Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (12) (политически трилър)

Дванадесета глава

Един час преди дванайсет, Джефри Морт нареди на служителите в американското посолство в София да слязат в бомбоубежището, издълбано дълбоко под темелите на административната сграда. Хората бяха осведомени за предстоящата въздушна атака и не възразиха, че ще изтърват обяда си.

Изключение правеха само морските пехотинци, които въпреки обстоятелствата оставаха на поста си, за да защитават периметъра на посолството.

Истинска опасност за американците обаче нямаше, но инструкциите по време на военно-въздушен удар трябваше да се спазват педантично.

Джефри Морт погледна бегло часовника си; оставаха по-малко от шейсет минути до първата бомбардировка над София.

„Е, да са мислили, преди да се ебават с нас!“, каза си цинично той, надигайки плоската си бутилка, за да отпие от дъхавото уиски в нея.

После всички зачакаха, всеки потънал в собствените си мисли и дистанцирал се от гибелта, която бомбардировачите щяха да донесат на невинните и нищо неподозиращи българи.

* * *

Самолетите излетяха от самолетоносача „Игъл“ някъде в басейна на Адриатическо море.

Заповедта беше да изсипят умните бомби с лазерно насочване над столицата на България, София.

След това трябваше да кацнат обратно на палубата на „Игъл“, за да се подготвят за нов въздушен набег.

Асовете атакували така успешно Ирак и бивша Югославия, сега поеха курс към една натовска и поне на хартия, съюзническа държава, без изобщо да се замислят, че има нещо нередно в това.

Всъщност те бяха свикнали да изпращат смърт от небесата, дисциплинирано, като добре обучени убийци на Пентагона.

Така сънят им оставаше неспохождан от кошмари, а съвестта им — приспана от клишето, че бранят американските интереси навсякъде по света.

Политиката на канонерките се бе стоварила с цялия си ужас върху България.

Останалото бе само бомби…

* * *

Бомбите, обозначени с абревиатурата GBU-12, тежащи 376 килограма и струващи по 19 000 долара бройката на американския данъкоплатец, поеха разрушителния си път към набелязаните цели в София.

Тъй като България сама си беше унищожила ПВО; тъй като в „реформираната“ й армия нямаше нито един боеспособен изтребител; тъй като липсваха и герои-летци, като някогашният ас Димитър Списаревски; поради тези и ред други причини, небето над столицата се оказа абсолютно беззащитно, а населението напълно неподготвено за въздушен удар.

Воят на сирените прозвуча, разбира се, но хората погрешно си помислиха, че се отбелязва някоя историческа дата.

На никой не му мина през ума да се скрие в някое мазе или да потърси някое друго скривалище срещу смъртоносните бомби. „Гражданска защита“ от години не бе оповестявала местоположението на бомбоубежищата в града, така че гражданите и не знаеха къде да ги търсят.

За това и бомбардировката взе толкова жертви през онзи фатален обеден час.

Освен правителствените учреждения, парламента, радиото и телевизията, бяха поразени и много жилищни сгради.

Рухващите в облаци прах здания погребаха хиляди софиянци и след кратката, но унищожителна бомбардировка, жертвите се оказаха твърде много, и то предимно от цивилното население.

В онзи ден, Козела оцеля повторно, тъй като знаеше как се действа в подобни ситуации.

Когато се измъкна от мазето на една жилищна кооперация, видя картина, която бе виждал само в архивните кинохроники от времето на Втората световна война: разрушени сгради, зловещо стърчащи останки от руини; улици, превърнати в изровени кратери; черен дим, който се стелеше на пелени над цялото това апокалиптично разрушение.

Козела тръгна като замаян по разбитите улици и булеварди.

На едно кръстовище, върху опушения калкан на полусрутена сграда, прочете надпис, надраскан набързо с черен спрей:

„Да си върнем България!“

Валма от пушек, довяни от вятъра, закриха за миг написаното и старият артист, поклащайки с горчивина главата си, продължи пътя си в наказания град.

* * *

Пилотът надникна отегчено през стъклото на кабината.

Самолетът прелиташе над някакъв планински масив, обрасъл целият в гори, които от време на време се редуваха с голи склонове и каменнисти бърда.

В следващия миг беше долетял над някакво населено място. Погледна в мигащия монитора пред себе си; от тази височина пейзажът долу изглеждаше като компютърна игра.

Може би това го подтикна да пусне и последната бомба от търбуха на бомбардировача си върху малкото планинско градче.

GBU-12 полетя, улучвайки в края на полета си с дяволска точност една разкошна постройка.

От девинската вила на Козела останаха само изровените темели.

Сред димящите руини беше и обезобразеното тяло на доктор Марина Маринова, която току-що се беше прибрала от дежурството си в болницата.

* * *

Малко преди червеното слънце да изчезне зад хоризонта, Козела се върна у дома.

В първия миг усещането бе за колосална загуба.

За втори път вилата в Девин бе сравнявана със земята, но не и с обитател в нея…

Генерал Иван Милетиев-Жаров размаха юмруците си към искрящото, като че ли в прясна кръв небе, и зави с кански глас.

Беше загубил жената, която бе обичал от цялото си сърце и душа; единствената брънка, която го бе свързвала с живота и нормалния човешки разум; единствената личност, която бе осмисляла скверното му ежедневие на бандит и която го бе карала да се чувства щастлив в заника на дните му.

