Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (9)

Глава девета

Руфо ме събуди.

— Шефе! Ставай! Веднага!

Зарових глава под завивките.

— Махай се! — Устата ми миришеше на развалено зеле, главата ми беше размътена, в ушите ми бучеше.

— Веднага! Тя заповяда.

Станах. Руфо беше облечен в дрехите, които ни носеха щастие, и беше препасал сабя, така че аз се облякох по същия начин и препасах моята. Камериерките ми не се виждаха, нито пък дадените ми вечерта вкусотии. Запрепъвах се след Руфо в голямата банкетна зала. Там ни чакаше Стар, облечена за път, натъжена. Чудесните мебели от вечерта ги нямаше; залата беше празна като изоставен хамбар. Имаше само една гола маса с парче месо на нея, студено и лоясало, а до него един нож. Погледнах го с неудоволствие.

— Какво е това?

— Закуската ти, ако я искаш. Аз обаче не бих останала под този покрив, за да ям студена плешка. — Никога не бях я виждал такава.

Руфо ме докосна по ръкава.

— Шефе. Да се махаме още сега.

Така и направихме. Не се виждаше жива душа, нито вътре, нито вън. Нямаше дори деца, дори кучета. Имаше обаче три хубави коня, които ни чакаха. Искам да кажа от онези осмокраки понита, конска версия на дакел, оседлани и готови за езда. За всеки чифт крака имаше кожено стреме и товарът беше разпределен равномерно от двете страни, а над него беше поставен стол с облегалка и странични поставки за ръцете. На всяка поставка имаше въже, което служеше за юзда, а от лявата страна беше поставен един лост, който служеше едновременно за спиране и ускоряване. Неприятно ми е да обяснявам по какъв начин ездачът предаваше намеренията си на животното. Изглежда обаче, че на „конете“ това не им пречеше.

Не бяха коне. Главите им наподобяваха малко на конските, но имаха лапи, а не копита, и бяха всеядни, а не тревопасни. Човек обаче заобичва тези животни. Моят беше черен с бели точки… красив. Нарекох го Арс Лонга. Имаше одухотворен поглед.

Руфо завърза лъка и колчана ми на багажника зад стола и ми показа как да се кача. После ме стегна с обезопасителния колан и ме нагласи удобно, като ми каза да сложа краката си на подпората, а не в стремената, и да се облегна назад на облегалката. Комфортно като в първокласна кабина на самолет. Бързо потеглихме и установихме темпо от десет мили в час, в раван^[1] (единственият ход, който можеха), но без тръскане поради осемточковото окачване, така че усещането беше като при автомобил, каран по чакъл.

Стар яздеше напред, без да промълви думичка. Опитах се да я заговоря, но Руфо ме докосна по ръката:

— Шефе, недей — каза той тихо. — Когато тя е в такова настроение, единственото, което може да се нанрави, е да се чака.

След като тръгнахме, Руфо и аз един до друг, а Стар пред нас, попитах:

— Руфо, за Бога, какво се е случило?

Той се намръщи.

— Никога няма да научим. Тя и Дорал са се скарали, само това е ясно. Но по-добре да се правим, че нищо не е станало.

Той млъкна, аз също. Дали пък Джоко не е опротивял на Стар? Беше пиян; това е повече от сигурно. А може и да й е налетял. Не можех обаче да си представя, че Стар не е в състояние да се справи с един мъж и да не допусне да бъде изнасилена.

Това ме наведе на други тъжни мисли. Ако по-голямата сестра беше дошла сама… Ако мис Тифани не беше излязла… Ако русокосата ми камериерка беше дошла да ме съблече, както беше загатнала… О, по дяволите!

Не след много Руфо разкопча предпазния си колан, наведе облегалката си назад, вдигна подпората за крака, покри лицето си с носна кърпа и захърка. Побързах да последвам примера му.

