Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (5)

Глава пета

Събудих се от пеенето на птички. Ръката й беше все още в моята. Обърнах глава към нея и тя ми се усмихна.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, принцесо. — Огледах се. Лежахме на същите черни кушетки, само че сега те бяха на открито, в една обрасла с трева долчинка, до тихо ромолящо поточе — място така естествено красиво, сякаш беше създадено от опитни японски градинари.

През листата на дърветата върху златното й тяло струяха топли слънчеви лъчи. Вдигнах глава към слънцето, после отново погледнах към нея.

— Сутрин ли е? — Трябваше да е вече пладне и дори по-късно.

— Тук отново е сутрин.

Неочаквано чувството ми за ориентация се завъртя като пумпал, почувствах се замаян. Загубих представа за посоките… нещо, което изпитвах за първи път и което беше много неприятно. Не можех да определя къде е север.

После нещата се успокоиха. Северът беше нататък, нагоре по потока… а слънцето изгряваше, беше може би девет часа сутринта, и щеше да премине през северното небе. Бяхме в южното полукълбо. Няма страшно.

Нямаше никакъв трик… Просто на един глупак инжектират наркотик по време на медицински преглед, завличат го на борда на един „Боинг-707“, с който го закарват в Нова Зеландия, като през това време, ако е необходимо, му дават алкохол с упойваща субстанция. Събуждат го, когато намерят за добре.

Не казах такова нещо и дори не си го помислих. Пък и не беше вярно.

Тя стана.

— Гладен ли си?

Изведнъж разбрах, че един омлет преди няколко часа… преди колко?… никак не е достатъчен за един здрав, зрял мъж. Станах и провесих крака към тревата.

— Бих изял цял вол.

Тя се усмихна.

— Страхувам се, че магазинът на Ла Сосиете Аноним дьо Хипофаж е затворен. Какво ще кажеш, ако ти предложа да си уловим пъстърва? Тук ще трябва да почакаме известно време, така че може би няма да е лошо да похапнем. Не се безпокой, мястото е защитено.

— Защитено?

— Безопасно.

— Добре. Но ще ни трябват прът и куки.

— Аз ще ти покажа. — Онова, което ми показа, не бяха рибарски принадлежности, а как да ловя риба с ръце. Нагазихме в потока, който беше приятно прохладен и запристъпвахме колкото се може по-тихо. Избрахме едно място под надвиснала скала… място точно където пъстървите обичат да се събират и да размишляват… — нещо като джентълменски клуб.

Пъстърва се лови с ръце, като най-напред се спечели нейното доверие, а после се злоупотреби с него. Само за две минути хванах една с тегло два-два и половина фунта и я хвърлих на брега. Веднага след мен и Стар хвана една почти толкова голяма.

— Колко можеш да изядеш? — попита ме тя.

— Излез на брега и се изсуши — отговорих аз. — Ще хвана още една.

— Хвани още две или три — додаде тя. — Ще дойде и Руфо. — Тя внимателно излезе от потока.

— Кой?

— Твоят придворен.

Не казах нищо. Преди закуска бях готов да повярвам в седем невъзможни неща, затова продължих да ловя закуската. Обогатих я с още две риби, последната от които беше най-голямата пъстърва, която някога съм виждал. Този рибок просто сам ми се навря в ръцете.

Стар вече беше стъкнала огън и чистеше рибите с един остър камък. Полезно умение, всяко момиче-скаут или магьосница може да стъкне огън без кибрит. Аз също мога, при условие че имам на разположение няколко часа и много късмет, докато трия две сухи дървета едно в друго. Забелязах, че двете черни кушетки бяха изчезнали. Е, не бяха моя грижа. Клекнах и се заех да помагам в чистенето на пъстървите.

Стар скоро се върна с плодове, подобни на ябълки, но бяха тъмно виолетови и приличаха на гъби. Тя ги носеше на едно широко листо, подобно на листо от кана^[1] или ти^[2], само че по-голямо. Повече приличаше на бананов лист.

Устата ми се напълни със слюнка.

— Сега да имахме и сол.

— Ще донеса. Страхувам се само, че ще бъде малко едричка.

Стар печеше рибата по два начина: над огъня, набодена на зелена пръчка, и на горещи плочи, върху които е горял огъня. Тя избутваше жарта и на нейно място поставяше рибата и гъбите и те веднага започваха да цвърчат. Според мен този начин беше по-добър. Донесените от нея малки фини треви се оказаха лук, местен сорт, а ситната детелина имаше вкус на киселец. Тези зеленчуци, заедно със солта (която се оказа едра, а може би преди това са я близали животни — това никак не ме тревожеше), придадоха на пъстървата невероятен вкус.

Опитах да се държа като истински поет и казах:

— Какво ще кажеш, ако прекараме тук заедно следващите десет хиляди години? Можем да се оженим официално, а можем и да живеем незаконно… Ти омъжена ли си?

Неочаквано бях прекъснат. Бях възмутен, защото тъкмо щях да кажа много хубави думи — всичките чисто нови, за да й направя най-старото и най-прагматично предложение на света.

Старият плешив гном с невероятно големия барабанния стоеше пред нас и проклинаше.

Бях сигурен, че кълнеше, макар че езикът, на който го правеше, ми беше непознат. Стар обърна глава, каза му тихо нещо укорително на същия език, направи му място и му предложи пъстърва. Той я взе и я изяде до шушка, преди да отговори на английски:

— Следващият път няма да му платя нищо. Ще видиш.

— Не трябва да се опитваш да го мамиш, Руфо. Вземи си гъби. Къде е багажът? Искам да се облекла.

— Ей там. — Той отново се зае да набива риба. Руфо можеше да служи като илюстрация защо някои хора трябва да носят дрехи. Беше целият розов и с коремче като бъчва. Имаше обаче изненадващо добре развити мускули, което не бях предполагал, иначе щях да бъда много по-предпазлив, когато му измъкнах от ръцете онова оръжие. Реших, че ако ми предложи една канадска борба, ще трябва да намеря начин да му откажа.

Той изяде още една пъстърва от фунт и половина, погледна ме и каза:

— Искаш ли сега да се екипираш, милорд?

— Хм? По напред си завърши закуската. И какво е това „милорд“? Предишния път, когато те видях, ти навря в лицето ми револвер.

— Съжалявам, милорд. Но тя ми нареди това… а онова, което тя нарежда, трябва да се изпълнява, нали разбираш?

