Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (7)

Глава седма

Склонът до големия водопад в долината Невя е хиляда фута и е с обратен наклон. Скалата е надвиснала и по нея можеш да се спуснеш само с въже, на което се въртиш като паяк. Не ви съветвам да слизате оттам. От такова спускане ти се завива свят и аз едва не повърнах хубавите тиганички.

Гледката е поразителна. Отстрани се вижда водопад, свободно падащата вода, която не докосва скалата и пада толкова далеч, обвита в мъгла, преди да достигне дъното. После, като се обърнеш, виждаш смръщената скала, сетне долината, толкова тучна, зелена и красива, че не можеш да повярваш. Виждаха се тресавища и гори отвъд скалата, няколко мили по-нататък се съзираха обработени ниви, а зад тях, забулени в мараня, се извисяваха островърхи снежни планини. Стар ми описа в общи линии долината.

— Най-напред ще трябва да си пробием път през тресавището. После е лесно… само трябва да си отваряме очите за кръвожадни кити^[1]. После ще се движим по много хубав кирпичен път.

— Път от жълт кирпич? — попитах аз.

— Да. От такава глина е направен. Има ли значение?

— Предполагам, че няма. После какво?

— После ще спрем да пренощуваме в едно семейството на местния помешчик. Добри хора, ще ти харесат.

— А след това походът става труден — добави Руфо.

— Руфо, не си търси белята! — скара се Стар. — Моля те да се въздържаш от бележки и да оставиш на Оскар да се справя сам с проблемите си, отпочинал, с бистър ум и спокоен. Познаваш ли някой друг, който би могъл да се справи с Игли?

— Е, щом така поставяш въпроса… не.

— Така го поставям. Тази вечер ще спим спокойно и удобно. Това не е ли достатъчно? На теб това също ще ти хареса, нали?

— И на теб също.

— Кога съм пропуснала да се насладя на нещо? Дръж си езика зад зъбите. Сега, Оскар, в подножието на скалата се намират рогатите духове… няма начин да ги избегнем, те ще ни видят като слизаме. С малко късмет може и да не се срещнем с никой от бандата на студената вода. Те са по-нататък, в мъглите. Но ако имаме нещастието да се срещнем и с тях, може би ще бъде за добро, тъй като те ще се сбият помежду си и ще можем да се измъкнем. Пътеката през тресавището е коварна. Най-добре е да проучиш тази скица и добре да я запомниш. Твърда почва има само там, където растат жълтите цветя, независимо колко твърдо и сухо изглежда мястото. Но както можеш да видиш, има толкова много Странични следи и задънени пътища, че можем да се лутаме цял ден и да замръкнем… без да успеем да се измъкнем.

И така аз трябваше да се спусна пръв, защото рогатите духове на дъното щяха да чакат. Това беше моя привилегия. Нали бях „герой“! Не бях ли накарал Игли да се самопогълне!

Аз обаче желаех рогатите духове наистина да са духове. Те обаче бяха двукраки животни, всеядни. Ядяха всичко, включително себеподобни и особено налитаха на пътешественици. От кръста нагоре ми бяха описани като наподобяващи минотавър^[2], а надолу бяха с изкривени навън крака на сатири^[3]. Горните им крайници представляваха къси ръце, но без истински длани и пръсти.

Но тези рога! Бяха като на тексаските дългороги биволи, само че насочени напред и нагоре.

Има обаче един начин за превръщане на един рогат дух в истински дух. Той има едно меко място на темето, разположено между рогата. Тъй като животното при атака навежда главата си надолу, опитвайки се да набоде противника, това е единственото уязвимо място, което може да бъде достигнато. Достатъчно е само човек да е спокоен, да не се изплаши и да се прицели добре в малкото меко място.

Задачата ми беше проста. Да сляза пръв, да убия толкова рогати духове, колкото е необходимо, за да осигуря на Стар безопасно място за слизане, след това да я охранявам, докато слезе Руфо. Сетне щяхме да сме свободни да си проправяме път през тресавището. Ако бандата на студената вода не ни нападне…

Опитах се да заема по удобна поза в клупа на въжето, с което се спусках. Сто фута по-надолу посрещачите вече се бяха събрали.

Приличаха на леха с аспарагус.

Дадох сигнал да спре спускането. Високо над мен Руфо управляваше въжето, а аз висях на него, олюлявах се и се опитвах да мисля. Ако бях оставил да ме спуснат, щях да попадна сред ръмжащата тълпа. Може би щях да промуша един или двама преди сам да бъда набучен на нечии рога. А може би нямаше да успея и това да сторя… Единствено сигурно беше, че щях да съм мъртъв много преди приятелите ми да се присъединят към мен.