Когато воят му секна, Козела осъзна, че всъщност е… мъртъв!

Всичко човешко в него бе умряло под алените лъчи на дневното светило.

Беше останала само външната му обвивка и същината му на убиец, готов да унищожава.

И тогава, реши, че ще избие всички мръсници.

Всичките, които бяха виновни за смъртта на неговата Марина.

* * *

Козела беше безжизнен отвътре, докато крачеше пак по разровените улици на София. В града цареше пълен хоас, но това не го интересуваше; беше приключил с тия работи. Ставащото около него, бе някак си прибулено и абстрактно в съзнанието му.

Беше тръгнал на последната си жътва, тази, от която връщане назад нямаше.

Не го вълнуваха слуховете за подадени оставки на управници и убити при бомбардировките министри; не го засягаха и новините за международните реакции на Русия и ЕС за спиране на варварските набези над България.

Той си представяше лицето на Марина, такова каквото го помнеше, докато беше жива.

Това беше много важно за него, тъй като щеше да раздава правосъдие в нейно име.

Око за око, зъб за зъб, както проповядваха евреите в стария завет.

И пред своя съд, Козела бе изправил двама души, които според него бяха главните виновници за смъртта на жена му.

Единият, отдавна си беше заслужил смъртната присъда, още в онова селце, населено от албанци, в полите на планината Шар, където бе извършил кървавите си престъпления.

Старият артист неусетно бе прекосил Южния парк, без да почувства никаква умора, въпреки че бе ходил все пеша през целия град.

Спря пред американското посолство и с безизразна гримаса на лицето, позвъни на портала.

През тясното прозорче го пронизаха студените очи на морски пехотинец.

Козела го простереля в междувеждието.

Бутна вратата, прониквайки на територията на посолството.

Отвсякъде към него се втурнаха войници и започнаха да го обстрелват с оръжията си.

Убиваше ги един по един, без дори да се затрудни особено от убийството им.

Тези, които не се опитваха да му пречат, оставаха живи; тези, които целяха обратното — умираха. Имаше достатъчно патрони за всички.

Най-после се спря пред кабинета на Джефри Морт.

Зад себе си, беше оставил пътека от трупове, която съвсем недвусмислено сочеше накъде се е запътил, но вече нямаше кой да го проследи по тази зловеща диря.

Пехотинците бяха мъртви, а дипломатите не изгаряха от никакво желание да рискуват живота си заради такъв задник като шефа си.

Джефри Морт залази в краката му, докато Козела го наблюдаваше с невъзмутими очи.

Молеше го за милост, не можеше да повярва, че е успял да отстрани цялата охрана и пак скимтеше като псе за пощада.

Най-накрая се опита да го убие със скрития в ръкава си пистолет, но генералът с отвръщение го застреля в челото.

Той седна пред лаптопа на бюрото, отвори текстообработващата му програмата, написвайки с едър шрифт на английски:

„Идвам за големия шеф във Вашингтон. Няма как да ме спрете.“

После си тръгна, изцеден и лишен от мисли и чувства.

Отчаяно се опитваше да съживи в паметта си образа на жена си, но не можеше.

Пречеше му червената мъгла, която беше непрекъснато пред очите му.

И това го разстрои най-много.

* * *

Вашингтон се беше проснал, с почти шестотин хилядното си население, на 177 квадратни километра, на територията на федерален окръг Колумбия.

Боингът се приземи; Козела премина безпроблемно през митническата проверка и задължителната процедура през дедектора за оръжия и взривни вещества.

Разбира се, не откриха нищо съмнително, тъй като старият артист носеше само четката си за зъби и един комплект дрехи за преобличане в ръчния си багаж.

Той нае такси и стигна до импозантната сграда на американския Конгрес; срещу нея имаше шестзвезден хотел, в който отседна.

По-късно излезе да се поразходи из града; в първия оръжеен магазин си купи всичко необходимо за работата, която беше планирал да свърши.

После се прибра в хотелската си стая, потъвайки в здрав сън чак до сутринта.

Малко преди обяд, пред красивото здание на парламента, се събра оживена тълпа от граждани.

Размахваха ентусиазирано национални флагчета, транспаранти, портрети с лика на американския президент и разноцветни балони.

Самият той се появи около пет минути по-късно, за да произнесе кратка реч, посветена на последната му законодателна инициатива в Конгреса.

Хората заръкопляскаха въодушевено.

Охраната бдеше, настръхнала за терористи.

Но никой не забеляза Козела, който бе нагласил снайперистката си пушка зад тюлените пердета на прозореца на хотелската си стая.

Кръстчето на мерника се закова точно на челото на най-могъщия човек в света, способен само с една своя дума да предизвика ядрен апокалипсис.

„Какви ги вършиш, Козел?!?“ — възнегодува вътрешният му глас. — „Нима ще го убиеш заради една жена?!?“

„Има достатъчно грехове“ — отговори му Козела, обирайки лекичко спусъка на пушката си.

В същия миг джиесемът в джоба му завибрира настоятелно.

Пръстът му замръзна, колебаещ се на спусъка.

Този номер го знаеха малцина.

Той включи мобилния си телефон и чу:

— Спри, Козел! Не си заслужава да умираш заради този човек.

Беше гласът на Ахмед Доган.