— Напълно те разбирам. Някой трябва да командва. Ти обаче ме наричай Оскар.

Руфо погледна Стар и тя му кимна. Той се усмихна:

— О’кей, Оскар. Сърдиш ли ми се?

— Ни най-малко.

Той остави рибата, обърса ръце в трикото си и се изпъчи.

— Чудесно! Щом ти не ми се сърдиш и аз няма да ти се сърдя.

Стиснахме си ръцете и всеки се опита да смачка пръстите на другия. Стори ми се, че бях малко по-добър. Но си помислих, че някога Руфо може би е бил ковач.

Стар изглеждаше много доволна и на бузите й отново цъфнаха двете трапчинки. Беше се изтегнала край огъня. Приличаше на горска нимфа, полегнала да си почине след следобедното кафе. Неочаквано тя се протегна и сложи силната си, стройна ръка, върху стиснатите ни юмруци.

— Моите яки приятели — произнесе тя тържествено. — Моите добри момчета. Руфо, всичко ще мине добре.

— Прозрение ли имаш? — попита Руфо.

— Не, просто чувствам. Във всеки случай вече не се тревожа.

— Нищо не можем да направим — каза замислено Руфо, — докато не се справим с Игли.

— Оскар ще се справи с Игли. — Като каза това, Стар грациозно се изправи на крака. — Излапай и тази риба и разопаковай багажа. Нуждая се от дрехи. — Изведнъж тя стана много нетърпелива.

Стар беше по-различна от всички гърли от женските спомагателни служби в армията… меко казано. Точно в този момент обаче тя беше като всяка жена от Ева насам, която в началото е трябвало да избира между две смокинови листа, а днес като съвременна жена има амбицията да попадне в ателиетата на Карден. Когато за първи път я срещнах, Стар беше доста улегнала дама, интересуваща се от дрехи толкова малко, колкото и аз. Лично аз никога не съм имал възможност да се обличам по модата. Като човек от небрежното поколение, за моя бюджет беше истински благодат, че сините джинси се признаваха за панталони, а мръсната риза за стилна.

Когато я видях за втори път, тя беше облечена в лабораторна блуза и конфекционна пола. Беше професионалистка и сърдечна приятелка. Но днес… тази сутрин, независимо къде се намирахме… тя ставаше все по-суетна.

Сега тя беше жената без възраст, която току-що е получила новите си дрехи. Чувствах, че облеклото върху тялото на Стар е като боя върху скъпоценни камъни… но бях принуден да призная, че ако не искахме да бъдем „аз Тарзан, а тя Джейн“^[3] в тази долчинка, бяха необходими някакви дрехи, па макар и само да запазят нежната й кожа от къпините и храсталаците.

Багажът на Руфо се оказа една малка черна кутия, с размер и форма на портативна пишеща машина. Той я отвори.

После пак я отвори.

След това продължи да я отваря…

И продължи да разгъва нейните страни и да ги слага на земята, докато това малко нещо придоби размерите на каравана, препълнена с различни неща. От времето, когато получих прякора „Верния Джеймс“, още щом се научих да говоря, всички знаят, че на всеки 22-ри февруари печеля томаховката. Това може би е достатъчно, за да заключите, че съм жертва на илюзия, дължаща се на хипноза или на дрога.

Аз лично се съмнявам. Всеки, който е учил математика, знае, че не е задължително вътрешността да бъде по-малка от периферията и всеки, който е имал съмнителната привилегия да види как една дебела жена влиза и излиза през тесен обръч знае, че това е вярно на практика. Но багажът на Руфо просто разширяваше този принцип.

Първото нещо, което извади, беше един голям сандък от тиково дърво. Стар го отвори и започна да вади от него чудесни неща.

— Оскар, какво ще кажеш за тази? — Беше взела една дълга, зелена рокля, която държеше до тялото си, за да мога ио-добре да я видя. — Харесваш ли я?

Разбира се, че я харесвах. Беше оригинал — а по някакъв начин знаех, че Стар никога не носи копия — и не смеех да си помисля колко струва.

— Това е чудно красива рокля — казах аз. — Но… ще пътуваме ли?

— Веднага тръгваме.

— Никъде не виждам такси. Няма ли да се скъса?

— Тя не се къса. Аз обаче нямам намерение да я нося, исках само да ти я покажа. Не е ли хубава? Искаш ли да бъда модел с нея? Руфо, искам онези сандали с високи токове и смарагди.

Руфо отговори на онзи език, на който ругаеше, когато пристигна. Стар вдигна рамене и каза:

— Не бъди нетърпелив, Руфо. Игли ще почака. Във всеки случай не можем да говорим с Игли по-рано от утре сутринта. Милорд Оскар по-напред трябва да научи езика.

Тя постави зеления разкош обратно в сандъка.

— А сега ето един малък екземпляр — продължи тя, като вдигна дрехата, — който е направо неприличен и няма никакво друго предназначение.

Можех да видя защо. Това беше пола с малък корсаж, който само поддържаше без нищо да прикрива — стил, който казват, че бил много популярен в Крит и още по-популярен в Оувърсийз уикли, Плейбой и много нощни клубове. Стил, който превръща оклюмалите мъжки достойнства в твърди стикове за голф. Не смятам обаче, че Стар се нуждаеше от нея. Руфо ме удари но рамото.

— Шефе? Искаш ли да разгледаш оръжейния склад и да си избереш каквото ти трябва?

Стар го смъмри:

— Руфо, животът трябва да се изживява с удоволствие, а не да се претупва.

— Ще имаме много повече живот, който да изживеем с удоволствие, ако Оскар избере онова, с което най-добре може да си служи.

— Няма да има нужда от оръжие преди да стигнем селището, където ще срещнем Игли — отговори Стар.

Тя обаче не настоя да ми показва повече дрехи и докато се наслаждавах от нейното присъствие, пожелах да видя какви оръжия има, особено щом щеше да се наложи да ги използвам, което очевидно беше неизбежно.

По време на модното шоу на Стар Руфо беше подредил една колекция от оръжия, представляваща съчетание между излишък от армейски склад и военно-исторически музей — саби, пистолети, пика — дълга може би двайсет фута^[4], мачете, ръчни гранати, лъкове и стрели, ками…

— Нямаш прашки — укорих го аз.

Той прие самодоволен вид.

— Какъв вид искаш, Оскар? С дървен чатал или истинска?

