Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (8)

Глава осма

Милорд Дорал (Гиук Дорали) можеше да мине за тексасец. Не искам да кажа, че Дорал беше тексанец, но той проявяваше щедрост от рода на „ти ще платиш обеда, а пък аз ще платя разходите по кадилака“.

Чифликът му имаше размерите на циркова палатка, пищен като трапеза през Деня на благодарността^[1] — богат, разкошен, с чудесни дърворезби, украсени със скъпоценни камъни. Въпреки това има занемарен вид и ако човек не гледаше къде стъпва, можеше да се спъне в някоя детска играчка на широката, стръмна стълба, да падне и да си счупи врата. Навсякъде в краката ти се мотаят деца и кучета, а най-малките дори не бяха научени да се облекчават навън. Всичко това не тревожеше Дорал. Нищо не тревожеше Дорал, той просто се радваше на живота.

Прекосихме няколко мили от неговите ниви (богати като най-добрите земеделски земи в Айова)… но беше в края на деня и нямаше никакви селскостопански работници. Видяхме само един човек и една кола, които срещнахме на пътя. Мислех, че е запрегната с четворка коне. Бях сбъркал; бяха само един чифт и животните не бяха коне, тъй като бяха с по осем крака.

Всичко в долината Невя е така, обичайното е смесено с необичайното. Хората си бяха хора, кучетата — кучета, но конете не бяха коне. Също като Алиса и фламингото; всеки път когато мислех, че съм разбрал, какво е то се оказваше нещо друго.

Човекът, който караше тези осмокраки коне ни зяпаше, но не защото бяхме облечени необичайно. Беше се зазяпал в Стар, но кой ли не би сторил същото?

Когато навлязохме в двора на чифлика, зад нас се проточи опашка от деца и кучета. Щом стигнахме до площадката пред чифлика от голямата входна врата излезе самият милорд Дорал. Не бих познал, че е лорд или милорд. Беше облечен в къс саронг, бос, гологлав. Имаше гъста, прошарена коса, внушителна брада и приличаше на американския генерал Грант^[2].

Стар му махна с ръка и извика:

— Джок! Ей, Джоко! (Всъщност името му беше „Гиук“, но го чух като „Джок“ и за мен остана Джок.)

Дорал погледна към нас, после пристъпи тежко като танк.

— Етибу! Да бъдат благословени красивите ти сини очи! Да бъде благословен безсрамния ти малък задник! Защо не ме предупреди? (Предавам приветствието приблизително, защото невиянските идиоми не отговарят на нашите. Опитайте се да преведете буквално френски идиоми на английски език и ще ме разберете. Дорал не беше вулгарен; беше официален и галантно учтив като към стар и високо уважаван приятел).

Той сграбчи Стар и я прегърна, вдигна я, целуна я по бузите и по устата, хапна я но ухото, после я пусна на земята прихванал я с ръка около кръста.

— Игри и празненства! Три месеца празници! Надбягвания и борби всеки ден, оргии всяка нощ! Награди за най-силните, най-красивите, най-остроумните…

Тя го спря.

— Милорд Дорал…

— А? А голямата награда ще е за първото родено бебе…

— Джоко, скъпи! Много те обичам, но утре трябва да пътуваме. Искаме само по един кокал за ядене и едно ъгълче за спане.

— Глупости! Не можете така да ме обидите.

— Знаеш, че трябва.

— Проклета да е политиката! Ще умра в краката ти, сладка моя. Бедното старо сърце на Джоко ще спре. Вече чувствам как ме нрисвива. — Той се хвана за гърдите. — Някъде тук…

Тя го мушна по корема.

— Стар мошеник. Ще умреш така, както живееш, а не от разрив на сърцето. Милорд Дорал…

— Да, миледи.

— Доведох ти герой.

Той примига.

— Нали не говориш за Руфо? Здравей, Руфо, смрадлив пор! Чул ли си нещо пикантно напоследък? Иди в кухнята и ще чуеш.

— Благодаря ти, милорд Дорал. — Руфо се поклони ниско и ни напусна.

Стар продължи:

— Ако Дорал желае.

— Слушам.

Тя свали ръката му от кръста си, изправи се и започна да репетира напевно:

От звънливите и пеещи води

дойде герой красив и безстрашен.

Оскар се нарича този смел боец,

умен е и силен, и непобедим.

Игли хвана с въпроси,

сграбчи го с парадокси,

запуши устата на Игли с Игли.

Нахрани го със собствените му крака и пръсти!