Когато се събудих, се чувствах по-добре, като се изключат глада и жаждата. Руфо продължаваше да спи. Конят на Стар потропваше на петдесет стъпки пред нас. Зеленината беше все така тучна, а в далечината, може би на половин миля, се виждаше къща… не господарски чифлик, а селска къща. Виждаше се кладенец и аз си представих покрито с мъх ведро, студено и мокро, и вонящо на коремен тиф… Е, в Хайделберг бях имунизиран. Така че исках да пия. Искам да кажа вода, макар че предпочитах бира… наоколо правеха хубава бира.

Руфо се прозина, свали кърпичката от главата си и се надигна.

— Трябва да съм подремнал — каза той и се усмихна глуповато.

— Руфо, виждаш ли онази къща?

— Да. И какво?

— Обед е, ето какво. Изминах достатъчно път на празен стомах. И толкова съм жаден, че бих могъл да стисна камък и да изкарам суроватка от него.

— Ами по-добре направи така.

— Хм…

— Милорд, съжалявам… аз също съм жаден… но няма да спрем тук. Тя няма да иска.

— Тя няма да иска, а? Руфо, погледни ме в очите. Това, че миледи Стар няма настроение, не е основание да яздим цял ден без храна и вода. Ти постъпи така, както смяташ, че е правилно, аз обаче ще спра да обядвам. Хм, имаш ли в себе си пари? Местни пари?

Той поклати глава.

— Тук тези работи не стават така. Шефе, почакай още един час. Моля те.

— Защо?

— Защото още сме на територията на Дорал, ето защо. Не съм сигурен дали не е съобщил да ни застрелят, щом ни видят. Джок е добродушен стар мерзавец. Предпочитам да съм в пълно снаряжение. Ако полетят към нас рояк стрели, никак няма да се изненадам. Илй пък да ни захлупи мрежа, точно когато навлезем сред онези дървета.

— Наистина ли мислиш така?

— Зависи колко е ядосан. Спомням си веднъж, когато един човек истински го обиди, Дорал съблече онза беден грубиянин, завърза го за мъжките му атрибути и го сложи… не, не мога да кажа какво стори. — Руфа преглътна и изглеждаше разстроен. — По-добре е да говорим за нещо приятно. Ти спомена, че можеш да изстискаш суроватка от камък. Несъмнено имаше предвид Силния Милдуун.

— По-дяволите, не променяй темата! — Главата ми пулсираше от напрежение. — Не искам да яздя между тези дървета, а този, който се кани да изпрати стрела към мен, по-добре да провери дали му е здрава кожата. Жаден съм.

— Шефе! — прохленчи Руфо умолително. — Тя нито ще яде, нито ще пие на територията на Дорал… дори и да я молят. И е права. Ти не познаваш обичаите. Тук човек приема само онова, което доброволно му се предлага… тук дори едно дете има достатъчна гордост, за да не приеме нещо, ако не му се дава от сърце. Още пет мили. Не може ли героят, който уби Игли, да издържи още пет мили?

— Е… добре, добре! Но трябва да признаеш, че тази страна е щурава. Съвсем побъркана.

— Ммм… — стресна се той. — Бил ли си някога във Вашингтон Д.С.?

— Е… — усмихнах се кисело. — Touche!^[2] Забравих, че това е твоя страна. Не исках да те обидя.

— О, не е. Какво те кара да мислиш така?

— Защото… — опитах се да размисля. Нито Руфо, нито пък Стар бяха казали такова нещо, но… — Ти познаваш навиците в тази страна, говориш езика като местен.

— Милорд Оскар, вече не помня на колко езика мога да говоря. Когато чуя някой език и веднага почвам да говоря на него.

— Е, не си американец, нали? Нито пък французин?

Той се усмихна весело.

— Мога да ти покажа кръщелни свидетелства и от двете страни… по-точно можех, преди да загубим багажа. Но, не съм от Земята.

— Тогава откъде си?

Руфо се поколеба.

— По-добре попитай нея.

— Глупости! Съвсем се обърках. Това е смешно.

— Шефе — каза той сериозно, — Тя ще ти отговори па всеки въпрос, който й задаваш. Но трябва да я питаш.

— Разбира се, че ще я питам.

— Нека да говорим за нещо друго. Ти спомена за Силния Милдуун…

— Ти спомена за него.