— Съжалявам, че споменах за прашка. С никой от двата вида не мога да уцеля дори слон. — Взех един автомат Томпсьн, проверих дали е празен и започнах да го разглобявам. Изглеждаше почти нов, беше използван само за прострелване. Този автомат не е по-точен от бейзболна топка, ударена с бухалка, а и ефективната му далекобойност не е по-голяма. Но си има своите достойнства… като удариш с него някого по главата, пада и остава на място. Къс е, не е много тежък и има голяма огнева мощ за кратко време. Това е оръжие за бой в гористи местности, както и за гъсто населени райони.

На мен обаче ми харесваше нещо с щик на края, в случай на близък бой… и с голяма точност и далекобойност, в случай че съседите още отдалеч проявят недружелюбни намерения. Оставих автомата и взех една пушка Спрингфийлд^[5] — от арсенала на Рок Айлънд^[6], както се виждаше от серийния номер. В този модел имам същото доверие, както в самолетите „Гууни Бърд“. Някои неща от техниката са достигнали съвършенство и единственото възможно подобрение е да се промени основно тяхната конструкция.

Отворих затвора, пъхнах нокътя на палеца си в пълнителя и погледнах през цевта. Беше лъскава и каналите бяха напълно запазени. Накрая на дулото имаше малка звездичка. Беше добро оръжие.

— Руфо, през каква местност ще минем? Като тази около нас ли?

— Днес, да. — Но… — Той се извини и взе пушката от ръцете ми. — Тук е забранено да се ползва огнестрелно оръжие. Саби, ножове, стрели… всичко, което реже или промушва, или осакатява посредством човешка мускулна сила. Но не и огнестрелни оръжия.

— Кой казва това?

Той потрепери.

— По-добре попитай нея.

— Като не можем да ги използваме, защо ги носиш? Пък и не виждам никакви муниции.

— Муниции има достатъчно. По-късно ще бъдем… на друго място… където могат да се използват огнестрелни оръжия. Ако доживеем дотогава. А сега просто ти показах с какво разполагаме. Какво оръжие от разрешените ще желаеш? Умееш ли да стреляш с лък?

— Не зная. Покажи ми как се стреля.

Той понечи да каже нещо, после вдигна рамене и избра един лък. Постави защитна кожа на лявата си ръка и взе една стрела.

— Онова дърво — каза той, — с белия камък пред него. Ще се целя на височина човешки бой, там където е сърцето на човек.

Той сложи стрела, вдигна лъка, опъна тетивата и пусна стрелата — всичко това с едно-единствено плавно движение.

Стрелата се заби в дънера на около четири фута от основата и потрепери.

Руфо се усмихна.

— Искаш ли да опиташ?

Не отговорих. Знаех, че само по една случайност бих могъл да улуча. Едно време получих лък… като подарък за един рожден ден. Стрелях малко с него и скоро стрелата се изгуби. Въпреки това огледах лъковете и взех най-дългия и най-тежкия.

Руфо се окашля с желание да се извини.

— Ако ми позволиш да отбележа, този е много труден за опъване… за един начинаещ.

Опънах го.

— Намери ми кожа.

Кожата легна на ръката ми, сякаш беше правена за мен, а може и така да беше. Взех една стрела, която да отговаря на лъка, почти не я погледнах, тъй като всички изглеждаха прави и подходящи. Не се надявах да ударя проклетото дърво. Беше на около петдесет ярда, дебело не повече от един ярд. Възнамерявах просто да се меря не много високо в дънера с надежда, че този тежък лък ще ми даде права траектория. Най-много желаех да сложа стрелата, да опъна тетивата и да пусна стрелата с едно движение, така както го бе направил Руфо… да приличам на Робин Худ, макар че не бях.

Но когато вдигнах лъка и опънах тетивата, почувствах внезапна сила, почувствах прилив на задоволство… Това оръжие беше точно за мен. Взаимно си подхождахме.

Пуснах стрелата без да мисля.

Заби се на една педя от неговата.

— Добър изстрел! — извика Стар.

Руфо погледна дървото и замига, след това отправи укорителен поглед към Стар. Тя му отвърна високомерно.

— Не съм аз. Знаеш, че не бих направила подобно нещо. Състезанието беше честно… поздравления и за двамата.

Руфо ме погледна замислено.

— Хм… Искаш ли да заложим по нещо дребно… че не можеш да повториш.

— Няма да заложа — отговорих му. — Страх ме е.

Взех друга стрела и я сложих. Харесвах този лък, харесваше ми даже начина, по който тетивата удря по защитната кожа на ръката. Исках отново да опитам.

Стрелях.

Стрелата попадна между първите две, но по-близко до неговата.

— Добър лък — казах аз. — Ще го задържа. Донеси ми стрели.

Руфо изприпка без да каже дума. Разхлабих тетивата и заразглеждах ножовете. Надявах се, че никога повече няма да ми се наложи да стрелям с лък. Един комарджия добре знае, че не може при всяко раздаване да разчита на добра карта. Следващият ми изстрел може да се окаже бумеранг, който да заличи досегашните ми постижения.

Пред мен имаше богатство от ръбове и остриета, като се започне от широките двуръчни мечове, с които можеш да сечеш дърва, и се стигне до малките ками, предназначени за нежни женски ръце. Вдигнах и претеглих на ръка всичките… и намерих онова оръжие, което ми подхождаше така, както мечът Екалибур е подхождала на Артур.

Никога не бях виждал такова хладно оръжие, затова и не знаех как да го нарека. Предполагам че беше сабя, тъй като острието беше леко извито и остро като бръснач от цялата предната страна и доста голяма част от задната. Но върхът й беше смъртоносен като на рапира. Сабята не беше толкова извита, че да не може да се измъкне, когато е забита. Дръжката беше с предпазител, оформен по пръстите на ръката, защитен от нещо като нолукошница, но така изрязан, че да осигури пълна сигурност. Беше такъв вид сабя, която човек чувства като продължение на тялото си. Дръжката беше покрита с кожа от акула с форма точно по ръката ми. На острието беше гравирано мото, украсено с толкова завъртулки, че реших да не си губя времето в разчитане. Тази красавица беше моя, ние си допадахме! Пъхнах я обратно в ножницата и препасах колан със сабята на голия си кръст. Усещах приятния й допир до тялото си и се чувствах като капитан Джон Картър, Джеда от Джедакс и Гасконеца и тримата му приятели, събрани в едно.

