Едит Ситуел
Дъждът вали ли, вали… (Бомбардировките, 1940 г. Нощ и зазоряване)

Дъждът вали ли, вали —

чер като нашите загуби и като мрака гъст,

сляп като хиляда деветстотин и четиридесетте гвоздея

на Христовия кръст.

 

Дъждът вали ли, вали

и отеква край нас като пулс на сърце, като громол на чук

в Долината на мъртвите, като глух светотатствен звук

на ботуши връз гробница.

Дъждът вали ли, вали

в Долината на кървите, дето дребни надежди покълват

и хорският мозък окаян

кърми своята алчност — гадина с чело на Каин.

 

Дъждът вали ли, вали

в нозете на изтерзания, разпнат на кръста Човек.

Исусе, когото с нов гвоздей денят приковава, смили се

над участта наша —

над Лазар и над Богаташа.

Под дъжда кръв от злато не се различава.

 

Дъждът вали ли, вали —

капе ли, капе кръвта от раните на изтерзания, до смърт

измъчен Човек.

Той носи в сърцето си страдно всички рани без лек —

раните на угасващия светлик, на последната слаба искрица

в боледуващите гърди, на бездънната тъмна тъмница

и на мечката, обградена от глутница яростни псета,

ослепена от сълзи лютиви, от бой на тояги,

и на заека, погнат през голите, пусти полета…

 

Дъждът вали ли, вали.

Тогава — о Боже, аз ще скоча в рая!… Кой ме свлича?

Виж, виж — кръвта Христова по небето —

тя се стича от чистото Чело, което

сами приковахме дълбоко в сърцето, умиращо в жажда

и стаило световния огън, смрачено в страдание тежко —

като златните лаври на Цезар.

 

И в миг еква гласът на Тогова, който като сърцето човешко

бе израсъл на зли зверове посред воя свиреп:

„Все пак аз те обичам, моя Кръв, моя зрак неповинен

пак проливам за теб!“