Нивга вече пеещите води…

Тя продължи да напява и това, което казваше, не бяха лъжи, но не беше и съвсем вярно… украсено като вестникарски новини. Например Стар му каза, че съм убил двайсет и седем рогати духове, един от които с голи ръце. Не си спомням да са били толкова много, а колкото до „голите ръце“, това беше чиста случайност. Тъкмо бях промушил със сабята си един от онези разбойници, когато друг тупна в краката ми. Нямах време да измъкна сабята си от първия, така че стъпих на единия му рог и задърпах силно другия с лявата си ръка, а главата му се разцепи като ядец. Но това направих от отчаяние, защото просто нямах избор.

Стар дори импровизира, споменавайки за героизма на баща ми. Дори каза, че моят дядо е предвождал атаката на хълма Сан Хуан, а после започна да съчинява и за моя прадядо. След това разказа как съм получил белега, който минава от лявото ми ухо до десния край на устата, и всичко това направи без да спира.

Стар наистина ме беше разпитала още първия път, когато я срещнах, и ме беше поощрила да й разказвам по време на дългия ни преход предния ден. Но по-голяма част от онова, което избърбори в мерена реч на Дорал, не й го бях казвал. Сигурно месеци наред тя ме е проучвала с помощта на разузнавателните служби на нсички големи държави. Тя дори назова името на отбора, срещу когото бяхме играли, когато си счупих носа, макар че никога не й го бях споменавал.

Стоях и се червях, докато Дорал ме оглеждаше от главата до петите и подсвиркваше, и сумтеше в знак на одобрение. Когато Стар завърши с думите: „Ето какво се случи“, той изпусна една продължителна въздишка и каза:

— Би ли повторила онази част за Игли?

Стар се съгласи и започна да напява с други думи по-подробно описани. Дорал слушаше, мръщеше се, кимаше одобрително.

— Решение на герой — заключи той. — Значи той е и математик. Къде е учил?

— Природна интелигентност, Джок.

— Разбирам. — Той се доближи до мен, погледна ме в очите и сложи ръце върху раменете ми. — Героят, който се е справил с Игли, е желан гост за всеки дом. Ще почете ли той моя дом, като приеме гостоприемството на моя покрив… трапеза… и легло?

Говореше много настойчиво и ме гледаше в очите. Нямах възможност да погледна към Стар. А имах голяма нужда от съвет. Онзи, който твърди, че добрите маниери са еднакви навсякъде и хората са просто хора, не е стъпвал по-далеч от Подунк^[3]. Нямам голям опит, ко все пак съм пообиколил, за да науча това-онова. Беше официална покана и според протокола изискваше официален отговор.

Направих най-доброто, на което бях способен. Турих ръце на раменете му и отговорих тържествено:

— Това е чест, която не заслужавам, сър.

— Приемате ли поканата? — попита той разтревожено.

— С най-голяма благодарност. („Благодарност“ е дума доста близка до казаната от мен. Имах трудности с техния език.)

Той като че ли въздъхна с облекчение.

— Чудесно! — Дорал ме сграбчи в мечешката си прегръдка, целуна ме но двете бузи и ако не се бях от дръпнал бързо, щеше да ме целуне и по устата.

После се изправи и извика:

— Вино! Бира! Schnaps!^[4] Кой казва, че не можем да се веселим? С кремък ще го одера! Столове! Обслужвайте героя! Къде сте се дянали?

Последното беше напълно излишно. Докато Стар разказваше каква забележителна личност представлявам, осемнайсет или петдесет души се бяха събрали на площадката, бутаха се и пристъпяха напред, за да виждат по-добре. Между тях може би бяха и онези, които трябваше да ни обслужват, защото още преди шефът да беше спрял да вика, в едната ми ръка беше пъхната кана с бира, а в другата — чаша от четири унции^[5] 110-градусова огнена вода. Джоко отпи като казанджия и аз последвах примера му. После с облекчение седнах на стола, който вече бяха сложили зад мен, блажено отпуснат, с вдигната глава, а бирата тъкмо беше започнала да потушава огъня от ракията.

Други прислужници бяха струпали парчета сирене и студени меса. Посоляваха едни, слагаха подправки на други, даваха ми непознати течни храни, всичките вкусни, и не чакаха да ги поема, а ги пъхаха в устата ми още щом я отворех да кажа „Gesundheit!“^[6] Поглъщах всичко, което ми предлагаха, и скоро флуороводородната киселина в стомаха ми започна да се озорва.

В това време Дорал реши да ми представи семейството си. Щеше да е по-добре, ако имаха нашивки, защото така и не можах да се ориентирам в гъстата родословна плетеница. Дрехите не помагаха, защото така, както помешчикът беше облечен като работник, втората миячка на съдове можеше (и понякога го правеше) да се нагизди със златни бижута и с най-хубавите си дрехи за парти.