— Няма ли да се облечеш, милорд Оскар? — попита Стар.

— А? О, разбира се… само проверявах големината й. Но… Руфо донесе ли ми дрехите?

— Донесе ли ги, Руфо?

— Неговите дрехи? Той няма да иска да облече онези неща, които носеше в Ница!

— Какво лошо има в моите Lederhosen^[7] и тениската? — попитах аз.

— Какво? О, нищо лошо, милорд Оскар — отговори припряно Руфо. — Моят девиз е: „Живей си живота и остави другите да живеят своя“. Някога познавах един човек, който носеше… няма значение. Позволи ми да ти покажа какво съм ти донесъл.

Беше истинско чудо. Можех да избирам всичко, което пожелая, от пластмасов шушляк до рицарски доспехи. Последните ми се сториха потискащи, защото тяхното присъствие подсказваше, че могат и да ми дотрябват. Като изключим армейската каска, никога не бях носил доспехи и не желаех да нося, пък и не знаех как да ги нося… Не държах да попадам сред такава грубиянска компания, в която да ми дотрябва подобна защита.

Освен това не виждах никъде кон, да речем Пършерон^[8] или Клайдсдайл^[9], а не се виждах да ходя пеша в такива доспехи. Щях да се движа със скоростта на костенурка, да бъда шумен като метро и да се потя като в телефонна кабина. Още на първите пет мили щях да смъкна от пот десет фунта. Само ватираните наполеонки; които се носеха под тези железа, щяха да бъдат непосилни за такова топло време, а стоманата над тях щеше да превърне доспехите в подвижна фурна и да ме направи прекалено слаб и несръчен, за да мога да си проправям път с бой.

— Стар, ти каза че… — Спрях. Тя беше свършила с обличането без да е прекалила. Беше обула кожени обувки за пътуване — всъщност полуботуши — носеше кафяво трико и къса зелена горна дреха, нещо средно между жакет и поличка за фигурно пързаляне. На главата си беше сложила кокетна малка шапчица. Облеклото й я правеше да прилича на самолетна стюардеса от музикална комедийна версия… красива, остроумна, практична и секси.

А може би приличаше на Мейд Мариън, тъй като имаше лък с двойна извивка, наполовина на моя, колчан и кама.

— Ти — казах аз — си се стегнала така, сякаш е избухнало въстание.

— Тя се засмя, на бузите й цъфнаха трапчинките и направи реверанс. (Стар никога нямаше претенции за мъжка сила. Тя знаеше, че е жена, знаеше, че е красива, харесваше се такава, каквато е.)

— Ти каза по-рано — продължих аз, — че още не ми е необходимо оръжие. Трябва ли да облека някой от тези космически костюми? Не ми изглеждат много удобни.

— Днес не очаквам голяма опасност — отговори тя бавно. — Но тук не можем да извикаме полиция. Ти сам ще трябва да решиш какво ти е нужно.

— Но… по дяволите, принцесо, ти познаваш това място, а не аз. Нужен ми е съвет.

Не ми отговори. Обърнах се към Руфо. Той съсредоточено изучаваше върха на едно дърво. Казах му:

— Руфо, обличай се. Той вдигна вежди.

— Милорд Оскар?

— Schnell! Vite, vite! Следвай примера.

— О’кей.

Той бързо се облече в дрехи, които представляваха мъжка версия на избраните от Стар — с шорти вместо трико.

— Въоръжи се — казах аз и започнах да се обличам със същите дрехи като само смятах да обуя войнишки ботуши. Видях обаче чифт полуботуши, които изглеж даха точно моя номер, така че реших да ги пробвам.

Легнаха на краката ми като ръкавици, а пък ходилата ми бяха станали толкова корави от едномесечното ходене бос на Ил дьо Левант, че не се нуждаех от дебели ботуши.

Не бяха толкова старинни, колкото изглеждаха. Отпред имаха цип, който се затваряше догоре, а вътре имаха надпис Fabrique en France^[10].

Руфо беше взел лъка, който изпробва по-рано, беше си избрал още сабя и кинжал. Вместо кинжал аз взех ловджийски нож, марка Солинген. Погледнах с копнеж към един 45-милиметров пистолет, но не го докоснах. Ако „те“, независимо кои бяха, имат свой местен закон Съливан, нямах намерение да го нарушавам.

Стар нареди на Руфо да прибира багажа, после клекна до мен на едно песъчливо място до потока и начерта една скица: маршрута на юг, спускащ се все надолу по потока, с изключение на късите преходи напряко, до местността, наречена Пеещите води. Там щяхме да пренощуваме.

Запомних го.

— О’кей. Има и още нещо, за което трябва да ме предупредиш? Ние ли ще стреляме първи, или ще изчакаме те да ни бомбардират?

— Днес не очаквам нищо. А, има едно месоядно животно, три пъти по-голямо от лъв. Но то е много страхливо и не напада движещ се човек.

— Точно като за мен. Добре, няма да преставаме да се движим.

— Ако видим човешки същества… макар че не очаквам… може би ще бъде добре да поставиш стрела на лъка си… но не го вдигай, докато не почувстваш, че е необходимо. Не чакай обаче да ти кажа какво да правиш, Оскар. Сам трябва да решиш. Руфо също няма да стреля, докато не види, че ти си решен да стреляш.

Руфо беше свършил с опаковането.

— О’кей, да тръгваме — казах аз.

Тръгнахме. Малката черна кутия на Руфо сега имаше формата на раница, но не се реших да го попитам как щеше да носи два тона товар на раменете си. Може би с помощта на антигравитационен уред като Бък Роджърс. Може би имаше кръв на китайски кули. Или може би с помощта на черна магия. По дяволите, само онзи сандък от тиково дърво не би могъл да се побере в раницата, дори при свиване от 30 към 1, да не говорим за арсенала от оръжия и всички останали дреболии.

Нямах никакво намерение да се чудя и да питам Стар къде бяхме, как се бяхме оказали там, какво щяхме да правим, както и за подробности относно онези опасности, с които щях да се сблъскам. Виж, Мак, когато най-великолепният сън през живота ти е на път да се сбъдне, нима трябва да се спираш, за да умуваш дали логически е възможно това красиво бебче да бъде с теб в сеното… и след това да се събудиш? Зная, че логически, всичко, което се случи след като прочетох онази глупава обява, не е възможно.

