Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (3) (политически трилър)

Трета глава

Козела прецени, че отново трябва да свика „Ескадрона на смъртта“. Не се надяваше много на патриотизма на сънародниците си, които обичаха да се се изявяват шумно на митинги, но когато опреше до конкретни действия, никакви ги нямаше.

Все някой трябваше да неутрализира сепаратистите и така, както ги виждаше нещата той, черната работа отново щяха да свършат бившите ченгетата от МВР и родните бандити.

— Сретене, — обади се на Йоско Амстердама — трябва ми онзи оръжеен трансфер. Купувам целия арсенал, всичко каквото е необходимо за един боеспособен отряд.

— Имаш думата ми, Козел! Стоката е първокласна, идва директно от складовете на югоармията, няма да имаш проблеми!

— Мисли му, ако хитруваш, Йоцо! Европа ще ти се види малка!

— Ще оправдая доверието ти, господин генерал! Всичко ще е тип-топ!

Козела се обади на няколко души по GSM-ма си и насрочи явка на бъдещите ескадронисти в Девин. След това отвори нова бутилка „Абсолют“ и я преполови, докато доктор Маринова се прибра от работа.

— Имам една молба към теб — каза й той. — Трябва да напуснеш Девин. Тук въздухът е нездравословен. Не е добър нито за теб, нито за мен, Марина.

— Не, Иване! Без тебе никъде не отивам!

— Не се грижи за мене, момиче. Аз ще се оправя.

— Не е само това. Тук е работата ми, приятелите ми, живота ми. Как ме виждаш като бежанка в друг град?

Той я погледна като влюбен до ушите юноша. Трудно си представяше бъдещето си без нея, но се боеше, че щом веднъж е станал мишена на убиец като Саладин, никой вече не е в безопасност около него.

— Чуй ме, Марина, — каза й настоятелно — притеснявам се за теб…

— Страховитият генерал се страхува! Стига, Иване!…

Той я сграбчи в обятията си, отнасяйки я в спалнята.

Любиха се дълго и упорито.

После започнаха да звънят първите кандидати за „Ескадрона на смъртта“.

* * *

Саладин събра башибузуците си и проведе мащабна акция, която покровителят му, американският посланик в България, Джефри Морт, би назовал „подгряваща“.

Пламнаха няколко джамии в Родопите, десетина мохамедани бяха убити в различни краища на региона и това даде основание на ДПС да нарече тези инциденти „втори възродителен процес“. Депесарите демонстративно напуснаха българския парламент.

Република Турция, Хелзингският комитет и цялата международната общност — едно твърде мъгляво понятие — осъдиха „етническото напрежение“ в България.

„Мамицата им!“ — изпсува генералът. — „Винаги прибягват до двойни стандарти! Когато избиват мюсюлмани в Ирак, изобщо не им пука, но когато някоя страна се защитава от сепаратизъм, ронят крокодилски сълзи!“

Той бе сигурен, че никой от българите не е посегнал на мюсюлманите и че всичко е инсценировка на Саладин, за това форсира създаването на ескадрона.

Когато на явката край Девинското езеро се явиха всички доброволци-ескадронисти, той им дръпна една реч:

— Момчета, искат да загробят майка-България. Реално, ние нямаме боеспобна армия, която да защитава суверенитета ни, полицията работи с нас, престъпниците; парламентът, правителството и президентът флиртуват с малцинствата за избирателните им гласове и не ги интересува загиването на държавата. За това ние, българските бандити, се наемаме с отговорността, да спасим отечеството!

Всички ревнаха въодушевено в един глас, изпиха си питиетата и треснаха чашите в пода.

Може и да бяха криминално проявени, но тези момчета обичаха родината си.

„Комитите, хайдутите и четниците са били възприемани от съвременниците си като разбойници и бандити!“ — помисли развеселен Козела. — „Защо пък ние да не сме наследниците на тези родолюбиви българи? Всяка капка кръв, пролята в името на отечеството, е свята!“

И Козела погълна водката си на екс, преди да разбие чашата си като другите.

* * *

Нищо не подсказваше, че това ще бъде най-черния ден в живота му.

Рано сутринта отиде на риболов, върна се от езерото към обяд и се замисли как да приготви вечерята.

Докато чистеше рибата и отделяше вътрешностите за махленските котки, доктор Маринова влетя плачеща във вилата и през сълзи му каза:

— Иване, спаси ги, умолявам те! Циганите отвлекли през нощта Айсехел! Боян хукнал да я търси и той също изчезнал…

— Как се е случило?! — вкочани се Козела, макар че вече се досещаше. Не за първи път се разиграваха подобни драми в Девин.