— Е, може би аз. Никога не съм срещал Милдуун, макар че съм бил в тази част на Ирландия. Хубава страна. Там живее единственият истински логичен народ на земята. Фактите не могат да ги отклонят от по-висшата истина. Възхитителен народ. Слушал съм за Милдуун от чичо си, честен човек, който дълги години пишеше речите на политиците. Но по онова време, поради лош късмет, когато пишел речите на разни кандидати, бил изпратен на почивка от американските синдикати на свободните кореспонденти. Чул за Силния Милдуун и тръгнал да го търси. Взел влака до Дъблин, а след това автобус. Срещнал един човек, който орял… но нямало впрегнат кон. Той сам бутал плуга и правел бразда, дълбока осем инча. „Аха!“, казал си чичо ми и извикал: „Мистър Милдуун!“

Селянинът спрял и му отвърнал: „Бог да благослови грешката ти, приятелю!“… вдигнал плуга с една ръка, посочил с него и казал: „Милдуун ще намериш нататък. Той е по-силен“.

Чичо ми му благодарил и продължил по-нататък, докато намерил един човек да поставя колове за ограда, които забивал с гола ръка… и при това в камениста почва. И отново го взел за Милдуун.

Човекът бил толкова изненадан, че изпуснал големите колове, които държал под мишница. „Махай се с твоите ласкателства! — отвърнал той. Трябва да знаеш, че Милдуун живее по-надолу по същия път. Той е по-силен“.

Следващият човек, който срещнал чичо ми градял каменен зид. Този човек одялал камъните без чук и длето. Отсичал краищата им с ръка, а после оглаждал страната, като я щипел с пръсти. Така че чичо ми отново се обърнал към човека, назовавайки го с Милдуун. Човекът заговорил, но гърлото му било покрито с толкова много прах, че пресъхнало. Тогава той взел един голям камък, стиснал го, както ти стисна Игли… изстискал от него вода, сякаш изстисква кози мях, и се напил. После казал: „Не съм аз, приятелю. Той е по-силен, както всички добре знаят. О-о, много пъти съм го виждал, да пъха малкия си пръст…“

Вниманието ми се беше пренесло към едно момиче, което пластеше сено оттатък пътя. Имаше забележителни гръдни мускули и около бедрата си носеше само лава-лава. Тя ме видя, че я гледам и отвърна на погледа ми с намигване.

— Та какво казваше? — попитах аз.

— Ъ?… — пъхал малкия си пръст до първата фаланга… и се е държал само на него с часове!

— Руфо — срязах го аз, — не вярвам да е стоял така повече от две минути. Ще получи разтягане на мускулите и прочие.

— Шефе — отвърна той обиден, — мога да те заведа на самото място, където Мощният Дъган е изпълнил този сензационен номер.

— Ти каза, че името му било Милдуун.

— Казваше се Дъган по майчина линия и много се гордееше с това. Навярно ще ти е приятно да научиш, милорд, че вече се вижда границата на землището на Дорал. Само след минути ще обядваме.

— С най-голямо удоволствие. Ще погълна галони от всичко, най-вече вода.

— Истината е, милорд, че днес не съм в най-добрата си форма. Имам нужда от храна и пиене, и продължителен сън преди да започнем някой нова битка, иначе ще се прозина точно, когато трябва да намушкам някого. Изкарах прекалено тежка нощ.

— Не те видях на банкета.

— Там бях само мислено. В кухнята храната беше по-топла, изборът по-богат и компанията по-сърдечна. Но нямах намерение да прекарвам цялата нощ там. Обичам да си лягам рано. Умереност във всичко… това е моето мото. Но сладкарката… и, тя ми напомни за друго момиче, което някога познавах. Правехме заедно контрабандна търговия. На нея мото й беше, че всичко, което заслужава да се направи, трябва да се направи в максимална степен. Тя контрабандираше извън контрабандата, допълнително, без да ми казва и без да се отчита… защото аз описвах всичко пред митническите служители, преди да им дам подкуп, и те знаеха, че съм честен.