Така че зарязах логиката.

Логиката е несигурно нещо, приятел. Логиката доказва, че е невъзможно самолета да лети, че водородната бомба не може да избухне и че от небето не могат да падат камъни. Логиката е начин за изразяване, че ако нещо не се е случило вчера, го не може да се случи утре.

Ситуацията ми харесваше. Не ми се искаше да се събудя, било в собственото си легло, било в психиатричното отделение на някоя болница. Особено не ми се щеше да се събудя в онази джунгла, може би с още прясна рана на лицето, а вертолетът още да не е пристигнал. А най не ми се щеше малкият жълтокож брат да си е свършил добре работата и да ме е изпратил при Валхала^[11]. О’кей, аз обичах Валхала.

Вървях напред, от едната ми страна милата сабя ме удряше по бедрото, от другата още по-милата жена крачеше до мен. Подире ни вървеше нещо като роб-крепостен-придворен, потеше се под тежкия товар, който носеше, и ни служеше като „очи отзад“. Птички пееха, а пейзажът сякаш беше сътворен от знаменити майстори-пейзажисти. Въздухът беше наситен със сладост и спокойствие.

Дългият лък ми създаваше неприятности… но така е и ако носиш ракета М-1. Стар беше провесила малкия си лък през рамо. Опитах и аз, но той се закачваше за шубраците. Пък и се чувствах неспокоен от това, че не съм в пълна готовност, след като Стар допускаше, че може да ми се наложи да го използвам. Ето защо го свалих от рамото и го взех в лявата си ръка, с опъната тетива и готов за стрелба.

През сутрешния поход имахме една малка тревога. Чух как тетивата на лъка на Руфо се опъна… обърнах се бързо назад с готов за стрелба лък, преди да видя какво има горе.

Или по-скоро долу. Беше птица, подобна на дива кокошка, само че по-голяма. Руфо я простреля на един клон, точно във врата. Проявих благоразумие да не се състезавам отново с него в стрелбата с лък.

Той млясна с уста и се усмихна.

— Вечерята!

През следващата една миля я оскуба и я закачи на колана си.

Около един часа спряхме за обяд на едно място, което според Стар било защитено, а Руфо разтвори кутията си докато стана колкото куфар и ни сервира студени котлети, ронливо провансалско сирене, хрускав френски хляб, круши и две бутилки шабле^[12]. След като се нахранихме, Стар предложи да подремнем. Идеята беше привлекателна. Бях си хапнал юнашки, а останалите трошички хвърлих на птичките. Но въпреки, това се изненадах.

— Няма ли да продължим?

— Сега ще имаш по език, Оскар — нежно ме осведоми Стар.

Трябва да им кажа на учителите в гимназията в Понс де Леон, че съществува един много по-добър начин за изучаване на чужди езици. Просто през един прекрасен ден лягаш на меката трева до някой ромолещ поток и най-хубавата жена на света се навежда над теб и се взира в очите ти. После тя започва да говори тихо на език, който не разбираш.

След малко големите й очи стават още по-големи и по-големи… и по-големи… и човек може да се удави в тях.

После, доста по-късно, Руфо каза:

— Erbas, Oskar, ’t knila voorshl.

— О’кей — отговорих аз. — Ставам. Но не ме пришпорвай.

Изкарах още няколко урока, за които няма да разказвам и след това ние говорехме само на този език, с изключение на случаите, когато бяхме принудени да преминем на английски, за да преодолеем някои лексикални ограничения. Този език е богат на ругатни и на думи, отнасящи се до правене на любов. Той е по-богат от английския и по някои технически въпроси… но в него има изненадващи празноти. Например няма дума за „адвокат“.

Приблизително един час преди залез слънце пристигнахме при Пеещите води.

Бяхме минали през едно високо, гористо плато. Потокът, в който бяхме ловили пъстърва, се беше превърнал в голяма река. Пред нас тя се изливаше в каскада от водопади, подобно на Йосемите^[13]. Тук, където спряхме да лагеруваме, водата беше изрязала в платото една клисура.

Навсякъде, докъдето поглед стига, се виждаха водопади… големи, трийсет или петдесет фута високи, и малки, които могат да бъдат прескочени дори от една мишка. Терасите и стъпалата бяха гладки и позеленели от водата. Над тях беше надвиснала зеленина, водата като разбит крем се пръскаше на гъста пяна.

Водопадите пееха. Мъничките звънтяха със сребърно сопрано, големите боботеха басово. По зелените склонове, по които се катерехме, се носеха непрестанни хорали; по средата на водопадите човек трябваше да крещи, за да чуе гласа си.

Наоколо сякаш звучаха думите на Колридж^[14], дошли от един от неговите очарователни сънища:

Ето ги горите, древни като хълмовете,

загръщащи зелени слънчеви поляни.

И онези романтични стръмни бездни

по зеления хълм напреко на кедровата горичка.

Диво място! Свещено и омайно!

Като чезнеща луна на небосвода,

кат разплакана жена по демона-любовник!

С непрекъснато вълнение,

идващо от тази бездна…

Колридж сигурно е минал по този път и е достигнал до Пеещите води. Нищо чудно, че е искал да убие онази „личност от Порлок“, която е прекъснала най-хубавия му сън.

Когато умра, заровете ме до Пеещите води и нека те да бъдат последното нещо, което да чуя и видя.

Спряхме на една тераса, покрита с трева, гладка като обещание и мека като целувка и аз помопнах на Руфо да разопакова кутията. Исках да разбера как правеше този номер, но не успях. Всяка страна се отваряше съвсем естествено и нормално, както се разтваря дъската за гладене… и после, когато отново и отново се отваряше, беше също толкова естествено и нормално.

Най-напред опънахме палатка за Стар… не от онези полеви армейски палатки; беше изящен павилион от бродирана коприна, а килимчето, което постлахме на пода, сигурно е било тъкано от три поколения майстори от Бухара. Руфо ме попита:

— Искаш ли палатка, Оскар?

Вдигнах глава към небето и към още незалязлото слънце. Въздухът беше топъл като прясно издоено мляко; не вярвах да завали. Не обичам да спя в палатка, още повече, че нямаше никаква вероятност от неочаквана атака.

— Ти в палатка ли ще спиш?

— Аз? О, не! Но тя трябва да има палатка, винаги. Макар, че най-вероятно, тя ще реши да спи навън на тревата.

