Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Glory Road, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стоянов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РОБЪРТ ХАЙНЛАЙН
ПЪТЯТ НА СЛАВАТА
Английска, I издание
Превод Георги Стоянов
Редактор Балчо Балчев
Коректор Белчо Цанев
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 18
ИК „БАРД“ — ООД, София, ул. „Княз Борис I“ 60 А, тел. 52 01 95
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994
© ИК „Бард“, 1994
История
- —Добавяне
Глава втора
Два месеца по-късно бях на френската Ривиера. Настойницата — добрата държавна майчица, се грижеше за мен през Индийския океан, Червено море, та чак до Неапол. Живеех здравословно: упражнения и слънчеви бани сутрин, които подсилваха моя тен, почивка и сън следобед, игра на покер вечер. Има много хора, които не знаят възможностите за повишаване на шансовете при покера (не големи, но поддаващи се на изчисление), но имат голямо желание да ги научат. Когато пристигнахме в Италия вече имах добър тен и значителна сума спестени пари.
Още в самото начало на пътуването някой се разори и пожела да играе с билет за лотарийно залагане. След кратка размяна на мнения билетите за лотарийно залагане бяха приети като валута с известно дисконто — 2.00 щатски долара за билет. Слязох от борда с петдесет и три такива билета.
Пътуването със самолет от Неапол до Франкфурт трае само няколко часа. Сетне управлението „Настойници“ ме предаде на управленията „Изненади“ и „Шеги“.
Преди да пристигна в Хайделберг отскочих до Висбаден да се видя с майка си, пастрока и децата… и установих, че предния ден те заминали за Щатите, за военновъздушната база в Елмендорф, Аляска.
Заминах за Хайделберг, за да уредя формалностите по уволнението си и докато чаках уреждането на бюрократичните процедури, разгледах града.
Хубав град… красив замък, добра бира, големи момичета с розови бузи и форми като бутилки от кока кола… Да, градът изглеждаше подходящ за защитаване на научна степен. Започнах да търся квартира и прочие и срещнах един млад нехранимайко със studenten[1] таке на главата и белези по лицето, грозни като моя… атрибути, на които тук се гледа с уважение.
Обсъдих плановете си с първия сержант на временно разквартирувания взвод.
Той поклати глава:
— О, бедно момче!
Никаква военна издръжка за Гордън… аз не бях „ветеран“.
Белегът нямаше никакво значение. Нямаше значение и това, че съм убил в сражения повече хора, отколкото човек може да натъпче в… няма значение. Това, от което успях да се измъкна жив, не било „война“, а Конгресът не беше приел законопроекта, който осигурява издръжка за образование за нас… „военните съветници“.
Предполагам, че грешката беше моя. През целия ми живот е имало „военни издръжки“. Зная това, защото седях на една банка в химическата лаборатория с ветеран, който се издържаше точно с такава издръжка.
Този сержант, който се държеше с мен бащински, ми каза:
— Не го вземай толкова навътре, синко. Прибери се у дома, намери си някаква работа, изчакай една година. Законопроектът ще бъде приет със задна дата, почти е сигурно. Още си млад, бъдещето е пред теб.
И така, намирах се на Ривиерата, цивилен, наслаждавах се на Европа преди да използвам безплатно извозване до родината. Учението в Хайделберг беше изключено. О, парите, получени като заплата, които нямах възможност да похарча в джунглата, плюс неизползуваната отпуска, плюс спечеленото на покер съставяха сума, с която бих могъл да изкарам тук една година. Но тя нямаше да стигне да защитя научна степен. Разчитах на тези митически „войнишки издръжки“ да ми осигурят пари за храна, а с наличните си средства щях да плащам за квартира.
Моят (ревизиран) план беше следният. Да се възползвам от безплатния транспорт до дома преди да изтече една година… преди да започнат учебните занятия. С наличните пари да си платя пансиона при леля и чичо, да работя през следващото лято и да видя как ще се подредят работите. Сега, когато наборната комисия вече не ме заплашваше, бих могъл да намеря някакъв начин да избутам следващата година, дори и да не можех да стана „Herr Doctor Gordon“.