От друга страна, освен мекото място между рогата всеки от тези приятели имаше и мека долна част на корема си, подходяща за прострелване със стрела. Ако Руфо можеше да ме спусне малко…

Дадох му сигнал. Той започна бавно да ме спуска, на тласъци. За малко щеше да пропусне отново да спре. Трябваше да се издърпам малко нагоре. Някои от тези бебчета пръхтяха, изправяха се на задните си крака, бутаха се в надпревара да ме прободат. Един Ниджински^[4] между тях успя да одраска левия ми полуботуш, от което настръхнах.

При наличието на такъв силен стимул аз се изтеглих на ръце по въжето достатъчно високо, и пъхнах стъпалото си в клупа. Увиснах на въжето, закачен на един крак. Сетне свалих от рамото си лъка и опънах тетивата. Самото висене на въжето беше подвиг, достоен за опитен акробат… но опитвали ли сте се някога да опънете лък и изстреляте стрела, закачени на клуп в края на въже, дълго хиляда фута.

Това е най-добрият начин да си изгубите стрелите. Аз лично изгубих три и едва не си загубих и живота.

Опитах се да закопчея колана си около въжето. В резултат на това се обърнах с главата надолу и се простих с шапката си тип „Робин Худ“ и с още няколко стрели. Това се хареса на публиката; те ме аплодираха… мисля, че бяха аплодисменти… с които ме приканваха да повторя номера. Опитах се да преместя колана около гърдите си, за да мога да вися малко по-изправен… и евентуално да изстрелям една-две стрели.

Внимавах да не загубя сабята си.

Дотук единствено успях да привлека вниманието на публиката („Мамо, виж онзи смешен човек!“) и да се залюлея напред-назад като махало.

Последното, колкото и да беше лошо, ме наведе на една мисъл. Започнах да увеличавам амплитудата на люлеенето, засилвайки се като на детска люлка. Беше бавна работа и мина доста време, преди да достигна желания размах, тъй като периодът на това махало, за тежест на което служех аз самият, беше повече една минута… а нямаше никакъв смисъл да се опитвам да го ускоря. Човек трябва да се засилва но посока на люлеенето, а не срещу нея. Надявах се, че приятелите ми ме виждат достатъчно добре, за да разберат какво върша.

След безкрайно дълго време вече се люлеех напред-назад и описвах доста плоска дъга, дълга около сто фута, преминавайки много бързо над главите на юнаците в долната част на траекторията. В началото тези островърхи духове се опитваха да се движат заедно с мен, но се измориха и наклякаха по средата като ме наблюдаваха, а главите им се въртяха като на зрители на мач по тенис.

Винаги обаче се намират някои изобретатели. Имах намерение да скокна в края на дъгата, точно отвъд скалата и да заема позиция, опрял гръб в стената. Там теренът беше повдигнат и поради това нямаше да падна от много високо. Но един от онези рогати духове разгада намерението ми и изтича на това място. Последваха го още двама или трима.

Това реши въпроса; трябваше да скокна на другия край. Но малкият Архимед разгада и този ми ход. Той остави своите приятелчета на лицевата страна на скалата и затича след мен. В най-ниската точка на дъгата го изпреварих… но после се забавих и той пристигна преди мен.

Шансовете не бяха в моя полза. Освободих краката си, увиснах на една ръка, извадих сабята си и скокнах. Намерението ми беше да промуша онова меко място на главата му преди краката ми да достигнат до земята.

Паднах, изправих се на крака и се затичах към най-близката издатина на скалата и без да се спирам, намушках със сабята си онзи гений в корема.

Този удар ме спаси. Неговите приятели и роднини престанаха, да ме следят и се сбиха кой да докопа най-добрите ребърца, преди един глупак да тръгне към мен. Това ми позволи да се добера до един сипей в подножието на скалата, откъдето можех да стрелям с лъка.

Не ги чаках да ме нападнат. Просто ги оставих да дойдат достатъчно близко, за да не пропусна, прицелих се в разклонената кост^[5] на един стар мъжкар, който ги водеше, опънах лъка с всичка сила и стрелях.

Стрелата го прониза и се заби в стоящия зад него.

Останалите изядоха и двете жертви до последната хапка. Това беше тяхната слабост: голям апетит и малко мозък. Ако се бяха сдружили щяха лесно да се справят с мен.

Вдигнах очи нагоре. Високо над мен Стар бързо се спускаше по въжето. Движех се заднешком като рак, докато достигнах до мястото, където тя щеше да слезе.