Но едно момиче не може да мине през граничния пункт дебело като угоена гъска, и двайсет минути по-късно да се върне кльощаво като цифрата „едно“… не че беше такава, казвам го просто за прегледност… без да предизвика двусмислени погледи. Ако не беше онова необичайно нещо, което направи кучето през онази нощ, ченгетата щяха да ни спипат.

— Какво беше онова необичайно нещо, което е направило кучето през онази нощ?

— Точно това, което правих аз миналата нощ. Шумът ни събуди и ние избягахме, но без пукнат грош след шест месеца тежък труд, голи като пушки. Обаче снощната сладкарка… ти я видя, милорд с кестенява коса, сини очи, къдрица на челото и всичко останало. Приличаше на София Лорен.

— Смътно си спомням нещо такова.

— Тогава не си я видял. В нея няма нищо смътно. Както и да е, смятах да прекарам нощта разумно, особено след като знаех за предстоящето кръвопролитие. Но аз не се отказах да си легна с Наля. И ето сега съм недоспал, незакусил и ако умра, удавен в собствената си кръв, преди да падне нощта, това отчасти ще бъде дело на Наля.

— Аз ще те обръсна, Руфо, обещавам. — Вече бяхме преминали границата на следващото имение, но Стар не намали темпото. — Впрочем, къде си изучил този гробарски занаят?

— Какво? О! На върха на онова възвишение, зад онези дървета, има къща и там ще обядваме. Там живеят добри хора.

— Добре! — Мисълта за обяд ме успокояваше, тъй като аз отново бях започнал да съжалявам за поведението си на скаут предната нощ. — Руфо, та какво е било онова необичайно нещо, което е правило кучето през онази нощ?

— Милорд?

— През онази нощ кучето не е правило нищо необичайно, това е най-странното.

— Е, сигурно не е било точно така — каза Руфо неуверено.

— Онова, което бях започнал да казвам, беше, че миналата нощ, когато отивах да си легна, ми се случи нещо странно…

— Какво, милорд?

Трябваше да кажа на някого за снощи, а Руфо беше тип, на който можех да се доверя. Разказах му историята с Трите мечки.

— Трябваше да рискувам — завърших аз. — И, повярвай ми, щях да рискувам ако онази малката си беше легнала… сама… навреме. Също си мисля, че щях да рискувам, ако не беше дъртата. Руфо, защо най-хубавите момичета винаги имат бащи или съпрузи? Казвам ти обаче самата истина, и трите… голямата мечка, средната мечка и най-малкото мече, бяха съвсем близко до мен и всичките изгаряха от желание да се мушнат в кревата… а пък аз не направих нищо! Хайде, присмивай ми се. Заслужавам го.

Той остана сериозен. Обърнах се към него. Беше изпълнен със състрадание.

— Милорд! Оскар, другарю мой! Кажи ми, че не е вярно!

— Вярно е — отговорих намусено. — После съжалявах, но беше късно. И ти се оплакваш, че лошо си прекарал нощта!

— О, Господи!

Той превключи коня на висока предавка и отпраши напред.

Руфо настигна Стар и те спряха, малко преди да достигнат къщата, където смятахме да обядваме. Изчакаха ме да пристигна. Лицето на Стар беше безизразно, а Руфо изглеждаше непоносимо потиснат.

Стар каза:

— Руфо, иди и помоли да ни дадат обяд. Донеси го тук. Искам да поговоря с милорда насаме.

— Да, миледи!

Той бързо ни напусна.

Без да сваля от лицето си маската на безизразност, Стар ме попита:

— Милорд, вярно ли е онова, което твоят придворен ми докладва за теб?

— Не зная какво ти е докладвал.

— Отнася се за твоята неустойка… според теб пропуск… миналата нощ.

— Не зная какво разбираш под „неустойка“. Ако те интересува какво съм правил след банкета… спах самичък. Точка.

Тя въздъхна, но изражението й остана непроменено.

— Исках да го чуя от твоята уста. Да бъда наясно.

Никога не бях виждал такъв гняв. С нисък, почти безстрастен глас, тя започна да ме хока:

— Ти бе, герое смотан. Ти невероятно малоумен глупако! Недодялан грандоман, простак, с нашарено от шарка лице, отрупано с мускули безмозъчно тяло, идиот…

— Престани!

