Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (11) (политически трилър)

Единадесета глава

Козела беше снощен. Спалнята в девинската вила се въртеше пред очите му и светът му се струваше неприветлив и отвратителен. С мъченическа гримаса стана от леглото и тъкмо палеше от „Ротманса“, когато джиесемът му иззвъня на пожар.

— Здравей, брат! — прозвуча гласът на Йоцо Амстердама в ухото му. — Поздравявам те за освобождаването на България от ДПС, но вие българите дръпнахте лъва за опашката. Не се ли притеснявате от последствията?

— Не ми пука от нищо, Йоцо.

— Този път правителството ви прояви характер и воля! Но патриотизмът извън територията на САЩ, винаги е вбесявал чичо Сам!

— Работата е свършена, брат. Другото е от лукавия.

— Остаряваш, Козел, държиш на корените си. Американците няма да ви простят самостоятелната политика. У нас сринаха Белград, мостовете по Дунава и ни отнеха Косово за подобно поведение. Не смея да си мисля, какви ще бъдат санкциите срещу вас.

Генералът се беше посъвзел. Не му се бистреше политика.

— Ако се обаждаш за транша — измърмори той, — ще си получиш парите, както се уговорихме.

Сърбинът се разсмя дрезгаво. Все едно, че гарван грачеше в гробище.

— Не е във финикийските знаци проблема, приятелю.

Козела усети, че му прилошава. Винаги изпитваше подобно чувство, когато нещо в животът му се скапеше.

— Изплюй камъчето! — настоя. — Какви лайна са се разхвърчали пак?

Йоцо Амстердама въздъхна тежко.

— Позвъни ми човекът, който те е взривил в онази къща на село. Предлага да се срещнете в София и да сключите мир. Твърди, че след изгонването на сепаратистите от България, той също иска да се оттегли и не желае да останат лоши чувства между вас…

— Кажи му да си ебе майката!!! — изрева Козела.

— Сам му го кажи! — избухна на свой ред Амстердама и му каза набързо един адрес в столицата. Преди да затвори, додаде: — Пази се, Козел, все пак си готин пич!

Генерал Иван Милетиев проми гърлото си с водка, изгаси фаса си в мивката и изсумтя на образа си в огледалото:

— Одъртяваш, Козел, всички се ебават с тебе! Но и този път ще хванат ядец! Това копеле ще го размажа като хлебарка за назидание на останалите ебалници! Да запомнят кога са залагали вълчи капан на Козела и на близките му!

* * *

Господин Х доволно потри ръце.

Беше използвал Йоцо Амстердама, за да примами с хитрост Козела.

Услугите на сръбският гангстер струваха скъпо, но целта, както се казва, оправдаваше средствата.

Подробностите около убийството на стария артист бяха разработени прецизно.

Господин Х бе наел един апартамент на улица „Латинка“ № 5, където беше решил да е развръзката между тях двамата.

Козела щеше да дойде, готов, разбира се, да го убие; но господин Х бе подготвил специална изненада за него. Сигурен бе, че след срещата им, генералът щеше да се превърне в безчувствен труп.

Господи Х се усмихна радостно при тая мисъл.

Усмивката му обаче изчезна, тъй като го замъчи главоболие.

Спомените за огнените езици и болката отново се завърнаха.

Всъщност кошмарът никога не беше секвал след оня случай, когато беше… умрял.

След това оживя, но мъките по второто му раждане, бяха толкова неописуеми, че просто не му се мислеше за това.

Нямаше как да не преследва Козела с такова настървение, защото точно този негодник беше виновен за всичките му страдания!

Господин Х потисна спомените си, съсредоточавайки се върху сегашните си задачи.

Обърна се и лукаво погледна жената, която стоеше срещу него.

Зарадва се като видя отчаянието и безизходицата в очите й.

Държеше я здраво в ръцете си; беше естествено да се чувства така.

— Е, доктор Маринова! — ухили се. — Готова ли сте да изпълните ролята на живота си?

Жената мълчеше смазана.

