Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (13)

Глава тринадесета

Малкото драконче ни последва до пещерата и не само, че не се държеше войнствено (макар че нямам доверие на животно със такива големи зъби като неговите), ами се тътреше подир нас както пате подир майка си. То се опита, да влезе, но щом докосна невидимата бариера, рязко се отдръпна назад. Остана отвън и жално замяука.

Чудех се дали бариерата на Стар ще може да спре пламъка. Скоро ми се отдаде възможност да разбера, когато един голям дракон се домъкна и пъхна главата си през един отвор. Бариерата го накара да отскочи назад, но тогава той включи огнепръскачката си.

Никаква бариера не можеше да спре пламъка.

Бяхме доста навътре, така че пламъкът не можа да ни опърли, но пушекът, вонята и топлината бяха непоносими.

Покрай ухото ми изсвистя стрела и драконът престана да се интересува от нас. На негово място дойде друг, който не беше убеден, че трябва да ни остави на мира. Руфо и Стар побързаха и него да убедят, преди да успее да запали газовата си факла. Въздухът в пещерата постепенно се проветри; някъде от дъното идваше течение, насочено навън.

Междувременно Стар беше запалила светлина и драконите, възмутени, се събраха на съвещание. Погледнах зад себе си и престанах да обръщам внимание на вътрешността на пещерата; отпред се събираше цял комитет.

Уцелих мекото небце на председателя, преди да успее да се оригне. Вицепредседателят обаче остана незасегнат и успя да направи термална забележка, дълга около петнайсет фута, преди и той да промени мнението си. Комитетът се отдръпна и членовете му започнаха да си разменят гневни реплики един на друг.

През цялото това време малкото драконче се навърташе наоколо. Когато възрастните се оттеглиха, то отново дойде до входа на пещерата и започна жално да мучи. Очевидно искаше да влезе при нас.

Стар ме докосна по рамото.

— Ако милорд-съпругът няма нищо против, ние сме готови.

— Веднага — съгласих се аз, а сетне извиках: — Махай се, малкият! Върни се при твоята мама.

Руфо застана до мен.

— Може би не може — подхвърли той. — Вероятно драконът, който убихме, е бил неговата майка.

Не му отговорих, защото изглеждаше логично. Старият дракон, който очистихме, се беше събудил още щом настъпих опашката на малкото. Би могло да бъде майчина любов, ако това чувство съществува при драконите… не зная.

Във всеки случай адски неприятно е да не можеш да убиеш дори един дракон, без след това да се чувстваш неудобно.

Тръгнахме по един стръмен проход като непрекъснато криволичехме, навеждайки се, за да се предпазим от сталактити и сталагмити. Руфо носеше в ръка запалена факла. Стигнахме до една куполообразна зала с под, покрит с глазура от вкаменени през хилядолетията утайки. Близко до стените имаше сталактити в меки пастелни тонове. Красив, почти симетричен свещник-сталактит висеше в центъра. Стар и Руфо бяха залепили на главите си някакъв светещ маджун, от който в пещерата имаше на около десетина места. Той обливаше залата с мека светлина и осветяваше сталактитите.

Между тях Руфо ми показа паяжини.

— Тези тъкачи са безвредни — каза той. — Само са големи и грозни. Те дори не хапят като паяци. Но… внимавай къде стъпваш! — Той ме дръпна назад. — Тези влечуги са отровни дори само при пипане. Слепоци. Затова се забавихме толкова много. Трябваше да сме сигурни, че мястото е чисто, преди да сложим бариерата.

Тези така наречени слепоци бяха полупрозрачни, дъгоцветни влечуги, големи колкото гърмяща змия и лигави като земен червей. За щастие бяха мъртви. Руфо ги набучи на сабята си като мазен шишкебап и ги отстрани от пътя ни.

— Така е по-добре — каза той, въздъхна и почисти сабята си — Не искам да усещам наоколо вонята от тях. Много бързо се разлагат и ми напомнят на прясно одрани кожи. Разказвал ли съм ти за времето, когато пътувах като готвач на кораб? На борда имахме един втори капитан, който никога не се къпеше и отгоре на това държеше в кабината си пингвин. Женски, разбира се. Тази птица не беше по-чиста от него и тя имаше навика да…

— Руфо — извика Стар, — ще ми помогнеш ли с багажа?

