Уилям Бътлър Йейтс
Византион

С нечисти образи денят отстъпва рано

и императорското войнство спи пияно.

Отстъпва и нощта и ехото зачерква

след гонга във светата черква.

Едно кубе отрича със насмешка

човешкото вълнение

и всичко, що е само усложнение —

бесът и блатото в кръвта човешка.

 

Пред мен е образ, може би човек или пък сянка,

повече сянка от човек, образ — от сянка.

На ада макарата би могла полека

да развърти навитата пътека.

Една уста без дъх и влага само

уста тук вика вечно.

Поклон на нещото отвъдчовечно!

Наричам го смърт във живота и живот в смъртта му!

 

Дали е чудо, птица или пък изделие от злато —

повече чудо и от птица, и от злато.

Пред златен клон, де други звук не стига,

на ада със петлите кукурига

или раздразнено в луна, в луна излято,

крещи със златото си и презира всички

обикновени клони, птички

и всичко, що е усложнение и блато.

 

Във полунощ блести по императорския камък

не от дърва и съчки пален пламък,

пламък, роден от пламъци непроменени —

и идват призраци, от кръв родени.

Пред усложненията тук вратите се затварят.

Едно умиране, една агония във танца,

една агония във транса

на пламъци, които никога не парят.

 

Делфини яхнали, във кръв и блато,

призрак след призрак! Пръсват ги със злато!

Златарниците императорски ги пръсват!

Пороя усложнения разкъсват.

Танцуващ под и мрамори, където

зад свежи образи, сега родени

от образите вечни, стене,

с делфини късано, от гонг измъчвано, Морето!