Томас Харис
Мълчанието на агнетата (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Кларис Старлинг влезе в балтиморската болница за душевноболни престъпници малко след десет часа вечерта. Беше сама. Надяваше се доктор Чилтън да го няма, но той я чакаше в кабинета си.

Чилтън беше с елегантно спортно карирано сако с английска кройка. Двете цепки на гърба и широките поли малко напомняха за женска рокля, поне така и се стори. О, Господи, примоли се тя, дано не се е издокарал заради мен!

Пред бюрото му нямаше нищо освен обичайния стол с права облегалка, завинтен за пода. Кларис застана до него, докато чакаше да се поздравяват учтиво. От наредените в специална поставка лули я лъхна на стар, престоял никотин.

Доктор Чилтън спря да разглежда колекцията си от локомотивчета и се обърна към нея:

— Желаете ли чаша кафе?

— Не, благодаря. Много се извинявам, че ви безпокоя толкова късно вечерта.

— Все още ли се надявате да научите нещо за отрязаната глава?

— Да. От канцеларията на областния прокурор тук в Балтимор ми казаха, че са се разбрали с вас, докторе.

— О, да. Ние работим в тясно сътрудничество с местните власти, госпожице Старлинг. Между другото статия ли пишете на тази тема или дисертация?

— Не, нищо не пиша.

— Изобщо публикували ли сте нещо в специализираните издания?

— Не, никога. Просто от кабинета на главния прокурор ме помолиха да услужа на балтиморския отдел „Убийства“. Все пак им тръснахме едно неразкрито убийство и е редно да им окажем някакво съдействие.

Отвращението, което изпитваше към Чилтън, я караше да лъже умело и без угризения на съвестта.

— По вас има ли апарати за подслушване и запис, госпожице Старлинг?

— Какво?

— Питам дали са ви монтирали микрофон, за да записва думите на доктор Лектър.

— Не.

Доктор Чилтън извади от бюрото си миниатюрен касетофон и пъхна вътре касета.

— Тогава сложете това в чантичката си. После ще сваля записа и ще ви изпратя един екземпляр. Ще можете да разширите записките си.

— Не, доктор Чилтън, не мога да го направя.

— Защо? Балтиморската полиция откога ме моли да анализирам всичко, което Лектър може да каже по повод на Клаус.

Гледай да се сработиш с Чилтън, ако можеш, беше я посъветвал Крофорд. Винаги можем да го притиснем с прокурорско нареждане, но Лектър незабавно ще надуши. За него Чилтън е прозрачен като целофан.

— Главният прокурор е на мнение, че преди това е редно да опитаме друг, неофициален подход. Ако запиша думите на доктор Лектър без негово знание и той научи за това, свършено е със съвместната ни работа. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Откъде пък ще научи?

Ще прочете във вестника заедно с всичко останало, което изкопчиш, шибан идиот такъв! Но тя премълча.

— Ако науча нещо по въпроса и делото стигне до съд, вие пръв ще прочетете материала и съм убедена, че ще ви повикат за свидетел експерт. Но засега просто се опитваме да го разприказваме.

— Знаете ли защо той изобщо разговаря с вас, госпожице Старлинг?

— Не, доктор Чилтън.

Той огледа всички дипломи и удостоверения, окачени в рамки на стената зад бюрото, и бавно се извърна към Старлинг:

— Убедена ли сте, че знаете какво вършите?

— Разбира се.

Краката на Кларис трепереха от цялото това усилие. Не искаше да влиза в пререкания с Чилтън. Трябваше да запази сили за срещата си с Лектър.

— Това, което всъщност правите е следното: нахълтвате в моята болница, за да водите разговор, с мой пациент, и отказвате да споделите с мен получената информация.

— Действувам според указанията, които съм получила, доктор Чилтън. Ето ви дежурния номер на Главната прокуратура, така че или им се оплачете, или ме оставете да си върша работата.

— Аз не съм ви някакъв ключар, госпожице. Няма да търча напред-назад по нощите, за да отключвам и заключвам вратите на тоз или онзи. Имах билет за „Феерия върху лед“.

Той усети, че се изпусна — само един билет. В този миг Старлинг прозря какво представлява всъщност животът му. И той го усети.

Тя видя полупразния му хладилник, трохите върху подноса, където е претоплил в микровълновата фурна замразената вечеря. Видя недокоснатите с месеци купища дрехи, чакащи да ги отмести, и усети болката от целия му жълтозъбоусмихнат, лъхащ на сен-сен самотен живот, и с бързината на щракнат автоматичен нож си даде сметка, че не бива да го щади, не бива да казва нищо, не бива да извръща поглед. Впери очи в неговите и с едва забележимо накланяне на главата му даде да разбере, че всичко и е ясно. Знаеше, че той повече няма да е в състояние да продължи този разговор.

Чилтън я отпрати с един санитар на име Алонсо.