— На мен няма да ми трябва палатка. — (Исках да видя дали „шампионът“ трябва да спи пред вратата на спалнята на лейди с оръжие в ръка? Не бях наясно с етикецията по тези въпроси; никога не ги споменават в книгите по етикета.)

Тогава тя се обърна и каза на Руфо:

— В безопасност сме. Всичките часови са на пост.

— Отново ли сте преследвани? — разтревожи се той.

Тя го подръпна за ухото.

— Не съм изкуфяла. — После добави: — Сапун, Руфо. А ти, Оскар, тръгвай; това е работа на Руфо.

Руфо измъкна от багажа калъп „Лукс“ и й го даде, после ме погледна замислено и ми връчи едно списание „Лайф Бой“.

Пеещите води представляват най-добрата баня, която някога съм виждал. Тихи вирчета с размерите на вана, в която можеш да седиш, докато ти се схванат краката; басейни за плуване, падащи поточета като душове, под които можеш да се обливаш, докато ти се отмие мозъка.

Можеш да избираш и температурата на водата. Над каскадата, която използвахме към основния поток се вливаха топли води, а в долния край на каскадата се вливаше един скрит поток от ледена вода. Нямаше нужда да се въртят никакви кранчета, достатъчно беше да се преместиш по-нагоре или по-надолу, за да избереш желаната температурата — гореща нагоре, а приятно хладка, като майчина целувка, надолу.

Поиграхме малко във водата. Стар пискаше и се смееше докато я плисках и се опитваше да ме потопи под водата. Лудувахме на воля; аз се чувствах като дете, тя приличаше на дете, но под копринената й кожа усещах стоманени мускули.

После донесох сапун и започнахме да се мием. Когато сапунисваше косата си, отидох зад нея и й помогнах. Тя ми позволи да й помогна, нуждаеше се от моята помощ с тази разкошна коса, шест пъти по-голяма от косите на днешните момичета.

Имах чудесна възможност (Руфо беше зает със себе си и далеч от нас) да я сграбча в обятията си, да я притисна до гърдите си, а след това без да губя време да продължа по-нататък. Мисля че тя не би изразила никакъв протест; вярвах, че с готовност щеше да приеме моята агресия.

По дяволите, аз знаех, че тя нямаше да възрази гласно. Тя или щеше да ме постави на мястото ми с някоя остра забележка, или щеше да затвори очи и да се отдаде на удоволствието.

Не можех да го сторя. Не можех дори да започна.

Не зная защо. Намеренията ми към Стар все се колебаеха от вулгарни до почтени и обратно, но винаги съм бил практичен спрямо нея още от момента, когато я видях за първи път. Бих могъл да изложа нещата и по следния начин: намеренията ми към нея винаги са били строго непочтени, но с безкрайното желание да ги превърна в почтени, веднага щом срещнем мирови съдия.

Открих обаче, че не мога да я докосна с пръст по друг начин освен да й помогна да измие сапуна от косата си.

Докато се мъчех да си обясня този факт, заровил и двете си ръце в русата й коса и недоумяващ какво ме спира да не я прегърна през кръста, който беше само на няколко инча от мен, чух пронизително изсвирване.

После някой извика името ми… новото ми име.

Огледах се.

Руфо, гол, с тази негова отвратителна кожа, преметнал кърпи през рамо, стоеше на брега на около десетина фута и се мъчеше да надвика шума на водата, и да привлече вниманието ми.

Пристъпих няколко крачки към него.

— Какво има пак? — изръмжах аз.

— Питах дали не искаш да те обръсна или ще си пускаш брада.

Докато се чудех дали да извърша криминално престъпление или не, опипах лицето си и установих, че прилича на кактус. Неприятното чувство ми помогна да възпра своя еротичен устрем. Жилет, Аква Велва, Бурма Шейв и т.н. бяха направили наплашения американски мъжкар, т.е. мен, нерешителен при опит за съблазняване (или изнасилване), ако всичко не е предварително планирано. А аз не се бях бръснал от два дни.

— Нямам самобръсначка — отговорих му.

Той ми показа един бръснач.

Стар приближи до мен. Протегна се и хвана брадичката ми с два пръста.

— Ще бъдеш величествен с брада — каза тя. — Може би ще приличаш на Ван Дайк с тези подигравателни мустачки.

Щом тя мислеше така, аз също бях на това мнение. Освен това брадата щеше да скрие по-голямата част от белега ми.

— Както кажеш, принцесо.

— Лично аз предпочитам да си останеш такъв, какъвто те видях първия път. Руфо е добър бръснар. — Тя се обърна към него. — Помогни му, Руфо. И ми подай кърпата.

Стар тръгна към палатката, като пътьом се бършеше с кърпата. Щях да бъда щастлив, ако ме беше помолила да й помогна. Руфо каза уморено:

— Защо не защити правото си? Тя каза да те обръсна, така че сега трябва да… и ми попречи да се изкъпя, като че ли не можеше да почака. Тя обаче не трябва да чака.

— Ако имаш огледало, мога сам да се обръсна.

— Бръснал ли си се някога с бръснач?

— Не, но мога да се науча.

— Можеш да си прережеш гръкляна, а на нея това никак няма да й хареса. Иди ей там на брега, където ще мога да стоя във топлата вода. Не, не! Не сядай. Легни и си сложи главата накрая. Не мога да бръсна прав човек. — Той започна да ме сапунисва.

— Искаш ли да знаеш защо? Изучих занаята като бръснех трупове. Трябваше да ги правя по-красиви, така че опечалените им близки да се гордеят с тях. Не мърдай! Щях да ти отрежа ухото. Обичам да бръсна трупове, те не се оплакват, никога не правят забележки и не ми отговарят… и винаги стоят неподвижни. Най-добрата работа, която някога съм имал. Но сега ще обръсна теб…

Той спря, а острието беше точно на адамовата ми ябълка и започна да ми описва трудностите, които има.

— Почивен ден в събота ли? По дяволите, нямам почивен ден дори в неделя! Ей, онзи денпрочетох, че някои в Ню Йорк… Ти бил ли си в Ню Йорк?

— Бил съм в Ню Йорк. И махни тази гилотина от врата ми докато размахваш така ръка.

— Ако продължаваш да приказваш, непременно ще те порежа. Та онези били подписали договор за двайсет и пет часова работна седмица. Седмица! А аз трябваше да се боря за двайсет и пет часов работен ден. Знаеш ли колко работни часа имам в момента?