— Тихо, още не съм свършила с теб. Да обидиш три почтени дами, да им откажеш…

— Млъкни!!!

От рева ми косата й изхвърча назад. Продължих, преди тя да успее да поднови атаката си.

— Да не си посмяла да ми държиш такъв тон, Стар! Никога!

— Но…

— Дръж си езика зад зъбите невъзпитано зверче! Нямаш право да ми говориш по този начин. Нито пък някоя жена ще има някога такова право. Винаги ще говориш с мен… винаги…учтиво и с уважение. Още една такава грубиянска дума и ще ти нашляпам задника, докато очите ти се напълнят със сълзи.

— Няма да посмееш!

— Махни ръката си от сабята или ще ти я взема. Ще ти смъкна гащите тук на пътя и ще те напердаша с нея, докато задникът ти почервенее и не помолиш за милост. Стар, аз не бия жени… но наказвам вироглавите деца. Към дамите се отнасям с уважение. Към разглезените жени като към глезли. Стар, ти можеш да бъдеш кралица на Англия и галактически сюзерен, взети заедно… но още една дума в този дух и така ще те нашибам, че цяла седмица няма да можеш да седнеш на задника си. Разбра ли ме?

Най-после тя отговори тихо:

— Разбрах, милорд.

— И освен това се отказвам от тази роля на герой. Не искам отново да слушам всичките тези надути приказки. Не желая да работя за човек, който се отнася с мен по този начин. — Въздъхнах с разбирането, че отново съм загубил ефрейторските си нашивки. Но без тях винаги съм се чувствал по-леко и по-свободен.

— Да, милорд. — Едва я чух, сякаш се обаждаше чак от Ница. Това обаче не ме разтревожи.

— Добре, да забравим случилото се.

— Да, милорд. — каза тя тихо. — Но мога ли да ти обясня защо казах всичко това?

— Не.

— Да, милорд.

Доста по-късно Руфо се върна. Той спря достатъчно далеч, за да не може нищо да чува. Направих му знак да се приближи.

Ядохме мълчаливо. Аз не ядох много, но бирата беше добра. Руфо се опита да разкаже за небивалиците на друг свой чичо.

След обяд Стар хвана коня за юздата и го обърна. Руфо я изгледа слисан.

— Миледи?

Тя му отговори невъзмутимо:

— Връщам се при Дорал.

— Миледи! Моля те недей!

— Скъпи Руфо — отговори тя топло, но тъжно. — Ти можеш да почакаш в онази къща… и ако не се върна до три дни, си свободен. — Тя ме погледна, после отмести поглед настрана. — Надявам се, че милорд Оскар ще ме придружи. Но не го моля за това. Нямам право. — И тя тръгна.

Бавно обърнах Арс Лонга, нямах опит. Стар вече беше отишла доста напред по кирпичения път. Тръгнах след нея.

Руфо гледаше как обръщам, гризейки ноктите си, после неочаквано се качи на коня си и ме настигна. Яздехме един до друг и се стараехме да поддържаме дистанция от петдесет стъпки от Стар. Най-после той каза:

— Това е самоубийство. Известно ти е, нали?

— Не, не ми е известно.

— Е, сега вече знаеш. Отговорих му:

— Затова ли вече не ми казваш „сър“?

— Милорд? — Той се засмя и отговори: — Предполагам, че е затова. Няма смисъл от тези глупости, щом като не след дълго ще си мъртъв.

— Грешиш.

— Какво?

— Какво, милорд, ако обичаш. Просто за упражнение. Дори да ни остават само още трийсет минути живот, ще го казваш. Защото сега вече аз дирижирам шоуто… Когато започне боят, не искам въобще да се колебаеш в ума си, кой тук е шефът. Ако ли не, обръщай коня, а пък аз ще го ударя, за да се махнеш по-бързо от очите ми. Чу ли ме?

— Да, милорд Оскар. — После добави замислено: — Щом се върнах и разбрах, че ти си шефа. Но не ми е ясно как го постигна. Милорд, никога по-рано не съм я виждал да отстъпи. Може ли човек да попита?