Едва успях да загрея коя беше чифликчийката, жената на Джоко… старшата му жена. Тя беше много миловидна възрастна жена, брюнетка, с няколко излишни килограма, които бяха така разпределени, че я правеха привлекателна. Забелязах я, защото веднага отиде да поздрави Стар и двете се прегърнаха сърдечно, като стари приятелки. Така че, когато минутка по-късно Стар ме представяше, наострих уши…и чух името Дорал (точно както и Джоко), но с женско окончание.

Скочих на крака, взех ръката й, наведох се и я притиснах до устните си. Това няма нищо общо с невиянските обичаи, но предизвика одобрителните възгласи на присъстващите. Мисис Дорал се изчерви и изглеждаше поласкана, а Джоко гордо се усмихна.

Тя беше единствената, пред която станах. Всички останали мъже и момчета подгъваха коляно и ми се покланяха. Всички момичета от шест до шейсетгодишни правеха реверанс — не такъв, какъвто го знаем ние, а в невиянски стил. Приличаше повече на стъпка от туист. Балансиране на единия крак, навеждане колкото се може повече назад, после балансиране на другия и навеждане напред, и през цялото време леко олюляване. Не беше особено грациозно, но свидетелствуваше, че сред хората на Дорал няма артрит, нито пък дископатия.

Джоко едва ли си е давал труд някога да запомни името на някого. За него жените бяха „любима“, „сладка“, „котенце“, а мъжете, дори и онези, които изглеждаха по-възрастни от него, наричаше „синко“.

Може би повечето от тях наистина му бяха синове. Не можах напълно да разбера отношенията в Невя. Приличаха на тези по времето на феодализма в нашата история… и може би беше точно така… но дали тази тълпа хора бяха роби на Дорал, крепостни или наемни работници, или пък всички бяха членове на едно голямо семейство, така и не ми стана ясно. Мисля, че беше смес от всичко. Титлите нищо не значеха. Единствената титла, която имаше Джоко, се изразяваше с граматическата флексия Дорал, за да не бъде сбъркан с някой от двестате Дорали. От време на време слагах по някое „милорд“, подражавайки на Стар и Руфо, но това беше просто учтива форма на обръщение. „Fraiherr“^[7] не означава „свободен човек“, а „мосю“ не означава „милорд“… тези неща не могат да се преведат добре.

Стар украсяваше речта си с „милорд“, защото дори и между близки хора това обръщение беше много по-учтиво, отколкото да кажеше „Ей, Мак!“

(В САЩ най-учтивите гальовни думи на невиянците ще ти докарат юмрук в зъбите.)

След като всички официални лица бяха представени на батко Гордън — герой първа степен, ние се оттеглихме, за да се приготвим за банкета, който Джоко, излъган в очакванията си за три месеца гуляй, беше подготвил като компенсация на първоначалното си намерение. Разделихме се със Стар и Руфо и аз бях екскортиран до покоите си от двете ми камериерки.

Точно се изразих — жени, множествено число. Добре е, че бях свикнал да бъда обслужван в мъжките умивални от жени в Европа, и още повече в Югоизточна Азия, и на Ил дьо Левант, защото в държавните американските училища не ни учат как да се държим при подобен случай. Особено когато си млад и симпатичен и искаш да си ужасно внимателен… а аз бях изкарал един дълъг и изпълнен с опасности ден. За първи път научих това, когато веднъж се връщах от патрул. Разбрах, че нищо не стимулира така силно онзи стар биологически нагон, наречен чукане както ако са стреляли по теб и си останал жив.

Ако беше само една, може би щях да закъснея за вечеря. Но те бяха две и се пазеха една друга, макар да не го правеха нарочно, мислех си аз. Потупах червенокосата по задника, когато другата не гледаше към нас и постигнах, струва ми се, съчувствие от нейна страна, което изтълкувах като вероятна възможност за по-късно.

Е, удоволствие е също и да ти измият гърба. Подстриган, сапунисан, лъснат, избръснат, изплакнат, ухаещ на рози, бях доставен от тях в банкетната зала точно навреме.

Но униформената дреха на губернатор на колония, с която бях облечен, изглеждаше доста старомодна в сравнение с облеклото на Стар. В началото на деня тя беше загубила всичките си хубави дрехи, но нашата домакиня все пак беше изнамерила нещо подходящо.