Когато беше на височина около петдесет фута, тя даде сигнал на Руфо да спре спускането, изтегли сабята си и ме поздрави.

— Чудесно, герое мой!

И тримата носехме саби. Стар беше избрала една сабя за дуел с острие 34 инча… голяма сабя за жена, но и Стар беше голяма жена. Тя беше напълнила чантичката на колана си с лекарства — една злокобна предвидливост, прмислих аз, но в същото време разумна.

Аз също изтеглих сабята си и отвърнах на поздрава й. Засега рогатите духове не ме безпокояха, макар че някои, завършили обяда си или изтикани в страни от пиршеството, се въртяха в кръг и ме оглеждаха. После отново пъхнах сабята в ножницата и сложих стрела в лъка.

— Започни да се преместваш към мен, Стар. Нека Руфо те спусне още малко.

Стар прибра сабята си и даде сигнал на Руфо. Той внимателно я спусна на около девет фута над земята.

— Сега малко нагоре! — извиках аз.

Онези кръвожадни туземци ме бяха забравили; гледаха към Стар, особено тези от тях, които не бяха заети с дояждането на братовчеда Аби.

— Добре — отговори тя. — Имам въже, което мога да ти хвърля. Ще можеш ли да го хванеш?

— О! — Интелигентната ми любима беше наблюдавала моите маневри и беше помислила какво ще й е необходимо. — Един момент. Ще се опитам да отклоня вниманието им. — Пресегнах се през рамо и пипнешком преброих стрелите си — седем.

Бързо изстрелях три стрели — надясно, наляво и напред. Съвсем точно! Тълпата се втурна за прясно месо, сякаш й бяха отпуснали хуманитарна помощ.

— Хайде!

Десет секунди по-късно Стар беше в прегръдките ми и за части от мига получих за награда една целувка.

След нея слезе и Руфо, използвайки същата тактика, с цената на още три мои стрели и две, по-малки, на Стар. Щом се освободи, той започна да дърпа въжето надолу от скалата и да го намотава на колело.

— Остави това! — скара му се Стар. — Нямаме време, пък и е много тежко за носене.

— Ще го сложа в багажа.

— Не.

— Добро въже е — възрази Руфо. — Ще ни потрябва.

— Ако до мръкване не минем през тресавището, ще ти трябва плащеница. — Стар се обърна към мен. — Как ще се движим, милорд?

Огледах се. Вляво пред нас няколко типа продължаваха да се въртят в кръг, очевидно колебаещи се дали да се доближат. Отдясно над нас големият облак в подножието на водопадите беше изписал дъгоцветна дантела на небето. На около триста ярда пред нас се намираше мястото, където трябваше да влезем в гората, точно където започваше тресавището.

Слязохме по хълма подредени като плътен клин, аз отпред, Руфо и Стар отстрани, всички със заредени стрели. Казах им да извадят сабите, ако видят някой рогат дух на разстояние по-малко от петдесет фута.

Никой не се появи. Един идиот дойде точно срещу нас, на около сто фута, и Руфо го повали със стрела. Когато стигнахме до трупа, Руфо измъкна камата си.

— Остави го! — каза Стар. Изглеждаше нервна.

— Искам само да взема самородните метали и да ги дам на Оскар.

— И всички да бъдем убити. Ако Оскар иска самородни метали, ще получи.

— Какви самородни метали? — попитах аз, без да спирам.

— Злато, шефе. Тези нехранимайковци имат воденици като на кокошки, но поглъщат само злато. В по-старите от тях има може би двайсет, трийсет фунта. Изсвирих.

— Златото тук е нещо обикновено — обясни Стар. — И подножието на водопадите, вътре в облака, има гоним куп злато, измито през вековете. Заради него станат боеве между духовете и бандата на студената вода, защото духовете обожават да го кльопат и понякога се решават да влязат в облака.

— Още не съм видял никой от бандата на студената вода. — отбелязах аз.

— Моли се да не срещнеш — отговори Руфо.

— Трябва да тръгнем през тресавището — добави Стар. — Бандата не влиза в него и дори духовете не отиват толкова навътре. Въпреки изкривените им навън крака те могат да затънат.

— Опасно ли е това тресавище?

— Много — отговори Руфо. — Старай се да стъпваш точно върху жълтите цветя.

— Внимавай ти къде стъпваш. Как изглежда един гангстер от бандата на студената вода?

Руфо отговори замислен:

— Да си виждал някога човек, който е престоял удавен една седмица във водата?

Изоставих темата.