— Чудесно! — възкликна господин Х. — Вашият възлюбен вече е поканен на спектакъла! Остава само да вдигнем завесата и да започнем последното действие на драмата!

* * *

Козела висеше трети час срещу входа на жилищната кооперация на улица „Латинка“ № 5.

Стълбището и площадките към него се виждаха ясно през остъклените прозорци, стигащи чак до последния, шести етаж. Козела можеше да наблюдава необезпокояван движението на хората, които сегиз-тогиз слизаха или се качваха между етажите.

Той беше наясно, че отново са му скроили вълчи капан, за това беше пристигнал по-рано, за да прецени обстановката на място.

Засече младият мъж, облечен в елегантно велурено яке и подстриган по военному; той се разхождаше отначало пред входа на блока, после и на площадката на четвъртия етаж, където бе и посоченият адрес.

Козела се замисли, но не си спомни да се познават отнякъде.

Ноемврийското слънце прежуляше ентусиазирано и въпреки късният следобед, старият артист се беше изпотил и се чувстваше притеснен.

Стори му се абсурдно, че е толкова напрегнат заради една рутинна операция.

Часът на срещата настъпваше, а той не беше открил нищо подозрително, освен приличащият на бодигард младеж.

„Мога да го спипам и да изтръгна от него сведения“, помисли си Козела.

В момента непознатият беше в кооперацията на четвъртия етаж и генералът реши да го хване там.

Бързо влезе във входа на „Латинка“ № 5, после вземайки по две стъпала наведнъж, се изкачи до мястото.

Погледна, но остана изненадан, че „гардът“ е изоставил поста си.

Отиде до апартамент 16-ти и по стар навик провери дали е заключено.

Беше си за чудене, но вратата се отвори и той влезе в коридора на жилището; сетне се промъкна до хола, виждайки мъжът с велуреното яке, с гръб към него, да разговаря с някого.

Нямаше време за размишления, връхлетя вътре, завъртя мъжът около оста му и едновременно с това го фрасна с юмрук в ченето.

Не искаше да го убива, трябваше му само за разпит.

Онзи се свлече на ламинирания паркет, без дори да гъкне.

Но старият артист замръзна шокиран от това, което видяха очите му.

Срещу него, в един фотьойл, кръстосала дългите си крака, седеше невъзмутимо доктор Марина Маринова.

Смаян, Козела онемя.

Сутринта преди да тръгне за столицата, я беше откарал до девинската болница на работа, а сега тя беше тук, в апартамента на най-заклетия му враг, който дори не му беше известен още.

— Марина… — измърмори генералът, пристъпвайки към нея, без да знае как дори да отреагира на ситуацията.

Не беше радостна, че го вижда.

От нея лъхаше на страх и едва сдържана паника. Всъщност никога не беше я виждал толкова недостъпна и дистанцирана.

— Марина… — повтори прегракнало и се приближи до нея; протегна ръка, за да я докосне и може би да получи отговор за това абсурдно положение, но не стана така.

Тя се изправи, протягайки напред ръката си. Козела не разбра навреме, вярваше й, не очакваше агресия от нея, но за негово смайване — тя го напръска в лицето с нещо.

Хладната, парализираща струя го накара да залитне, той инстинктивно се присегна към жената, улови с пръстите си блузата й, олюля се като пиян назад и неволно разкъса дрехата й.

Марина не носеше нищо отдолу, гръдтта й, въпреки годините й, беше стегната и съблазнителна, но нещо не беше наред, липсваше някаква подробност…

Генералът я осъзна едва, когато се свличаше на пода.

Марина имаше малък белег по рождение над лявата си гърда — сега го нямаше.

И тогава, Козела разбра, че това е друга жена, която удивително приличаше на неговата, ала в действителност бе само неин двойник.

И преди да угасне съзнанието му, мозъкът му отчете още един факт: зениците й бяха извънредно разширени.

„Наркоманка“ — помисли си старият артист. — „И ме упои с някакъв газов спрей! Ама че хитро ме отстраниха мръсниците.“

След това потъна в непрогледен мрак, който много приличаше на царството мъртвите, Хадес.