— Идвам, миледи.

От сгъваемата кутия извадихме храна, матраци за спане, още стрели, други неща, от които Стар имаше нужда за нейните магии и манерки за вода. Стар ме беше предупредила, че Карт-Нокеш е място, където местните химически вещества са съвместими с човешкия организъм. Трябваше да си носим всичко за ядене и пиене.

Погледнах неодобрително еднолитровите манерки.

— Мило бебче, мисля че тази храна и вода няма да ни стигнат до никъде.

Тя поклати глава.

— Уверявам те, че това е достатъчно.

— Линденберг е прелетял Атлантика само с един сандвич с фъстъчено масло — подкрепи я Руфо. — Но аз настоях да вземем повече.

— Откъде знаеш, че ще е достатъчно? — заинатих се аз. — Особено водата.

— Напълних манерката си с коняк — каза Руфо. — Ти ще вземеш половината от него и ще ми дадеш половината от твоята вода.

— Мили съпруже, водата е тежка. Ако се опитаме да се запасим за непредвидени обстоятелства, ще станем толкова тежки, че няма да можем да летим. И без това ще трябва да се напрегна максимално за трима души, оръжия и облекло. Живите организми са по-леки; мога и от двама ви да черпя сила. След това идват материалите, които са били живи; мисля че сте забелязали, че дрехите ни са вълнени, лъковете от дърво, а тетивата от черва. Предметите, които никога не са били живи, са най-трудни за пренасяне, особено стоманата, но въпреки това трябва да имаме саби. С огнестрелните оръжия се напрягам до краен предел, но те сега са ни крайно необходими. Вие трябва да решите… чувствам се уверена, че ще мога да се справя с още петдесет фунта мъртво тегло, ако нещата, които ще вземем, са крайно необходими. Изберете онова, което вашата природна интелигентност ви подсказва за необходимо.

— Моята природна интелигентност се свърши. Но, Стар любов моя, има един много разумен отговор: вземи всичко.

— Милорд?

— В сгъваемата кутия, която ни даде Джоко, има достатъчно от всичко да издържим обсада, без да ядем и пием каквото и да е било от Карт-Хокеш. Хубавото на нея е, че тежи само около петнайсет фунта. Ще я завържа за гърба си и дори няма да я забележа.

Стар имаше физиономия на майка, чието дете току що е разбрало лъжата за щъркелите и бебетата.

— Милорд-съпруже, масата е много по-голяма. Чудя се дали някоя магьосница или вълшебница би могла да я носи без чужда помощ.

— При сгъната кутия?

— Това не я променя, милорд. Дори и сгъната, масата си остава маса… и при това е по-опасна. Върху сгънатата кутия е приложена огромна енергия, иначе тя ще експлодира.

Спомних си за калния вулкан, който ни беше залял и престанах да споря.

— Добре, виждам, че греша. Но само още един въпрос… Ако масата винаги е там защо тежи толкова малко, когато е сгъната?

Стар придоби отново израз на затруднение.

— Извинявай, милорд, но говорим на различни езици… и не мога да ти обясня. Засега мога само да ти обещая, че ще имаш възможност да разбереш, щом искаш. Междувременно можеш да го приемеш като тривиално пространствено свиване. Или пък си мисли, че масата е толкова далеч… отстрани на сгънатата кутия, че локалната гравитация почти не действува.

(Спомних си за времето, когато баба ми ме помоли да й обясня телевизията… Има неща, които не могат да се научат за десет урока, нито пък да се представят в популярна форма за широките маси. Те изискват години задълбочено изучаване.)

Стар изглеждаше натъжена.

— Не защото аз самата не зная. Магьосничеството не е наука, то е комплекс от начини за вършене на нещата… начини, които дават резултат, но които не можем да обясним.

— Също като техниката. Конструира се според теорията, а после се преработва да отговаря на практиката.

— Да, милорд-съпруже. Магьосникът е инженер, който си служи с емпирически правила.

— А философът — намеси се Руфо — е учен, който не ползва емпирически правила. Аз съм философ. Най-добрата от всички професии.

Стар остави без внимание закачливата му забележка и взе един тефтер, да ми покаже онова, което знаеше за голямата кула от която трябваше да вземем яйцето на Феникс. Този тефтер приличаше на голям куб от плексиглас.