Стар приличаше на увита от бръшлян… но този бръшлян беше злато, осеяно със сапфири. Той се извиваше по хубавия й корем, разделяше се на кичури и покриваше гърдите и.

Беше обута в сандали под формата на буквата S, направени от някаква прозрачна и пружинираща материя. Имаха вид, като че ли нищо не ги държеше, нито каишки, нито клипсове; голите й, хубави крака стояха свободно върху тях. Тези сандали я караха да изглежда така, сякаш ходеше изправена на пръсти, на около четири инча от пода.

Засече ме, докато я гледах. Лицето й се озари и тя ми извика на английски:

— Герое мой, красив си!

— Хм… — отговорих аз. После добавих:

— И ти не си си губила напразно времето. До теб ли ще седна? Имам нужда от помощта ти.

— Не, не! Ти ще седнеш при мъжете, а аз при жените. Няма да имаш никакви проблеми.

Този начин на подреждане на банкет не е лош. Както пред едните, така и пред другите имаше ниски маси, а между тях свободно пространство от около петнайсет фута. Не беше необходимо да разговаряш с жените, но пък можеше спокойно да ги гледаш. Срещу мен седеше лейди Дорал и показваше на Стар златна ябълка. По-голямата част от нея беше от диаманти. Смятам, че бяха истински диаманти; не мисля, че правят толкова големи изкуствени диаманти.

Бяха седнали около двайсет души. Два или три пъти по толкова сервираха, веселяха ни или просто се движеха. Три момичета не вършеха нищо друго, освен да се грижат да не умра от глад или от жажда. И не се наложи да използвам техните прибори, дори не се докоснах до тях. Момичетата бяха клекнали до мен, а аз седях на една голяма възглавница. По едно време Джоко легна но гръб и положи глава в скута на едно момиче, което тъпчеше храна в устата му и го наливаше с пиене.

Обслужваха го общо три момичета, както и мен, Стар и мисис Джоко имаха по две, останалите по едно.

Моите момичета не само се грижеха да не остана гладен и жаден. Те разговаряха помежду си на тийнейджърски жаргон и си подмятаха остроумни забележки за големите ми мускули и прочие, сякаш ме нямаше. Очевидно от героите не се очаква да говорят, защото винаги, когато отворех уста, ми пъхаха нещо.

В пространството между двете маси непрекъснато се вършеше нещо развлекателно… танцьори, жонгльори, рецитатори на поезия. Наоколо обикаляха деца и грабваха по някоя мръвка от подносите. Една малка кукличка, на около три годинки, беше клекнала пред мен, с големи очички и отворена устица и ме гледаше, а танцьорите внимаваха да не я настъпят. Опитах се да я накарам да дойде при мен, но тя само ме зяпаше и си играеше с пръстчетата на краката си.

Една девойка с цитра в ръка сновеше между масите, пееше и свиреше. Може би беше цитра, може би беше девойка.

Приблизително след два часа угощение Джоко се изправи и изрева за тишина, оригна се силно, прогони девойките, които се опитваха да го задържат прав и започна да рецитира.

Същите стихове, но с различна мелодия… той рецитираше моите геройства. Мислех, че е много пиян, за да може да рецитира петостишия, но той продължи безкрайно, със сложни вътрешни рими и леещи се алитерации.

Дорал се придържаше към историята, разказана от Стар, но я беше иоукрасил. Слушах с нарастващо възхищение както от неговата поетическа дарба, така и от себе си — добрият стар Гордън, човекът-армия. Реших, че съм адски голям герой, така че когато той седна, аз се изправих.

Момичетата бяха предпочели повече да ме наливат с пиене, отколкото да ме тъпчат с ядене. По-голямата част от храната, с която ме тъпчеха, ми беше непозната, но не обикновено вкусна. Обаче донесоха едно студено ястие — някакви малки същества, подобни на жаби в лед, сервирани цели. Топят се в сос и се гълтат на две хапки.

Едно от момичетата, отрупано с бижута взе едно, натопи го и го поднесе към мен да го хапна. И тогава съществото се събуди.

Малкият приятел — да го наречем „Елмер“ — извъртя очи и ме зяпна точно когато се канех да го сдъвча.

Изведнъж гладът ми премина и отвърнах глава.

Мис бижутерски магазин се засмя непринудено, натопи го отново и ми показа как се яде. Вече нямаше Елмер…

Доста дълго след това не ядох, но пих повече, отколкото трябва. Всеки път, когато ми предлагаха да хапна нещо, виждах как Елмер изчезва и предпочитах да взема някакво питие.

Ето защо се реших да стана.