Казах му, че не зная.

— Ето, отново приказваш. Ако ти кажа, че са по-малко от седемдесет, ще те излъжа. И за какво? За слава? Каква слава може да има в един малък куп изсъхнали кости? Богатство? Оскар, казвам ти истината, избръснал съм повече трупове от жените в султанския харем и на нито един не му пукаше дали беше облечен в рубини с размерите на носа ти и два пъти по-червени от него… или в парцали. Каква полза може да има от богатството един мъртвец? Кажи ми, Оскар, като мъж на мъж, докато пея я няма: защо й позволи да те забърка в това?

— Засега ми харесва.

Той подсмръкна.

— Точно това казва човек, след като е преминал през петнайстия етаж на Емпайър стейт билдинг. Но тротоарът го очаква и си е все същия. Докато не се срещнеш с Игли няма никакъв проблем. Ако ми бяха тук инструментите, бих могъл да обработя този белег така добре, че всички ще казват: „Не е ли естествен?“

— Няма значение. Тя харесва този белег.

— Така е. Онова, което искам да ти кажа, е, че ако тръгнеш по Пътя па славата, сигурно ще намериш много диаманти. Аз никога не пожелах да го извървя. Моята идея за добър живот се изчерпва с малък салон, единствен в града, с богат асортимент от ковчези на всякакви цени и с всякаква украса, които позволяват опечалените да проявят великодушие и щедрост. Предвиждам изплащане на разсрочки за онези, които са достатъчно предвидливи, за да планират предварително всичко… защото всички ще умрем, Оскар, всички трябва да умрем, а един разумен човек може да седне с чаша хубава бира в ръка и да сключи навреме договор с една реномирана погребална фирма, в която може да има доверие.

Той се наведе дискретно към мен.

— Виж, милорд Оскар… ако по някакво чудо преминем през всичко това живи, можеш да кажеш няколко добри думи за мен пред нея. Накарай я да разбере, че съм много стар за Пътя на славата. Мога да сторя много, за да направя останалите ви дни удобни и приятни… ако намеренията ви към мен са дружески.

— Не си ли дадохме дума за това?

— Дадохме си — въздъхна той. — Един за всички и всички за един.

Когато се върнахме беше още светло. Стар не беше излязла от палатката си… дрехите ми ме чакаха. Като ги видях се възпротивих, но Руфо каза тъжно:

— Тя каза „неофициално“, а това означава черна връзка.

Успях да се справя с всичко, дори с копчетата за ръкавели, които представляваха учудващо големи черни перли. А смокинга или беше шит за мен, или беше купен от някой, който познаваше добре ръста, килограмите ми и широчината в раменете и кръста. Отзад на жилетката имаше етикет: Английска модна къща, Копенхаген.

Но с вратовръзката не можах да се справя. Докато се мъчех, се появи Руфо, накара ме да легна (не го попитах защо) и ми я върза за нула време.

— Искаш ли и часовника си, Оскар?

— Моят часовник? — До този момент смятах, че беше останал в лекарския кабинет в Ница. — В тебе ли е?

— Да, сър. Донесох всичко освен твоите… — той вдигна рамене — …дрехи.

Не преувеличаваше. Всичко беше тук, не само съдържанието на джобовете ми, но и съдържанието на моя трезор от „Америкън експрес“: пари в брой, паспорт, документи за самоличност и т.н., дори и онези билети за лотарийно залагане.

Понечих да го питам как е отключил трезора ми, но после се отказах. Взел е ключа, като е показал фалшиво пълномощно, изготвянето на което за него е баламска работа. Благодарих му и той продължи с готвенето.

Приготвих се да изхвърля всички тези боклуци, с изключение на парите и паспорта. Но човек не може да си позволи да хвърля боклуци в едно такова красиво място като Пеещите води. На колана за окачване на сабята си имах кожена чантичка; натъпках всичко в нея, дори и часовника, който беше спрял.

Руфо беше спретнал маса пред изящната палатка на Стар. На масата бяха поставени запалени свещи. Беше се стъмнило, а тя не излизаше… и ние чакахме. Накрая разбрах, че чакаше да отида да я взема. Заведох я на мястото й и галантно й предложих стол да седне.

Чакането на Стар си заслужаваате. Беше прекрасна в зелената си рокля. Все още не знаех дали използва козметика, но не приличаше ни най-малко на похотливата Лиден^[15], която само преди един час ми натискаше главата под водата. Беше като извадена от кутийка. Приличаше на Лиза Дулитъл на бала.

Чу се изпълнение на „Вечеря в Рио“, което се смесваше със звуците от Пеещите води.

Бяло вино с рибата, розово с птиците, червено с печеното… Стар приказваше и се усмихваше. Беше възхитително остроумна. По едно време Руфо се наведе към мен и ми прошепна: „Обречените се хранят с охота“. С ъгълчето на устата си му казах да върви по дяволите.

Шампанско със сладкиши; Руфо тържествено ми представи бутилката за одобрение. Кимнах. Какво ли щеше да прави, ако не я бях одобрил? Щеше да предложи от друга реколта ли? Последва коняк „Наполеон“ с кафе. И цигари.

През целия ден се измъчвах от мисълта за цигари. Тези бяха „Бенсън & Хеджес № 5“… пък аз бях пафкал онези черни френски боклуци, за да пестя.

Докато пушехме, Стар поздрави Руфо за вечерята. Той тържествено прие нейните комплименти, а аз поздравих и двамата. Не знаех кой точно приготви тези хедонистични ястия. Руфо свърши голяма част от готвенето, но пък Стар също беше взела участие, докато Руфо ме бръснеше.

След тази спокойна вечеря, докато пиехме кафе с коняк на една свещ, чийто пламък се отразяваше в нейните скъпоценни камъни и осветяваше лицето й, Стар стана и аз я заведох до палатката. Тя се спря на входа.

— Милорд Оскар…

Целунах й ръка и я последвах вътре…

Направих го! Бях така адски хипнотизиран, че се наведох над ръката й и я целунах. Така беше.

После не ми оставаше нищо друго, освен да сваля този маймунски костюм, да го върна на Руфо и да взема едно одеало. Той си беше избрал място за спане в единия край пред палатката й, ето защо аз избрах другия и се изтегнах. Все още беше толкова приятно топло, че нямаше нужда дори от одеало.