Взе и една дълга показалка, която мушна в него, сякаш скицникът беше от въздух. С върха й тя чертаеше вътре триизмерни скици и оставяше светещи линии… нещо като триизмерна черна дъска.

Това не беше магия, беше висша технология… направо удряше в земята нашите методи на инженерно проектиране, беше по-добра дори от широко разпространените прозрачни изометрични шаблони. Тефтерът беше със страна приблизително трийсет инча и скицата в него можеше да се наблюдава под всякакъв ъгъл… дори отдолу.

Кулата, висока една миля, не беше островърха, а масивна, подобна на стъпаловидните небостъргачи в Ню Йорк, само че много по-голяма.

Вътрешността й представляваше лабиринт.

— Милорд-шампионе — каза Стар извинително, — когато се срещнахме в Ница, в багажа си имах скица на кулата. Сега трябва да работя по памет. Надявам се да съм я начертала вярно, само в пропорциите може да има някои неточности. Обаче съм сигурна във верните проходи, тези които водят към яйцето. Възможно е да не са съвсем точни неверните, както и задънените; тях не съм изучавала така сериозно.

— Смятам, че това няма голямо значение — отговорих аз. — Ако зная верните, непознати ще са ми само другите, които няма за какво да използваме, освен ако трябва да се скрием при внезапно нападение.

Тя оцвети верните проходи със светещо червено, фалшивите със зелено… и се получиха много повече зелени линии, отколкото червени. Онзи, който е проектирал тази кула, трябва да е бил доста умен. Входът, който изглеждаше да е главен, отиваше нагоре, разклоняваше се и после отново се сливаше, като минаваше близко до залата с яйцето… след това слизаше надолу по един околен път и излизаше навън, подобно на „Насам е изходът“ от Р. Т. Барнъм.

Другите пътища водеха навътре и човек можеше така да се изгуби, че да не се оправи никога, дори и ако следва само лявата стена. Пътищата, маркирани с червено, също бяха сложни. Дори и след като знаеш къде се намира яйцето, трябва да намериш верния вход и можеш да изгубиш цяла година и следващия януари в безплодно търсене.

— Стар, била ли си някога в кулата?

— Не, милорд. Била съм в Карт-Хокеш. Но далеч, в Грото Хилс. Кулата съм виждала само отдалеч.

— Някой трябва да е бил в нея. Сигурно картата… не ти е изпратена… от твоите противници.

Отговори ми мрачно.

— Милорд, шейсет и трима смели мъже загинаха, за да ми осигурят информацията, която ти предоставям.

(Значи сега аз бях с шейсет и четвъртия!) Казах:

— Има ли някакъв начин да изуча само червените пътища?

— Разбира се, милорд. — Тя натисна някакво копче и зелените линии изчезнаха.

Посочих най-ниското ниво.

— Това е единствената врата от трийсет или четирийсет врати, която води до яйцето.

— Вярно е.

— Сигурно ще ни чакат точно зад тази врата, за да ни хванат.

— Изглежда вероятно, милорд.

— Хммм… — Обърнах се към Руфо:

— Руфо, имаш ли някое дълго, здраво и леко въже сред нещата които носиш?

— Взех едно, което Джоко използуваше за родана^[1]. Като дебело въже за риболов е с якост на скъсване около хиляда и петстотин фунта.

— Браво!

— Помислих си, че може да ти дотрябва. Дълго е хиляда ярда.

— Добре. А нещо по-леко?

— Малко копринена корда за пъстърва.

За един час извършихме всичките приготовления, за които можах да се сетя, а лабиринта бях запомнил така добре, както помнех таблицата за умножение.

— Стар, мила, готови сме. Искаш ли да изречеш заклинанието си?

— Не, милорд.

— Защо не искаш? Най-добре е бързо да го сториш.

— Защото не мога, скъпи. Тези коридори не са истински. При тях винаги от голямо значение е определянето на точния момент, а той ще настъпи само за няколко минути, след около седем часа. После няколко седмици няма да има никакъв достъп.

Налегнаха ме мрачни мисли:

— Ако онези бабаити, които преследваме, знаят това, ще ни ударят още при излизането от коридора.