— Били на дискотека и там някаква циганска тайфа я грабнала! Боян я оставил за минутка сама, когато се върнал от Айсехел нямало и следа! Момчето подлудяло от тревога и тръгнало само да преследва похитителите… От тогава ни вест, ни кост и от него. А в полицията само повдигат равнодушно рамене, не били изтекли 48 часа, за да наредят издирване! Помогни, Иване, изгоряха хубавите деца!…

Козела не чака повече обяснения, качи се в БМВ-то си и с пълна газ отпраши към циганската махала.

Органите на реда чудесно знаеха кой се занимава с отвличане на момичета и принуждаването им към проституция, но бяха получили разпореждания „отгоре“, да не се занимават с ромските престъпници, защото така „нарушавали“ гражданските им права и свободи. „Мамицата ви мангалска!“ — фучеше Козела. — „Ще ви затрия от пейзажа, ако сте сторили нещо лошо на децата!“

Най-изявеният сутеньор в гетото бе Мето Самурая, шеф на магистралните проститутки, наркопласьорите и джебчиите в района.

Циганинът ходеше с един самурайски меч, откраднат кой знае откъде, с който се хвалеше, че отрязал много „зелки“. Козела не се съмняваше, че част от неразкритите убийства в града са именно негово дело.

Той наби спирачки в центъра на циганското гето, зловонна клоака, която отдавна плачаше да бъде изравнена със земята.

Хвана един циганин за неподстриганите, мазни коси и му кресна:

— Къде е Мето бе, келеш?

— Не зная, бате! Не го познавам…

Козела му зашлеви един здрав шамар. На мургавия хитрец му се замота главата.

— Къде е бе, менгян?! Казвай бързо!!!

Онзи изплашен му показа къщата на ромския бос и побягна през глава, по-далече от страшния човек.

Старият артист тръгна решително към посочената бърлога.

От различни краища на махалата се изсипваха цигани и насъбрали кураж във внушителна тълпа, закрещяха към генерала. Някои работеха за сводника и размахваха враждебно железа, бутилки и камъни.

Козела разсеяно възпроизведе няколко изстрела и пасмината безславно се разбяга.

Бе стигнал до триетажния дом на циганския мафиот. От двора изскочи Мето с блеснали от злоба очи и подигравателна гримаса на лицето.

— Кого търсиш бе, бате? Върви си, тук няма такива хора!

Козела го простреля в колената. Онзи се загърчи като червей в краката му.

— Къде са, мамка ти мангалска?!?

Мето продължи да стене от болка; старият бандит го заплю презрително и го подмина.

В задния двор на къщата бяха струпани всевъзможни боклуци и метални отпадъци, крадени и събирани тук за вторични суровини. Вонеше непоносимо на помия и се чуваше силното квичане на свине.

Сърцето на Козела се сви в ужасно предчувствие.

Под една грамада от камъни видя окървавена малка пета. Беше на девойка. И косите се виждаха, златни като узряла пшеница.

— Айсехел! — промълви пресипнало генералът. — Момичето ми!

Изнасилена и убита по най-зверски начин, младата туркиня бе склопила завинаги очи.

— Бояне!

Намери младежа в кочината, по-точно останките от него. Прасетата бяха яли, но си бяха оставили и нещичко за после…

Червено перде се спусна пред погледа на Козела.

Върна се при сутеньора и докато извергът лазеше по гръб, хленчейки, че е невинен, старият артист презареди оръжието си.

— Ка-а-кво ще правиш?!? — проплака убиецът. Беше забравил за самурайския си меч, за изнасилванията и многобройните си убийства.

— Интегрирам те, мангал! — глухо изхриптя Козела, изпразвайки целия си пълнител в синкавите му венци.

* * *

През нощта някой подпали циганската махала в Девин.

Огънят изпепели копторите на самонастанилите се катунари.

На една височина, осветен от алените отблясъци на пожара, стоеше Козела като някакъв съвременен Нерон, дирейки напразно утеха на душата си в огненото зарево.

Не можеше да забрави убитите млади хора, по бузите му се стекоха две едри сълзи.

Не помнеше дали бе плакал за гибелта на синовете си, но сега му идеше да завие като вълк-единак.

* * *

След пет дни Общинският съвет в Кърджали обяви независимостта на Родопите и призова правителството в София да я признае незабавно. Новата Родопска република щяла да изповядва ислямската религия, а населението й било турскоговорящо, тъй като „произхождало“ от някогашните османлии, господствали в продължение на векове по тези земи. Прокламацията беше толкова объркана и нелогична, че дори авторът й, председателят на Общинския съвет, Мехмед Неджит, се затрудни да я прочете пред аудиторията си.