— Човек не може да попита. Но ти разрешавам да попиташ нея. Ако смяташ това за безопасно. А сега ми разкажи за онова „самоубийство“… и не ми казвай, че тя не иска да ми даваш съвети. От сега нататък ще ми даваш съвети винаги, когато ти ги поискам… и ще си държиш устата затворена, когато не ги искам.

— Да, милорд. Добре, за самоубийството. Няма начин да се изчислят рисковете. Зависи колко е разгневен Дорал. Но сражение няма да има, не може и да има. — Милорд, ако искаш, мога да направя едно необосновано предположение… Е, мисля, че си нанесъл на Дорал най-голямата обида, която някога му е нанасяна. Така че повече от сигурно е, че в мига, в който свърнем от пътя, върху нас ще се изсипят повече стрели, отколкото са се изсипали върху Сан Себастиан^[3].

— И върху Стар ли? Тя не му е направила нищо. Нито пък ти. (Нито пък аз, добавих на ум. Ама че страна!)

Руфо въздъхна.

— Милорд, всеки свят си има свои закони. Джок не желае да я наранява. Той я харесва. Той е много при вързан към Нея. Би могло да се каже, че я обича. Но ако той убие теб, трябва да убие и Нея. По неговите мо рални норми всичко друго ще бъде нехуманно… а той е високоморален човек. В това отношение няма равен на себе си. Той ще убие също и мен, разбира се, но това няма значение. Той трябва да я убие, макар че с това ще се тури началото на една последователност от събития, които ще погубят и него, тъй като вестта за смъртта на Стар бързо ще се разпространи. Въпросът е дали ще се реши да те убие? Мисля, че ще го направи, като изхождам от характера на тези хора. Съжалявам… милорд.

Изревах.

— Тогава за какъв дявол си ти тук, Руфо?

— Милорд?

— За какъв дявол си тук? Ако твоята преценка е вярна, то един лък и една сабя в повече не могат да променят резултата. Тя ти даде възможност да се спасиш. Защо не го направи? Какво искаш да покажеш? Гордост? Или може би си влюбен в нея?

— О, Боже мой, не!

Отново видях Руфо действително разтревожен.

— Извини ме — продължи той. — Има две причини за това. Първата е, че ако Джок ни разреши да говорим… е, тя умее добре да говори. На второ място — той ме погледна, — аз съм суеверен, признавам. Ти си човек с късмет. Разбрах това. Така че, искам да съм близко до теб дори и тогава, когато разумът ми повелява да те напусна. Може да паднеш в някой помийна шахта и…

— Глупости. Трябва да чуеш историята за лошия ми късмет.

— Може би в миналото. Но аз преценявам спрямо това, което съм видял. — Той млъкна.

Малко ао-късно му казах:

— Остани тук. — Ускорих ход и настигнах Стар.

— Ето плана, — казах й аз. — Когато стигнем там, двамата с Руфо ще останете на пътя. Аз ще вляза сам.

Стар ахна от изненада.

— О, милорд! Не!

— Да.

— Но…

— Стар, искаш ли да се върна жив? Като твой шампион?

— От цялата си душа!

— Добре. Тогава прави това, което ти казвам.

Тя почака преди да отговори:

— Оскар…

— Да, Стар.

— Ще постъпя така, както казваш. Но ми позволи да ти обясня нещата.

— Слушам.

— В този свят мястото на дамата е до нейния шампион. И аз искам да бъда с теб, герое мой, когато си в опасност. Като изхождам от онова, което знам, мога със сигурност да ти кажа, че ако ти влезеш пръв, веднага ще умреш, после и аз ще умра… и Руфо… веднага щом ни заловят. Конете ни са уморени. От друга страна, ако аз отида сама…

— Не.

— Моля те, милорд. Дорал ме харесва и си мисля, че може би ще ме остави жива… Бих поела този риск с надеждата да дочакам благоприятна възможност да се освободя. Аз не мога да си позволя да бъда горда; аз нямам гордост, действам само по необходимост. — Гласът й беше дрезгав от сълзи.

— Стар, Стар!