Учебната година обаче започваше чак есента, а сега беше пролет. Беше адски добре да опозная малко Европа преди да се напъхам в каменотрошачката на живота. Втори такъв шанс може би нямаше да имам.
Имаше и една друга причина да не бързам да се върна: билетите за лотарийно залагане. Наближаваше тиражирането за коне.
Ирландското залагане започва с лотария. Най-напред се продават достатъчно билети, за да се изпълни Гранд сентръл стейшън. От постъпилите средства ирландските болници получават 25 процента и те са единствените сигурни печеливши. Малко преди състезанието се извършва тиражирането за коне. Примерно за двайсет коня. Ако билетът ви не спечели, той се превръща в ненужно парче хартия. (Е, има малки утешителни печалби.)
Ако ви се падне кон, това все още не значи, че сте спечелили. Някои от конете няма да стартират. От онези, които стартират, повечето отпадат. Обаче всеки билет, на който се е паднал изобщо някакъв кон, дори и да е кранта, която едва може да се дотътри до манежа, изведнъж придобива стойност от хиляди долари във времето между тиражирането и надбягването. Точно каква стойност — зависи от коня. Но сумите са високи, тъй като и най-лошият кон може да спечели.
Аз имах петдесет и три билета. Ако на един от тях се паднеше кон, бих могъл да продам билета за сума, която да ми осигури средства за учене в Хайделберг.
Ето защо реших да остана и да изчакам тиража.
Животът в Европа не е скъп. Едно обикновено младежко общежитие представлява лукс за човек, който идва от тресавищата на Югоизточна Азия. Дори и френската Ривиера не е скъпа за човек, който може да живее скромно. Аз не се настаних на La Promenade des Anglais, а наех малка стаичка с общ тоалет четири етажа по-високо и два километра по-далеч. В Ница има чудни нощни клубове, но не е необходимо човек да си дава парите за тях, когато на плажовете има не по-лоши естрадни програми… при това безплатно. Никога не съм разбирал колко възвишено изкуство представлява танцът с ветрила[2], докато не видях как една френска девойка се съблече и остана само по бикини пред погледите на граждани, туристи, жандармеристи, кучета… и пред мен… без да нарушава либералните френски морални възгледи за „непристойно държание“.
Йес, сър, има какво да се види на френската Ривиера, без да се харчат пари.
Плажовете са ужасни. Камънаци. Но камънаците са по-добри от калта в джунглата, така че навлякъл банските си гащета, наблюдавах естрадната програма и правех тен. Лежах под слънчевите лъчи и се чувствах щастлив и единственият лукс, който си позволявах, беше трезорът за съхранение на ценности в „Америкън експрес“ и парижките издания на „Ню Йорк хералд трибюн“ и „Старс & Страйпс“. Преглеждах ги, за да следя как великите сили объркват света, а и да прочета какво ново има по тази „спасителна“ мисия, от която току що се бях измъкнал (обикновено не се споменаваше нищо, макар да ни казваха, че ние „спасяваме цивилизацията“). После преминавах към по-важните неща, т.е. към новините за ирландските билети за лотарийно залагане, сетне идваха кръстословиците и „личните“ съобщения. Винаги четях „личните“. Те са като поглед през ключалката на съседа. Съобщения като „М.Л. да телефонира на Р.С. преди обяд. Пари.“ ме караха да се чудя кой, какво и на кого е сторил.
Не след дълго намерих още по-евтин начин да живея и да се радвам на още по-добри естрадни представления. Чували ли сте за Ил дьо Левант? Това е един остров на Ривиерата, разположен между Марсилия и Ница, който много прилича на Каталина[3]. В единия му край има селище, а другият е зает от френския военноморски флот, разположил там управляеми ракети. Останалата част са хълмове, плажове и пещери. Там няма автомобили, няма дори велосипеди. Хората, събрани на острова, не желаят да им се напомня за външния свят.
