Томас Стърнс Елиът
Из „Пустата земя“ (откъс)

I

Погребението на мъртвите

Април е най-жестокият месец, ражда

люляци от мъртвата земя, смесва

спомен и желание, движи

тъмни корени със пролетния дъжд.

Зимата ни държи топли, покрива

със забравящ сняг земята, подхранва

със сухи грудки малък живот.

Лятото ни изненада, дошло над Щарнбергерзее

с проливен дъжд, ние спряхме под колонадата

и продължихме в слънчева светлина към Хофгартен,

и пихме кафе, и приказвахме цял час.

„Бин гар кайне русин, щам’аус Литауен, ехт дойч.“^[1]

И когато бяхме деца и бяхме на гости у ерцхерцога,

моят братовчед ме отмъкна с една шейна,

аз бях уплашена, а той каза: „Мари,

Мари, дръж се здраво!…“ И ние се спуснахме.

Да, в планините човек се чувства свободен.

Аз чета много нощем и през зимата отивам на юг.

 

Какви корени се впиват, какви клони растат

от тая каменна смет? Сине човешки,

ти не можеш да кажеш, нито да отгатнеш, ти знаеш само

един куп счупени идоли, където слънцето те удря,

и мъртвото дърво не дава подслон, щурецът не дава утеха,

сухият камък не издава шум на вода. Има само

една сянка под тая червена скала

(ела на сянка под тая червена скала!)

и аз ще ти покажа нещо различно

и от твоята сянка, която сутрин те следва,

и от твоята сянка, която вечер те среща.

Аз ще ти покажа страха в една шепа прах.

        „Фриш вет дер винд

        дер хаймат цу.

        Майн ириш кинд,

        во вайлест ду?“^[2]

„Вие ми дадохте за пръв път зюмбюли, преди една година

те ме наричаха зюмбюленото момиче.“

— И все пак, когато се връщахме късно от зюмбюлената градина,

ръцете ти пълни с цветя, косата ти влажна, аз не можех

да говоря и очите ми гаснеха, и аз не бях

ни жив, ни умрял, и нищо не знаех.

Гледах в сърцето на светлината, в мълчанието.

„Оед’унд леер дас Меер.“^[3]

Мадам Созострис, прочутата гледачка,

имаше лоша настинка, но въпреки това

бе известна като най-мъдрата жена в Европа,

с една нечестива колода карти. Ето, каза тя,

тук е вашата карта, удавеният Моряк финикиец.

(Той има бисери вместо очи. Вижте!)

Ето тук Беладона, феята от скалите,

феята на ситуациите.

Ето Човека с трите жезъла, ето Колелото,

ето Едноокият търговец, а тая карта,

обърната с гръб, е нещо, което той носи на гръб,

но на мен не ми е разрешено да го видя. Не намирам

Обесения. Пазете се от смърт във вода.

Виждам тълпи от хора, които вървят във кръг.

Благодаря ви. Ако видите милата госпожа Еквитоун,

кажете й, че аз сама ще и донеса хороскопа.

През тия дни човек трябва да е много внимателен.

 

Недействителен град,

под кафявата мъгла на зимното утро

тълпата тече по Лондонския мост, те са толкова много,

не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.

Въздишки се изпускат, къси и редки,

и всеки е приковал очи пред краката си.

Текат нагоре и надолу по Кинг-Уилям стрийт,

към църквата „Сейнт-Мери Уулнот“, която крепи часовете

с един мъртъв звук в крайния удар на девет.

Тогава видях един познат, спрях го и извиках:

        „«Стетсън»,

нали с вас бяхме на корабите във Миле?

Оня труп, който зарихте лани във вашата градина,

взе ли да пуска стебло? Ще цъфне ли тая година?

Или внезапната слана го е смутила в леговището му?

О, пазете кучето да не се доближава дотам, понеже е

дружелюбно с хората

и може пак да го изрови с ноктите си!“

Ти… „Ипокрит лектьор! — мон самблабл, — мон фрер!“^[4]