Със ставането ми настъпи мъртвешка тишина. Музиката сиря да свири. Музикантите чакаха да видят какво да импровизират към моята поема.

Изведнъж разбрах, че нямам какво да кажа.

Стар ме подканваше с очи. Тя изглеждаше тържествено уверена.

Това се оказа решаващо. Не рискувах на невиянски; на този език не можех дори да си попитам за мъжката тоалетна. Тогава реших да изрецитирам на английски „Конго“ от Вачел Линей.

Толкова, колкото мога да си спомня, примерно четири страници. Онова, което им поднесох, бяха непреодолим и ритъм и рима, подчертавани с удряне по масата. Дум! Дум! Дум, дум! А оркестърът схвана ритъма и започна да блъска чинелите.

Аплодисментите бяха бурни, а мис Тифани сграбчи глезена на крака ми и го целуна.

За десерт им рецитирах „Камбаните“ от мистър Е. А. По. Джоко ме целуна по лявото око и олигави рамото ми.

После стана Стар и обясни, че в моята собствена страна, на моя собствен език, между моя собствен народ от бойци и артисти, аз съм толкова известен като поет, колкото и като герой (което беше вярно, както нула е равно на нула.), и че съм им оказал чест, като съм изрецитирал най-добрата си творба, в знак на благодарност към Дорал за оказаното гостоприемство и че тя, след време, ще направи всичко, за да преведе моята поема на техния език.

Между нас казано, беше ми присъдена наградата Оскар.

После поднесоха piece de resistsnee^[8], трупът, изпечен цял и пренесен от четирима души. От размерите и формата можеше да се предположи, че е селянин, печен под стъкло. Той обаче миришеше хубаво и аз изядох доста от него и… изтрезнях. След печеното имаше само осем или девет други неща: супи и шербети и подобни вкусотии. Партито взе да се разтуря и хората започнаха да стават от масите си. Една от моите девойки заспа, разсипа чашата ми с вино и тогава разбрах, че повече от хората си бяха отишли.

Дорал Летва, придружена от две момичета, ме заведе до стаята ми и ме сложи да легна. Те изгасиха светлините и се оттеглиха, докато се опитвах учтиво да им кажа лека нощ на техния език.

След малко се върнаха, свалили от себе си всякакви бижута и други украшения и застанаха до леглото ми — три пленителни грации. Реших, че двете девойки са дъщери на Летва. По-голямата беше може би осемнайсетгодишна, напълно зряла, копие на онова, което е била майката на нейната възраст. По-малката изглеждаше с пет години по-млада, почти на възраст за женене, красива и много стеснителна. Когато я погледнах, тя се изчерви и сведе очи. Но сестра й ме гледаше страстно и дръзко.

Майка им, прегърнала ги през кръста, обясни просто но в рими, че съм оказал чест на техния покрив и на тяхната маса… и сега на тяхното легло. Какво ще пожелае героят? Една? Или две? Или пък всичките три?

Знаете, че съм страхлив. Ако по-малката сестра не беше на ръст колкото малките жълтокожи сестрички, които ме бяха изплашили в миналото, може би щях да проявя самоувереност.

И, по дяволите, тук нямаше врати, само сводове. А Джоко, този бабаит, всеки момент можеше да се събуди и не знаех какво щях да правя. Не искам да кажа, че никога не съм спал с омъжени жени или с техните дъщери… но по тези въпроси спазвам общо приетата американска традиция. Това открито предложение ме изплаши повече от рогатите кози, искам да кажа „духове“^[9].

Помъчих се да изложа решението си в стихове.

Не успях, но можах да представя идеята в отрицателна форма.

Малката девойка започна да плаче и избяга. Сестра й ме изгледа така, сякаш беше готова да ме прободе с нож и изръмжа „Герой!“, а после побягна след нея. Майката само ме погледна и си отиде.

Тя се върна след около две минути. Беше много официална, очевидно полагаше големи усилия да се владее и помоли да й кажа коя жена в тази къща ще пожелае героят? Името й? Или може би описание? Или пък да минат пред героя и той да я посочи?

Направих всичко възможно, за да й обясня, че ако трябва да направя избор, ще избера нея… но бях уморен и желаех да спя.

Очите на Летва се напълниха със сълзи, тя ми пожела спокойна нощ и за втори път ме напусна. За момент помислих, че ще ме удари.

Пет секунди по-късно скочих и се опитах да я настигна. Беше си отишла, коридорът беше тъмен.

Заспах и сънувах бандата от студената вода. Бяха по-грозни от описаните от Руфо грозотии и се опитваха да ме накарат да изям големи късове самородно злато, всичките с очи като на Елмер.