Но не заспах. Истината е, че бях ядосан, защото си имах един навик, по-лош от марихуаната и не така скъп като хероина. Можех да го потисна и някак си да заспя… но ми пречеше светлината в палатката и силуета на Стар, който вече не беше деформиран от роклята.

Факт е, че съм пристрастен към четенето. Една нищо и никаква книжчица за трийсет и пет цента от Голд медал ориджинъл веднага ще ме приспи. Или Пери Мейсън. Бих се задоволил дори и с четене на обяви от някой стар брой на „Пари мач“, в който преди това е увивана херинга. Но без нищо не мога.

Станах и обиколих палатката.

— Шшт! Руфо?

— Да, милорд. — Той скочи с кинжал в ръка.

— Да ти се намира нещо за четене?

— Като какво например?

— Нещо, каквото и да е. Просто думи наредени в редове.

— Един момент. — Той се отдалечи, светейки си с малко фенерче. След малко се върна и ми предложи книга и малка лампа за къмпинг. Благодарих му, върнах се на мястото си и легнах.

Беше интересна книга, написана от Албертъс Магнъс^[16] и очевидно открадната от Британския музей. Алберт предлагаше дълъг списък от рецепти за извършване на невероятни неща: как да се укроти буря и да се лети над облаците, как да се победят врагове, как да се накара една жена да бъде вярна на мъжа си…

Ето какво пише за последното: „Ако искаш жена ти да не бъде проклета, нито пък да пожелава мъже, вземи отделни части от Уулфи и косми, които растат по лицето или веждите му, и косми от брадата му и ги изгори, и нека ги изпие, без да знае и тя няма да пожелае друг мъж“.

Това трябва да разгневи „Уулфи“. Ако бях жена, това щеше и мен да разгневи; сместа трябва да е отвратителна. Но това е точната формула, така както е дадена, със заклинанието и всичкото му, така че ако имате проблеми с жена си и имате под ръка „Уулфи“, можете да опитате. Съобщете ми резултатите. Но по пощата, не лично.

Имаше няколко рецепти как да накара човек жена си да го обича, но в тях „Уулфи“ беше най-простата съставка. Скоро оставих книгата, изгасих лампата и загледах движещия се силует по полупрозрачната коприна на палатката. Стар се решеше.

После престанах да се измъчвам и се загледах в звездите. Никога не бях разглеждал звездите на южното полукълбо. В място като Югоизточна Азия човек рядко вижда звезди, а пък и аз, с развитото си чувство за ориентация, не се нуждаех от тях.

Южното небе беше прекрасно.

Наблюдавах една много ярка звезда или планета (изглежда, че около нея имаше диск), когато изведнъж разбрах, че тя се движи.

Станах.

— Хей! Стар!

— Да, Оскар?

— Ела да видиш! Един спътник. Голям.

— Идвам.

Светлината в палатката угасна и тя бързо дойде при мен, а също и добрия стар Руфо, който се прозяваше и почесваше по плешката.

— Къде е, милорд? — попита Стар.

Посочих й го.

— Ей там! Като си помисля обаче, може и да не е спътник, може да е един от онези ехо-балони.

Тя ме погледна, после погледна настрана. Руфо не кача нищо. Аз продължих да го гледам, сетне погледнах нея. Тя ме наблюдаваше. Отново вдигнах глава нагоре, гледах как онова се движи на фона на звездите.

— Стар — казах аз, — това не е спътник. Не е и ехо-балон. Това е луна. Истинска луна.

— Да, милорд Оскар.

— Тогава това не е Земята!

— Вярно.

— Хм… — Погледнах отново малката звезда, която се движеше толкова бързо между звездите, от запад на изток.

Стар каза тихо:

— Ти не се страхуваш, герое мой, нали?

— От какво?

— Да бъдеш на един непознат свят.

— Изглежда ми доста хубав.

— Да, хубав е — съгласи се тя, — в много отношения.

— Харесвам го — съгласих се и аз. — Но може би е време да науча нещо повече за него. Къде се намираме? На колко светлинни години или каквото е там разстояние, в каква посока?

Тя въздъхна.

— Ще се опитам, милорд. Но няма да е лесно, ти не си изучавал метафизична геометрия… пък и много други неща. Представи си страниците на една книга… — Все още държах под ръка онази книга с рецепти на Алберт Великия; тя я погледна. — Една страница може много да прилича на друга. Или да бъде много различна. Една страница може да бъде толкова близко до друга, че да се допира до нея, във всичките си точки… и все пак да няма нищо общо с нея. Ние сме толкова близко до Земята… точно сега… както са близки две последо вателни страници в една книга. И въпреки това сме толкова далеч, че в светлинни години това не може да се изрази.

— Виж — казах аз, — няма нужда да фантазираш. Гледал съм „Зоната на здрача“. Искаш да кажеш, че става дума за друго измерение. Разбрах.

Тя изглеждаше разтревожена.

— Идеята е приблизително такава, но…

Руфо я прекъсна.

— Сутринта ни чака Игли.

— Да — съгласих се аз. Ако ще трябва сутринта да приказваме с Игли, може би ще трябва да поспим. Съжалявам. Впрочем, кой е Игли?

— Ще разбереш — каза Руфо.

Погледнах към бързо движещата се луна.

— Несъмнено. Е, извинявайте, че ви наруших почивката с глупавата си грешка. Лека нощ, хора.

Отново си легнах като истински герой (обикновено целия в мускули и никакви тестиси). Стар не запали светлината в палатката, така че нямаше какво да гледам освен профучаващите луни на Барсъм. Бях станал персонаж в роман.

Е, надявах се, че това представлява успех и че авторът ще ме запази жив за голям брой следващи събития. Това беше доста хубава сделка за героя, поне до тази глава. Там беше Дежа Торис, свита в копринените си завивки на не повече от двайсет фута от мен.

Помислих да пропълзя нагоре до нейната палатка и да й прошепна, че искам да й задам няколко въпроса за метафизическата геометрия и други подобни неща. Любовни заклинания, може би. Или, може би, просто да й кажа, че навън е студено и да я попитам дали не бих могъл да вляза при нея.

Не го сторих. Добрият верен Руфо се беше свил от другата страна на палатката, а той имаше неприятния навик бързо да се буди с кинжал в ръка. Пък и обича да бръсне трупове. Както вече казах, бях страхлив.

Наблюдавах профучаващите луни на Барсъм и заспах.