* * *

— Хей!

Нещо натрапчиво и грубо го „погали“ по бузата. Не можеше да разбере какво е, но му стана мъничко забавно. Бавно излизаше от черния тунел и старите му усещания към света се възвръщаха едно след друго.

Нещото продължаваше да го побутва и жестът вече беше нетърпелив; все едно, че някой се нервираше, че му губят времето с глупости.

— Хей, погледни ме!

Същият глас, но не беше никак любезен, а по-скоро ядосан и изпълнен със злорадство.

Най-после, Козела отвори очи, опитвайки се да фокусира погледа си. Не се получи нито от първия, нито от втория път.

Не беше мъртъв, защото физическото му неразположение се възвръщаше: болеше го главата, гърбът му беше вкочанен и не усещаше крайниците си; и най-лошото — не можеше да помръдне тялото си.

Това, което го докосваше по страната, се оказа обувката на един мъж, а самият той изплува в проясняващата се мъгла на зрението му и едва тогава на стария артист му се изясни, че това трябва да е режисьорът на целия този ужасен цирк.

Господин Х престана със „закачката“ си; наведе се над него, взирайки се с любопитство в лицето му.

— Мдаа… — изсумтя. — Виждам, че си върна съзнанието. Значи може да преминем към най-важния етап от плана. Идеята ми, общо взето, е, да те ликвидирам, господин генерал!

Козела преглътна слюнката си.

— Кой си ти? — изръмжа дрезгаво. — Аз също съм дошъл да те убия.

Господин Х се изправи с високомерна гримаса.

Беше млад, облечен в костюм на „Армани“; безукорната му прическа беше работа на моден стилист. Ухаеше на скъп парфюм и много кинти. Беше човек от хай-лайфа, не като онзи охранител с велуреното яке, който продължаваше да се валя на пода.

Старият артист изгледа продължително господин Х.

Прерови светкавично картотеката на паметта си и внезапно, като че ли в главата му избухна супернова.

Познаваше този ебалник, въпреки че той не би трябвало да е жив.

Беше… Влад Аберман!!!

Младият евреин, който беше измислил ноу хауто за безпроблемното пренасяне на дрогата през митниците и който Козела лично беше хвърлил във въздуха заедно с мадам Сабат и още един куп мутри в родната си къщата, в Лесидрен.

Как, по дяволите, Аберман беше оцелял в оная хекатомба?!

Чак сега разбра защо този мъж с такова настървение го преследваше и искаше да го убие.

„Каквото почукало, такова се обадило!“, помисли си генералът горчиво, простенвайки на пода.

Господин Х или Влад Аберман му отговори със самодоволна усмивка:

— Парализиран си. Всъщност, само докато те убия, Козел.

— Зъл човек си ти, Влад Аберман!

— Имал съм добър учител, господин генерал.

Докато си бъбреха, жената, която бе двойник на доктор Маринова, се приближи до младия мъж.

— Вие ми обещахте… — примоли му се тя. — Да ме снабдите със стока…

Влад Аберман я погледна насмешливо, подхвърляйки през рамо на стария артист:

— Наркоманка. А вече и съвсем неудобен свидетел! Наех я заради голямата й прилика с жена ти, Козел.

Той бръкна под сакото си, измъквайки от там пистолет със заглушител; после без да му мигне окото, простреля нещастницата в лицето.

Тя тупна на паркета; едната й очна ябълка се изтъркули близо до генерала. На него му призля от гледката.

— Нищо лично — повдигна раменете си евреинът.

Застана до бодигарда с велуреното яке, застреля го с два патрона в проснатото тяло. То се сгърчи за миг, застивайки след това завинаги.

— Също излишен свидетел! — ухили се Влад. — Нали така, генерале, не бива да оставяме следи след себе си.

— Ти си луд!