За десет долара на ден човек може да си позволи такъв комфорт, за какъвто в Ница ще трябва да плати четирийсет. Можеш да платиш пет цента дневно за къмпинг и да изкараш деня с един долар, както правех аз. Има добри и евтини ресторанти, в случай, че ти омръзне да си готвиш сам.
На това място, изглежда, няма никакви правила. Почакайте, има едно правило. Пред самото селище, казва се Хелиополис[4], има надпис: LE NU INTEGRAL EST FORMELLEMENT INTERDIT. (Строго забранено е да се ходи чисто гол.)
Това означава, че всеки, мъж или жена, трябва да си сложи едно малко триъгълно парче плат — cache-sexe, пренаска, преди да влезе в селището.
Навсякъде другаде по плажовете и къмпингите на острова можеш да ходиш напълно гол и всички ходеха така.
Като се изключи липсата на автомобили и облекло, във всичко друго остров Левант прилича на вътрешността на страната. Има недостиг на прясна вода, но французите не пият вода, а човек може да се изкъпе в Средиземно море и за един франк да си купи достатъчно прясна вода, за да избърше с гъба солта от тялото си половин дузина пъти. Вземате влака от Ница за Марсилия, слизате в Тулон, след това вземате влака за Лавандо, после кораб (час и нещо) и сте в Левант… и тогава отпадат всички грижи по облеклото.
Открих, че в селището мога да си купувам „Хералд-триб“ само с един ден закъснение, на същото място („О минимум“, мадам Александра), където взех под наем палатка и кухненски принадлежности. Продукти си купувах в Ла Бриз Марин, а къмнингувах над Ла Плаж де Гроте[5], близо до селището. Настаних се там да гледам естрадните изпълнения и да успокоя нервите си.
Някои хора отричат божествената същност на жените. За тях е достатъчен само сексът. Тези хора сигурно произхождат от стриди. Всички момичета са достатъчно добри за гледане (включително малките жълтокожи сестри, макар че те ми направиха този белег); единствената разлика е, че някои изглеждат по-добри от други. Някои са дебели, други са кльощави, едни са стари, а други млади. Има такива, които сякаш току-що са излезли от Фоли Берже. Запознах се с една от тях и се оказа, че не съм много далече от истината. Беше шведско момиче, което си упражняваше чрез мен своя английски, а аз своя френски. Обеща да ми сготви шведско ястие, ако някога отида в Стокхолм, а аз сготвих вечеря на примус. Развеселихме се от обикновеното вино и тя поиска да узнае как съм получил този белег, и аз й наговорих куп лъжи. Марджата беше добра за отпускане на нервите на един стар войник и когато си отиде, ми стана тъжно.
Но естрадните представления продължиха. Три дни по-късно седях на плажа Грото, подпрян на един камък и решавах кръстословица. Неочаквано извърнах глава и видях най-привлекателната жена, която съм срещал през живота си.
Жена или девойка… не бях сигурен. В първия момент реших, че е осемнайсетгодишна, или най-много двайсет. По-късно, когато я видях в лице, все още ми изглеждаше осемнайсетгодишна, но би могла да бъде и на четирийсет. Или на сто и четирийсет. Имаше онази красота, която не зависи от възрастта. Като Елена от Троя или Клеопатра. Не бях сигурен дали е Елена, но знаех, че не е Клеопатра, защото тя е била с червени коси, а тази беше с естествено руси. Цялото й тяло имаше хубав тен, без никакви следи от бикини. Косата й беше със същия цвят, само че два нюанса по-светла. Тя се спускаше свободно по гърба й на леки вълни, подобно на водопад и изглеждаше, че никога не е била подстригвана.
Беше висока, малко по-ниска от мен и с тегло, близко до моето. Не беше пълна, нямаше никаква тлъстинка, с изключение на онези грациозни натрупвания, които омекотяват женските форми и подчертават мускулите под тях. Бях сигурен, че под нейните има мускули.
Носеше се с непринуденото величие на лъвица.