Преди да влезем в гората, наредих да се отпуснат тетивата на лъковете и всеки да извади сабята си. Точно вътре, под прикритието на дърветата, скочиха върху нас. Рогатите духове, имам предвид, не бандата на студената вода. Засада от всички страни, не зная колко бяха. Руфо уби четири или пет, Стар най-малко два, а аз се въртях наоколо, изглеждах активен, а всъщност се мъчех да уцеля нещо.

Трябваше да се катерим по трупове, за да продължим напред, толкова много бяхме убили.

Продължихме в тресавището следвайки малките златни указателни цветенца и указанията на картата, които бях запомнил. След около половин час стигнахме до едно сечище, голямо колкото два гаража. Стар каза тихо:

— Тук сме достатъчно далеч. — Тя притискаше с ръка хълбока си, но не беше поискала да спрем, макар че кръвта беше обагрила туниката и лявата част на трикото й.

Стар разреши на Руфо да се погрижи най-напред за нея, докато аз стоях на стража в теснината на просеката. Бях благодарен, че не поиска аз да я обслужа, защото след като свалихме внимателно туниката й, почувствах че ми прилошава, като видях колко лошо е прободена… а дори не беше изохкала. Това златно тяло… наранено?

Като странстващ рицар бях истински страхливец.

Щом Руфо изпълни дадените от нея инструкции, Стар отново се ободри. После тя се погрижи за Руфо, а Руфо за мен… всеки с половин дузина рани, които приличаха на драскотини в сравнение са онази голяма рана, която имаше тя.

След като ме закърпи, Стар каза:

— Милорд Оскар, след колко време ще свърши този поход?

Помъчих се да си спомня.

— Пътят нататък по-лош ли е?

— Малко по-добър.

— Не повече от час.

— Добре. Не обличай онези мръсни дрехи, Оскар. Руфо, разопаковай багажа и ни дай чисти дрехи и още стрели. Оскар, след като излезем от гората, ще срещнем кървавите кити.

Малката черна кутия изпълни по-голямата част от сечището, преди да бъде разтворена напълно, за да може Руфо да извади дрехи и да достигне до арсенала. Чистите дрехи и пълния колчан ме накараха да се чувствам като нов човек, особено след като Руфо измъкна половин литър коняк и го разделихме на три. Стар напълни санитарната си чанта, после аз помогнах на Руфо да прибере багажа.

Може би Руфо върза кънките от коняка на гладно. А може да беше и от загубата на кръв. А може би просто по невнимание е стъпил на хлъзгава кал. Държеше кутията в ръце и се канеше да извърши последното затваряне, с което да придобие размерите на раница, когато тя му се изплъзна и цопна в шоколадово-кафявото блато.

Беше паднала доста далеч и той не можеше да я достигне. Извиках:

— Руфо, сваляй колана! — и понечих да сваля своя.

— Не, не! — изкрещя Руфо. — Отдръпни се! Не се приближавай!

Все още се виждаше едно крайче от кутията. Знаех, че с едно обезопасително въже можех да я измъкна, дори и тресавището да нямаше дъно. Гневно обясних това на двамата.

— Не, Оскар! — каза Стар припряно. — Той е прав. Трябва да се махаме. Бързо!

И така ние продължихме… аз начело, Стар плътно чад мен, Руфо подир нея.

Бяхме изминали сто ярда, когато зад нас изригна вулкан от кал. Без много шум, само един басов тътнеж и леко разтърсване, а после кален дъжд. Стар престана да бърза и отбеляза:

— Това беше.

Руфо каза:

— Вътре остана всичкия ни алкохол!

— Не е беда — отговори Стар. — Алкохол има навсякъде. Там бяха новите ми дрехи, много хубави, Оскар. Исках да ги видиш. Заради теб ги купих.

Не отговорих. Мислех си за огнехвъргачката и за ракетата М-1, за сандъците с амуниции. И за алкохола, разбира се.

— Чуваш ли ме, милорд? — упорстваше тя. — Исках да съм хубава за теб.

— Принцесо — отвърнах, — най-хубавите ти дрехи са на теб винаги.

Чух щастливия й смях, при който се появяват трапчинки на бузите й.

— Вече си ми го казвал много пъти. И несъмнено с голям успех.

Измъкнахме се от тресавището много преди да мръкне и скоро след това стъпихме на кирпичения път. Кървавите кити не са проблем. Те са такива хищници, че ако изстреляш една стрела към тях, някоя от тях ще се спусне и ще я глътне още във въздуха. Обикновено успявахме да измъкнем стрелите от гърлата им.

Скоро след като достигнахме кирпичения път, навлязохме в орни ниви, а малко след това кървавите кити оредяха. Точно преди залез слънце зърнахме очертанията на чифлика, където Стар беше казала, че ще прекараме нощта.