— Любими!

— Ах? Ти каза…

— Мога ли да продължа? Може би нямаме много време. Герое мой… любими мой. — Тя протегна ръка и аз я хванах. Стар се наведе към мен и притисна ръката ми до гърдите си.

После се изправи, но продължи да държи ръката ми.

— Сега вече съм добре. Показвам се жена, когато най-малко очаквам. Не, мой скъпи герое, за нас има само един път и той е да бъдем заедно, един до друг, горди. Той е не само най-сигурният, той е единственият, който бих желала… ако мога да си позволя, но не и гордост.

— Защо е най-сигурен?

— Защото той може… казвам „може“… да ни позволи да говорим. Ако мога да кажа макар и само десет думи, той ще ми позволи да кажа още сто. После хиляда. Може би ще успея да залича нанесената му обида.

— Добре. Но… Стар, какво съм сторил, с което съм го обидил? Не съм го обидил! Създадох си маса неприятности само, за да не го обидя.

Тя замълча за миг, а после каза:

— Ти си американец.

— Какво общо има това със случилото се? Джок не знае, че съм американец.

— Може би вината е моя. Дорал може би е чувал за Америка, защото е учил в университет, но никога не е пътувал; за него Америка е само едно понятие. Но… нали няма отново да ми се разсърдиш?

— Хм… ще направя изключение. Кажи всичко, което е необходимо, но ми обясни случилото се. Само не ми се карай. О, по дяволите, карай ми се ако искаш… Само гледай да не ти стане навик… скъпа.

Тя стисна ръката ми.

— Никога повече! Грешката беше в това, че не си дадох сметка, че си американец. Не познавам Америка, не така, както я познава Руфо. Ако присъстваше Руфо…

Но той не присъстваше, той гонеше домашните прислужнички в кухнята. Когато ти предложиха трапеза; и покрив, и легло, предположих, че ще се държиш като французин. Хич и през ум не ми е минавало, че ще откажеш на жена. Ако бях знаела, щях да измисля хиляди извинения. Дадена клетва. Свещен ден по твоята религия. Джок щеше да се разочарова, но не и да се обиди; той е човек на честта.

— Но… по дяволите, все още не разбирам защо ще иска да ме застреля. Защото съм направил нещо, за което в моята страна биха ме застреляли? В тази страна човек принуден ли е да приеме всяко предложение на някоя жена? И защо се е оплакала? Защо не си е премълчала? По дяволите, тя дори не се е опитала да го запази в тайна; домъкна дори и дъщерите си.

— Но, любими, това не беше тайна. Той те попита публично и ти прие публично. Как би се чувствал ти, ако твоята булка, в деня на сватбата, те изрита от спалнята? „Трапеза и покрив, и легло“. Ти прие.

— „Легло“. Стар, в Америка леглата представляват мебел, която служи за много цели. Понякога на тях спим. Просто спим. Така го и схванах.

— Сега разбирам. Не си разбрал идиома. Грешката е моя. Но сега разбираш ли защо Джок се чувства напълно… и публично… унизен?

— Е, да, но той сам си е виновен. Той ме попита публично. Още по-лошо щеше да е, ако тогава му бях отказал.

— Съвсем не. Ти просто не трябваше да приемаш. Трябваше деликатно да му откажеш. Може би най-деликатния начин, макар че това щеше да бъде бяла лъжа, е героят да се извини с трагична неспособност… временна или постоянна… от раните получени в битката, в която е станал герой.

— Ще го запомня. Но аз все още не разбирам защо беше толкова поразително великодушен.

Тя се обърна и ме погледна.

— Скъпи мой, ще бъде ли достатъчно ако ти кажа, че ти ме поразяваш всеки път, когато говоря с теб? — Взаимно е. И ти винаги ме поразяваш. Обаче това ми харесва… с изключение на един път.

— Милорде мой, колко пъти, според теб, един обикновен помешчик има шанса да се сдобие със син от герой и да го отгледа в собственото си семейство? Не можеш ли да разбереш горчивото моминско разочарование, след като ти отне онова, което беше обещал като благодат? Не можеш ли да разбереш неговия срам? Неговия гняв? Замислих се.