— Не съм виновен за това! — наежи се като ударено животно младият мъж. — Нищо не знаеш за страданията ми в онзи пъкъл, когато взриви бомбата! Твоят вълчи капан ме превърна в половин човек за дълго време! Преживях един куп операции, докато се възстановя, но никога не можах да се скрия от кошмара, когато плътта ми зацвърча в пламъците на онази къща, в Лесидрен, Козел! Използва ме като примамка, погубвайки бъдещето ми. Сега е твой ред, да си платиш сметките!

Всъщност младежът беше прав, старият артист го разбираше прекрасно; може би трябваше да изкупи греховете си с живота си…

— Знаеш ли какво ще направя след убийството ти? — попита го евреинът. — Ще отида в Девин и ще изчукам жена ти до смърт! После ще открия онова журналистче, синът й, и ще му пръсна черепа! Няма да бъдеш сам в ада, Козел, ще ти изпроводя цялата рода!

Влад изглеждаше превъзбуден.

„Този мръсник се е побъркал съвсем!“ — помисли си Козела. — „Трябва да го очистя!“

Вече не искаше да премахне вината си с умирачка; мислеше усилено как да спаси семейството си.

Влад Аберман излезе от хола, старият артист присегна бързо с устата си към яката на ризата си, гълтайки ампулата, пришита там. След това я сдъвка незабавно.

Беше предзначена за такива случаи и щеше да покачи адреналинът му до небесата. Веществото бе разновидност на екстази, използваше се за бързо възстановяване след физическо изтощение и силен стрес.

След минута, Аберман се върна с малка туба, наподобяваща лейка.

Подсвирквайки си с уста, започна да „полива“ просторния хол.

Миризмата на бензин, удари в ноздрите Козела.

„Този негодник е решил да ме изпече жив!“, досети се ужасен той.

Младият мъж изпразни „лейката“, след това я захвърли нехайно в единия ъгъл на стаята.

Закова се неподвижен срещу Козела; после бръкна в джоба на сакото си, изваждайки от там запалка „Зипу“.

Започна да я подхвърля във въздуха, тананикайки си умислен.

Козела трескаво диреше изход от шекотливата ситуация.

Ако този ненормалник, използваше запалката си, всичко наоколо щеше да се изпепели.

Аберман, сякаш прочете мислите му и тъкмо това направи: щракна „Зипо“-то, а от нея изскочи игрив пламък.

— Трябва да ти призная нещо… — изломоти объркано Козела. — Имах сериозни причини да ти сторя всичко това…

Евреинът се надвеси над него, за да чуе по-добре думите му. Този ефект бе преследвал и генералът; тялото му кипеше от адреналин, веществото от ампулата действаше безотказно; той се стегна и после сграбчи в мъртва хватка врата на Влад Аберман между краката си.

Онзи реагира светкавично, въпреки че бе хванат в капан.

Измъкна пистолета си и стреля. Куршумът одраска бузата на стария артист, докато бедрата му с лекота пречупиха шийните прешлени на младия мъж.

Всичко се разигра за секунди, само дето запалката отхвръкна и падна в бензиновите локвички.

Огънят избуя изведнъж като страховит демон.

Силната му горещина обля Козела и той в последния миг се претърколи в коридора, а след това и извън апартамента.

Последва експлозия и огнен вихър, който отмъстително изскочи за една безкрайна секунда през разбитата врата на жилището.

На стария артист му се стори, че го преследва духът на Влад Аберман, който отчаяно желае да го докопа с огнените си пръсти.

* * *

Козела седеше на мръсния тротоар, подпрян на стената на зданието срещу горящата кооперация.

Един пожарникар грижливо почистваше с кърпа осажденото му лице.

Бяха му дали да диша от кислородна бутилка и сега бе дошъл напълно на себе си.

Огнеборецът го остави за малко, за да доведе лекар от току-що пристигналата линейка на „Бърза помощ“.

Когато се върна с доктора, генералът беше изчезнал в тълпата от зяпачи.

Лумналият пожар в жилищния блок гаснеше със съсък под водните струи на пожарникарските маркучи.

Слава Богу, обитателите на останалите етажи не бяха пострадали, а овъглените тела в изгорелия апартамент, тепърва щяха да се превръщат в поредния неразкрит полицейски случай.