— Надявам се, че няма да стане така, милорд-шампионе. Те ще очакват да се появим откъм Грото Хилс, тъй като знаят, че имаме коридор някъде около тези хълмове… и аз наистина смятах него да използваме. А този коридор тук, дори и да знаят за него, е на такова лошо място… за нас… че те няма да очакват, че ще се осмелим да го използваме.

— През цялото време много ме успокояваш. Няма ли да ми съобщиш нещо друго, което ни очаква? Танкове? Кавалерия? Зелени гиганти с космати уши?

Тя ме погледна смутено.

— Каквото и да ти кажа, ще те подведа, милорд. Предполагам, че техните бойци ще бъдат механични конструкции, а не истински живи същества… което означава, че могат да представляват всичко. Но също така може всичко да бъде и илюзия. Казах ли ти за гравитацията?

— Мисля че не си.

— Прощавай, изморена съм и не помня. Гравитацията варира, понякога съвсем произволно. Едно водно ниво се изравнява понякога надолу, а после бързо скача нагоре. Има и други неща… и всяко от тях може би е илюзия.

Руфо каза:

— Шефе, ако нещо се движи, стреляй. Ако ли пък говори, клъцни му гърлото. Това премахва илюзиите. Не ти трябва програма; ще бъдем ние… и те. Така че щом не сме ние, убивай. Не се плаши.

Усмихнах му се.

— Не се плаша. О’кей, ще се безпокоим когато отидем там. Хайде да престанем с тези приказки.

— Да, милорд-съпруже — подкрепи ме Стар. — Най-добре е да поспим няколко часа.

Нещо в гласа й се беше променило. Погледнах я и ми се стори, че изглежда малко по-различна. Някак си по-малка, по-нежна, по-женствена и по-сговорчива от амазонката, която само преди два часа беше стреляла по един звяр, сто пъти по-тежък от нея.

— Добра идея — казах аз и бавно се огледах. Докато Стар скицираше лабиринтите на кулата Руфо беше опаковал багажа и… забелязах… беше сложил един матрак до едната страна на пещерата, а другите два до отсрещната, колкото се може по-далеч от първия.

Попитах я мълчаливо, като погледнах към Руфо и вдигнах многозначително рамене: „Това пък какво е?“

Погледът й, с който ми отговори, не казваше нито „да“, нито „не“. Вместо това тя извика:

— Руфо, лягай си, за да отпочине нещастният ти крак. Легни на другата страна. Или по корем, или с лице към стената.

За първи път Руфо изрази неодобрение към онова, което бяхме сторили. Отвърна остро, но не на онова, което беше казала Стар, а на онова, което си мислеше:

— Не си ме наела да гледам!

Стар ми каза толкова тихо, че едва успях да я чуя: Прощавай, милорд-съпруже. Стар човек е и си има своите капризи. След като си легне ще изгася светлините.

Прошепнах й:

— Стар, любима, все още не смятам да караме меден месец.

Тя ме погледна в очите.

— Твоя воля, моя любов.

— Да. Традицията изисква кана вино и питка. А не нахокване на придружител. Съжалявам.

Тя сложи нежната си ръка върху гърдите ми и ме погледна.

— Радвам ли се, милорд.

— Радваш се? — Не разбирах, защо го каза.

— Да. И двамата трябва да спим до утре сутринта. За да може твоята силна ръка да ни осигури още много утрини.

Почувствах се успокоен и се усмихнах.

— О’кей, моя принцесо. Но се съмнявам, че ще заспя.

— Ще заспиш.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Чуй ме, любими. Утре… след като победиш… веднага отиваме в моята родина. Няма повече да чакаме, няма да има повече опасности. Искам да научиш езика, който се говори там, така че да не се чувстваш чужденец. Искам моята родина да стане и твоя. Ще бъде ли така добър милорд-съпругът да легне? Да легне по гръб и да ми позволи да му изнеса един урок по родния ми език? Ти ще спиш и ще научиш онова, което трябва.

— Е… идеята ти е чудесна. Но ти имаш по-голяма нужда от сън.

— Извинявай, милорд, но това не е вярно. Четири часа сън и съм кукуряк.

— Е…

Пет минути по-късно вече се бях опънал, загледан в най-красивите очи на света, заслушан в любимия глас, който говореше тихо на един непознат език…