— Е, значи ще бъда преследван. Случва се и в Америка. Но там не се хвалят с това.

— Разни страни, разни обичаи.

— Почакай! Затова ли ми изпрати три? За по-сигурно?

— Оскар, той с удоволствие би ти изпратил и трийсет… ако му беше подсказал, че се чувстваш достатъчно герой, за да се справиш. Но той ти е изпратил първата си жена и двете си любими дъщери. — Тя се поколеба. — Онова, което все още не разбирам… — Стар се спря и мизададе един тъп въпрос.

— Дявол да го вземе, не! — Възразих енергично цял почервенял. — Сиря ме това, че беше още дете. Това е причината.

Тя вдигна рамене.

— Може и така да изглежда. Но не е дете. В Невя тя е жена. И макар засега да не е дефлорирана бас държа, че до една година ще стане майка. Но след като си бил такъв глупак, та да я изпуснеш, защо не легна с по-старата сестра? Тази мома не е девица… пък и чувам, че Мъри е „свалячка“, ако разбирам правилно този американски идиом.

Промъморих нещо. Същото си мислех и аз, но не исках да го дискутирам със Стар. Тя каза:

— Pardone-moi, mon cher. Tu as dit?^[4]

— Казах, че през Великите пости съм готов да извърша шест престъпления.

Погледна ме озадачена.

— Но Великите пости свършиха, дори на Земята. А тук въобще ги няма.

— Съжалявам.

— И все пак съм доволна, че не си предпочел Мъри пред Летва. След това Мъри щеше много да си навири носа и майка й нямаше да може да й каже нищо. Да разбирам ли обаче, че ще поправиш тази грешка, ако мога да уредя нещата? Разбира се, много ще зависи от това, как ще ми потръгне с дипломацията.

(Стар, Стар… ти си тази, с която искам да съм в леглото!)

— Наистина ли желаеш… скъпа?

— О, това много ще помогне!

— О’кей. Ти си докторът. Една… три… трийсет… ще умра, но ще се постарая да помогна. Само да не са малки като жълтите сестри.

— Няма проблем. Чакай да помисля. Ако Дорал ми позволи да се изразя с пет думи… — Тя замълча. Ръката й беше приятно топла.

Аз също се замислих. Тези странни обичаи имаха последствия, някои от които можеха да бъдат много унизителни. Ами ако Летва изпее на мъжа си какъв мърляч съм бил…

— Стар? Къде спа ти миналата нощ?

Тя ме погледна строго.

— Милорд… разрешено ли ми е да ти кажа да си гледаш твоите работи?

— Предполагам, че да. Но изглежда всеки се бърка в тях.

— Съжалявам. Но съм много разтревожена, а най-големите тревоги още не съм ти казала. Въпросът ти беше честен и заслужаваш честен отговор. Спах в леглото на Дорал. Но ако това има значение… за теб може би има; все още не мога да разбера американците… вчера получих рана, която още ме боли. Джок е сладка и благородна душа. Ние спахме, просто спахме.

Опитах се да остана равнодушен.

— Съжалявам за раната. Сега боли ли те?

— Никак. Утре ще сваля превръзката. Искам да знаеш обаче, че миналата нощ не беше първата, през която съм се ползвала от трапезата, покрива и леглото в дома на Дорал. Джок и аз сме стари приятели, любими приятели… затова мисля, че мога да рискувам и да се опитам да му кажа две думи, преди да ме убие.

— Е, мислех, че е нещо повече.

— Оскар, според твоите стандарти и моралните норми, при които си израснал… аз сигурно съм развратница.

— О, не! Ти си принцеса.

— Развратница. Но аз не съм от твоя свят и съм възпитана по други норми. Според моите стандарти, а за мен те са добри, аз съм морална жена. Сега… все още ли съм твоя любима?

— Да, мила!

— Мой любими герое. Мой шампионе. Наведи се и ме целуни. Входът е веднага зад завоя.

— Зная.

Минута по-късно влязохме гордо в чифлика на Дорал с прибрани мечове в ножниците и с лъкове със свалени тетиви.