Раменете й бяха широки за жена, почти толкова широки, колкото и женствения й ханш. Талията й би изглеждала дебела за една по-ниска жена, но за нея бе прелестно стройна. Коремът й изобщо не беше увиснал, но имаше чудесна куполовидна извивка и идеален мускулен тонус. Гърдите й… само такъв грамаден гръден кош като нейния би могъл да носи толкова големи гърди без те да изглеждат несъразмерни. Те стърчаха напред, полюшваха се леко, когато ходеше и завършваха с по един розово-кафяв бонбон… пъпки, които бяха женски, не момински.
Пъпът й представляваше прелест, каквато можеше да се срещне само в баладите на персийските поети.
Краката й бяха дълги за нейния ръст; ръцете и стъпалата й не бяха малки, но бяха грациозни. Във всяко отношение тя беше грациозна. Беше невъзможно да си я представи човек в някаква поза, в която да не е грациозна. Беше гъвкава и подвижна като котка. Лицето й… Как може да се опише една съвършена красота, освен да се каже, че веднъж видяно, то не може да се сбърка с никое друго? Устата й беше голяма, леко отворена в едва забележима усмивка, дори когато беше сериозна. Устните й бяха сочни, червени и ако носеше някакво червило, то беше така изкусно сложено, че не можеше да се забележи. Само това беше достатъчно, за да я отличава, защото през тази година всички други жени носеха грим „Континентъл“, изкуствен като корсет и безсрамен като усмивка на куртизанка.
Носът й беше прав и достатъчно голям, за да не прилича на копче. Очите й…
Видя ме, че я разглеждам. Разбира се, жените очакват мъжете да се заглеждат по тях и когато са голи, а не само когато са облечени за бал. Но е просташко човек така да се заглежда. Загубих битката още в първите десет секунди и сега се опитвах да си припомня как изглежда всяка нейна черта, всяка извивка на тялото й.
Отново ме погледна в очите. Изчервих се, но не можех да отместя поглед. Очите й бяха толкова тъмно сини, че изглеждаха черни, по-тъмни от моите кафяви очи.
Промърморих дрезгаво:
— Pardonez-moi, ma’m’selle[6] — и отместих очи.
Отговори ми на английски:
— О, няма нищо. Гледайте, щом това ви е приятно… — и ме огледа от горе до долу толкова подробно, колкото аз нея. Гласът й беше топъл контраалт, изненадващо дълбок в най-ниския регистър.
Направи две крачки напред и почти се надвеси над мен. Понечих да се изправя, но тя махна с ръка да не се притеснявам. Беше жест, който изискваше подчинение. Сякаш беше свикнала да дава заповеди.
— Останете си на мястото — каза тя. Бризът донесе до обонянието ми аромат, от който по кожата ме полазиха тръпки. — Вие сте американец?
— Да.
Бях сигурен, че тя не е, но бях също толкова сигурен, че не и французойка. И то не само защото й липсваше френският акцент, а защото… е, французойките винаги леко възбуждат. Просто не могат да не са такива, това е дълбоко вкоренено във френската култура. А в тази жена нямаше нищо възбуждащо — като се изключи това, че със самото си съществувание пораждаше неутолимо желание.
Без да е възбуждаща, тя притежаваше необикновено умение за бързо установяване на тесен контакт. Разговаряше с мен като със стар познат, както разговарят помежду си приятели, които знаят и най-малките си слабости и са напълно tete-a-tete[7]. Задаваше ми въпроси, някои съвсем лични, и аз отговарях честно, без да ми дойде на ум, че нямаше никакво право да ме разпитва. Не ме попита за името, както и аз нея.
Най-сетне спря и ме погледна внимателно и спокойно. После отбеляза замислено:
— Вие сте много красив! — И след това добави: — Au’voir[8].
После се обърна, влезе във водата и заплува.
Бях прекалено смаян, за да тръгна след нея. Никой никога не ми беше казвал, че съм хубав, дори и преди да си счупя носа. Камо ли пък красив!
Помислих да я последвам, но реших, че няма да има полза, дори и да имах време за това. Това момиче можеше добре да плува.