Съветниците от останалите политически сили, които бяха етнически българи, бяха до там шокирани от случилото се, че не успяха адекватно да отреагират и само напуснаха сградата на Общината.

На площада ги посрещна огромна тълпа, развяваща турски знамена. Ликуващите демонстранти, надошли от околните помашки села, крещяха лозунги на турски език, които дори самите те не разбираха.

И в трите джамии в града, имами и ходжи, отправяха благодарствени молитви към Аллах.

Едва след няколко часа, българите се опитаха да проведат ответен контра-митинг.

Беше обаче твърде късно, защото бойците на Саладин бяха слезли от планината и бяха заели удобни позиции по околните високи сгради. Обучените във военните школи на „Ал Кайда“ снайперисти, откриха безразборна стрелба по демонстрантите.

Веднага щом паднаха първите убити и ранени, българите се разбягаха в различни посоки и се изпокриха по домовете си. Нямаше кой да ги защити; нито армията, нито полицията си бяха изпълнили свещения дълг да опазят българския национален суверенитет.

Междувременно в общината се бе получила приветствена телеграма от правителството на република Турция, в която се заявяваше открито, че новосъздадената държава може да разчита изцяло на подкрепата на югоизточната си съседка.

По тайно разпореждане, половин милионната турска армия бе приведена в повишена бойна готовност и очакваше само заповед от генералитета си, за да предприеме активни военни действия.

В София научиха разтърсващите новини, вцепенени от страх и безсилие.

Президентът Георги Първанов нареди на антуража си, да му приготвят реч, в която да се подчертае, че сегашното положение е „съвсем естествено и е в резултат на българската етническа толерантност“; в действителност ужасеният до смърт историк мислеше как да избяга от страната, защото разбираше, че му остават броени часове във властта.

Козела не беше никак учуден от развитието на събитията.

Знаеше, че политическият елит в България е импотентен и слаб; беше му ясно, че е настъпил часа на „Ескадрона на смъртта“.

В края на краищата, не българските турци, които в по-голямото си мнозинство, бяха миролюбиви и трудолюбиви хора, а ДПС се стремеше към разцеплението на България.

„Който нож вади, от нож умира!“, мислеше си генерал Иван Милетиев, докато заповядваше единствената боеспособна сила в държавата, ескадронът на българските бандити, да влезе в действие.

* * *

Младежите се запознаха на трето мартенския митинг на „Атака“ на площада пред храм-паметника „Александър Невски“. След речта на Волен Сидеров и призива на организаторите участниците да се разотиват, тъй като честването е приключило, по една съдбовна случайност, Младен и Явор си тръгнаха заедно.

От дума на дума стана ясно, че се познават от интернет форума на партията и че често са разменяли мнения там, без да подозират, че един ден ще се срещнат.

И двамата бяха патриоти, обичаха страстно родината си и бяха пълни с идеи как да я спасят.

Бяха напълно единодушни по въпроса, че трябва да се действа в името на отечеството, а не да се изпада в прекалена бъбривост.

— Очаквах апел за стачни действия, за граждански протести или обсада на парламента, както беше през зимата на 97-ма година, — сподели разочарованието си Младен — но на митинга нито дума не казаха за това.

За Явор Волен Сидеров си оставаше нещо като идол, но младежът беше с по-радикални възгледи за политиката, която „Атака“ трябваше да следва, за да влезе във властта.

— Имам нещо наум — подхвана Явор, слабичък, тъмнокос младеж, с интелигентно лице. След това притеснено изложи плана си пред новия си приятел, който за разлика от него бе светлокос, висок и с по-волеви черти.

След като го изслуша, Младен подсвирна възторжено.

— Браво! С подобен акт бихме увлекли хиляди симпатизанти за каузата на България!

Сетне забравиха за дълъг период от време разговора си; но месеци по-късно, когато сигурността на държавата висеше на косъм след исканията на етническите турци за независимост, отново се върнаха към него.

Този път те решиха да действат незабавно, защото техен патриотичен дълг бе да помогнат на страната си.

— Приготвил съм оръжията! — заяви явно силно развълнуваният Явор на съратника си. — Трябва да подтикнем всички патриоти към по-активни действия!

— След този ден всичко ще е различно! — подкрепи го Младен, мислейки си какво неотразимо впечатление ще направи дръзката му постъпка пред приятелката му, но без да предполага колко пророчески ще се окажат думите му в действителност.