъртта на двете невинни жени, но както вече беше споменато, освен „случайните“ жертви се случи и още един грандиозен гаф.

Той поставяше под съмнение целесъобразността на цялата операция, проведена толкова „прецизно“ и „образцово“.

А на всичкото отгоре, за лош късмет на блюстителите на реда, журналистите душиха наоколо като копои.

Шефът на баретите леко притеснен свали маската си и докладва лично на министъра на вътрешните работи за нелепия фал.

— Тези терористи… — избоботи сконфузено — се оказаха въоръжени с детски играчки, господине… Ъъъъ, май че недооценихме както трябва ситуацията…

— Какви ми ги приказвате, майоре?!? Какви са тези глупости за играчките?!?

Командирът намръщено потърка олисялото си теме.

— Ами ей такива — китайски!… Продават се за два лева в „Илиянци“ и са точно копие на бойните пистолети, само че стрелят с капси…

Министърът мигновено изтрезня.

Беше заповядал да атакуват двама закононарушители, а тези идиоти бяха убили и заложниците заедно с тях. А сега се оказваше, че не бяха елиминирали опасни атентатори, а някакви дебили, които бяха използвали бутафорни оръжия, за да гушнат босилека и да му създадат огромни неприятности! Сега оставаше и медиите да научат!

За кутсуз точно така и стана! Въпреки нареждането му полицейската некадърност и безхаберие да се прикрият, скандалът се разрази с пълна сила.

Новината за безсмисленото клане в съда стигна до всеки българин.

Козела разбра, че това е капката от която чашата преля.

Тълпите отново наизлязоха на улицата, но този път започнаха да чупят каквото им падне пред очите.

Правителството усилено мислеше какви мерки да предприеме, защото знаеше, че гневът на масите е насочен към олигархията и че ако не бъде обуздан овреме, щеше да последва втори 10 ноември, който нямаше да има нищо общо с онази „нежна революция“.

* * *

Козела беше наясно, че сънародниците му не са ксенофоби; прекалено много се мразеха един друг, за да ненавиждат други нации заради расата им и чуждестранния им произход.

Но тъкмо в това обвиняваха българите — в расизъм, нетолерантност към чужденците и етносите в страната; дори в антисемитизъм, въпреки че България беше спасила евреите си през Втората световна война за разлика от повечето европейски народи.

„Няма да ви се отвори парашута, ебалници такива!“ — мислеше си генералът. — „Няма да ни ликвидирате държавата заради геополитическите си интриги на Балканите!“

Той сви към книжния пазар на София. До срещатата му имаше около половин час и трябваше да си запълни някак времето.

На една от сергиите на площад „Славейков“, видя посмъртния роман на Христо Калчев, „Вълчи капан“. „Мама му стара!“ — помисли си разстроен. — „Колко време мина от запознанството ни!“

Бяха се срещнали случайно в хотел „Шеритън“.

Козела се беше завърнал от задгранична командировка и беше решил да си отдъхне, а симпатичният писател си пиеше водката на бара.

Заприказваха се.

Пиха. Станаха приятели.

Тогава Козела все още работеше на страната на закона, но, разбира се, знаеше всичко за ъндърграунда и за набиращата мощ българска мафия.

— Искаш ли да те направя известен? — подхвърли с дяволито пламъче в очите на новия си приятел.

— Че кой не иска, Козел! — засмя се непринудено Ицо.

И бъдещият артист му разказа за Нерон Вълка, за Калигула Бесния и за дебелия Пентхауз, който беше бащата на октопода у нас.

Колкото повече му разказваше, толкова повече виждаше, че писателят се разпалва и си води къси записки на една салфетка.

И беше познал; след три месеца някой си Огнян Младенов издаде първия роман от прочутата гангстерската сага на Христо Калчев.

Приятелят на Козела беше станал супер стар!

Книгите му се изкупуваха за броени дни от книжарските щандове и се четяха от мало и голямо, издателят му също потриваше доволен ръце.

Докато един студен мартенски ден, оная с косата не беше прибрала със себе си и Ицо.

Козела беше отишъл инкогнито на погребението му, но не издържа до края му.

Тръгна си преди опелото да е приключило със сухи очи, но сърцето му се късаше от мъка като за роден брат.

* * *

Генерал Иван Милетиев се срещна с довереното лице на Йоско Амстердама, за да се договорят за транша за новата оръжейна партида.

Пратеникът беше абисински негър, черен като антрацит и по-белозъб от холивудската звезда Еди Мърфи.

На раздяла си стиснаха ръцете; в изблик на шегобийство Козела притегли брикета към себе си, прегръщайки го.

„Ха сега, нека кажат, че сме расисти!“ — изсмя се вътрешно и изпсува всички правозащитни организации, чиято единствена цел бе да подклаждат етнически конфликти, а не да ги възпират.